ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(1)


***

В петък вечерта Никодим се върна от гробището и това щеше да е твърде нормално, защото той често се изявяваше като гробар, но точно тази петъчна вечер не бе, по една съвършено проста причина – днес го бяха погребали.

А вчера го изписаха от болницата и не защото го излекуваха, а защото му свърши клиничната пътека. След като почти две седмици, здравната система безуспешно се бори да отнеме живота му, в края на краищата го изплю като безнадежден случай. Медиците така и не установиха какво му е и му стъкмиха диагноза, от която би трябвало да е починал още преди да потърси тяхната помощ.

На сутрешната визитация, главният лекар му каза, че е време да се разделят, в случай, че остане, ще трябва да си плаща лечението, което си бе нормално абсурдно – всеки по някакъв начин плаща за нещо, което не получава. Нико, както близките му го наричаха, дори се усмихна на перспективата да остане и само от мисълта, че ще напусне това шибано място се почувства значително по-добре, иначе бе малко по-зле от моментът, в който постъпи. Вече беше сигурен, че тук ще завърши дните си.

– Изписвайте ме! – това прозвуча като казано от напълно здрав човек.

– Добре, ще дойде ли някой да те вземе?

– Мисля да се справя сам.

– Не е съвсем сигурно, че ще успееш.

– Мога…

– Е, щом настояваш… – В действителност завеждащият отделението искаше много повече да се отърве от неудобния пациент, макар че ако останеше, щеше да му смъкнат още една кожа. Но… смъртта тропаше лудешки на вратата му и влизайки, можеше да доведе куп нежелани въпроси. По-добре би било да си умре у дома. – Само ще трябва да подпишеш един формуляр.

– Ще подпиша.

– Сестра, подгответе му документите! Ако не можеш сам да си тръгнеш, ще трябва да се свържем с близките ти. – Лекарят отново му връчи недоверието си, но макар че пренебрегваше учтивата форма „Ви“, той изобщо не познаваше Никодим.

– Мога.

Е, това беше. Визитацията напусна стаята.

Нико бавно се надигна и малко трудно седна в леглото. Напрегна цялата си воля и стъпи на краката си, сковани от продължителното обездвижване. Почти не ги усещаше. Направи крачка и залитна. Улови таблата на леглото и остана така няколко минути. „Раздвижи се“ – някой изкрещя в съзнанието му, толкова силно, че хвана главата си. Клекна и се изправи мъчително, но го направи. Втория път – по-добре. Мисълта, че напуска болницата му даде сили. Трябваше само да се стегне и да върви. Изпълни няколко усуквания на кръста, размаха ръце. Тръгна, бавно с кратки стъпки.

Появата му в стаята на сестрите предизвика необичаен интерес. Никоя от тях не предполагаше, че пациентът им ще се изправи. Старшата вече ровеше за телефонния номер на сина му. И не само стъпваше, но го и правеше с някаква завидна лекота и увереност. Малко по-късно трите сестри не издържаха и излязоха в коридора, за да го проследят с погледи.

Самият Никодим се движеше като в някакъв сън, без да отдава каквото и да е значение на стъпките си. Слезе с асансьора до втория етаж, плати си таксата, преоблече се, отби се в стаята на сестрите, взе си документите и си тръгна, все в същия сън.

Навън го очакваше разкошен ден. Слънцето едва откриваше пролуки през купестите облаци, за да дари земята с жежкия си нрав, но се усещаше и проблясваше в дребните капчици на внезапния дъждец, доставил чудна прохлада и свежест на летния предобед. Същата свежест, която Нико попи с всяка част от тялото си и окрилен от внезапния прилив на енергия се довлече до автогарата.

Като по чудо хвана единствения автобус за Идиово. Шофьорът го позна и спря, за да го изчака. Дори успя да се затича. Млада жена пожела да му отстъпи мястото си, но той ѝ благодари и реши да остане прав. Тъкмо бе започнал да усеща краката си, не искаше после да се раздвижва отново.

Пристигна на обяд. Малко се натъжи, че вече не валеше, а слънцето усърдно възстановяваше позагубената представа за жарък летен ден. Липсваше и най-лек повей и влагата от изпаряващата се вода правеше въздуха неудобен за вдишване.

Нико се поколеба незначително преди да се отбие в кръчмата, която се намираше до спирката. Поздрави бодро и си поръча мастика. Все едно, знаеше за къде е тръгнал и реши, че чашка-две не биха го забавили.

Каза „Наздраве!“ на себе си и отпи напълно сериозно. Първата глътка след дългото въздържане се възпротиви да поеме в оказаната ѝ посока и Нико насилствено я прокара през гърлото си, осъзнавайки риска да я види след миг отново – не толкова очарователна, но успя да я укроти и след малко я усети нежно да плува в стомаха му като рибка в аквариум. Добави още една и точно с нея сякаш вкуси от истинската свобода.

Стори му се някак прекрасно, вече знаеше, че съвсем скоро ще умре и каквото и да направи, нищо по-лошо не можеше да му се случи.

Следвайки същата непреклонна логика, прие и почерпката на свой приятел, а после почувствал необичайна свежест и изпълнен с енергия, си заръча „още едно” три пъти. Все пак навреме установи, че е време да си ходи, малко преди вселилия се в него демон на алкохола да порасне достатъчно и да се нахрани с паметта му.

Малко трудно се отлепи от стола и с бавна, но далеч по-уверена походка от тази, с която се домъкна преди няколко часа, си тръгна. Съвсем точно предположи, че едва ли ще открие нещо за допиване в къщи, а му се отвори глътка, и то такава, че не успяваше да мисли за друго, освен за пиячка. Отклони се от пътя си, отбивайки се у Ивчо Казанджията и си купи литър домашна водка, от тази, която ако оставиш недопита в пластмасова чашка, на другия ден намираш чашата стопена. (Беше му се случвало.) Наричаха я „специалитетът на Ивчо” и режеше глави до кръста.

Наля си чаша вода, седна пред къщата, под асмалъка, запали цигара, отвори бутилката и отпи направо от нея.

Пред него като апостроф на чудната цветна градинка,  зееше внушителен, грозен трап – бъдещото му езеро. Беше го замислил отдавна, но едва тази пролет се реши да го започне. Затова пък, го направи с ненадеен ентусиазъм и го изкопа за по-малко от две седмици. Натовари пръстта на каручката на съседа и на петнадесет курса я извози извън селото и точно, когато приключи с изкарването на пръстта се почувства зле и то дотолкова, че дори не му се пиеше. Иначе бе природно здрав, до онзи момент, през целия си съзнателен живот (а той гонеше шейсетте), никога не беше усещал необходимост от медицинска помощ, а и смяташе лекарите за едно от най-съществените недоразумения на цивилизацията (последвалите събития бронираха това му мнение). И тогава не си помисли за болница, но когато и на третия ден не успя да стане от леглото, а дишането му все повече напомняше къркорене на черва, Латина, жена му се обади на сина им – Валентин, който устройваше живота си в столицата и той пристигна същия ден привечер, доста поизнервен. Струваше му се доста тъпо, да бие толкова път, за да се обади на семейния доктор. Това можеха да го направят и без него. Д-р Станчев се отзова веднага, бяха приятели от детството с Валентин. Прегледа Никодим, установи някаква неадекватност на белия дроб и препоръча веднага да го закарат в „Бърза помощ”. Можеше и да им се обадят и да чакат, но докторът не го окачестви като разумно и Валентин го закара. По пътя състоянието на баща му дотолкова се влоши, че не беше сигурен дали не вози мъртвец. В „Бърза помощ” го оставиха да чака два часа пристигането на специалист, после някакъв друг, освестиха го с една инжекция и му вляха система. Направиха му някакви изследвания, предписаха му лекарства против гадене и диария, и го върнаха обратно. И това не бе края, а началото на болничната му одисея.

Късно същата вечер, Валентин повика д-р Станчев, който му даде направление за гръден хирург и на другия ден поеха отново към болницата. Хирургът веднага заключи, че случаят не е от неговата компетентност и го изпрати в „Бърза помощ”, където го изследваха през останалата част от деня, докато все пак решиха, че ще го хоспитализират в белодробното отделение, но… утре.

Върнаха се в Идиово, а на другия ден, след кратък скандал, го приеха и десетина дни експериментираха, чудейки се какво да го правят, докато му свърши пътеката и го изритат.

В този момент, Нико, убеден, че престоят му в болницата беше не само излишен, но и пагубен, седеше и си пиеше на брега на ненаправеното езеро и мислите му поеха в друга посока. Видя езерото, точно така, както го бе построил в главата си – с красивото водопадче, изградено от карстови камъни, водните лилии, плуващите рибки... Някак си се усети и потръпна. Нямаше да успее да го направи, изобщо нямаше да е справедливо.

Това ли бе живота? Чувстваше се сензационно измамен. Малко от това, което беше мечтал се случи в действителност. Имал бе хиляди възможности и повечето беше безразсъдно пропилял. И ето всичко скоро ще приключи, а има още толкова много да бъде направено и преживяно. Не само езерото… около което щяха да играят внуците му. Вече беше ясно, че няма да го доживее този момент. И още нещо: много му се искаше, но така и не се случи –да се съберат някой път: дъщеря му, зетя, сина му и снахата – всички. Да хапнат и пийнат, да се повеселят мощно, като за последно. Ако се бе случило, сигурно по-лесно би приел мисълта, че вече няма да го има. Но… Дъщеря му, откакто се омъжи, макар да бе на петдесетина километра, минаваше за по час-два, веднъж на три месеца, синът му и той… Все бяха заети. А за снаха изобщо не ставаше дума.

Нещо се бе тъпо объркало. Собствените му деца се бяха отчуждили не само от родителите си, но и помежду си. Със сигурност не бяха се виждали от години. А точно те бяха… всичко, най-стойностното, което ще остави след себе си.

Какво всъщност бе постигнал през скапания си живот? Беше създал дом и семейство, приятели, любов някаква, много спомени и нищо особено. Големите му мечти останаха мъртвородени. И въпреки това, и въпреки всичко, животът си струваше да бъде изживян, може би не точно по този начин, но и така си бе добре.

Всъщност беше постигнал достатъчно, само дето…

Хората имат този навик, след като са направили нещо, макар и вложили най-доброто, на което са способни, да погледнат отстрани и да установят, че е можело и по-добре да стане и навярно всеки, в последния епизод от филма на живота си, чувства потискащо неудовлетворение, оглежда се гузно и страхливо, изненадан от бясната скорост на времето, недала му възможност да поправи провалите си.

Точно по подобни причини в главите им се заражда несломимата глупост за вечен живот или поне още 100-200 години. И какво, ако още 200 години смрадим наоколо. В това няма никакъв смисъл. Животът е достатъчно дълъг. Как е възможно изобщо някой да си помисли, че на 60 или на 80 години ще извърши чудото, което не е направил като тридесет или четиридесетгодишен. Съвсем ясно се забелязва, че с напредване на възрастта, ставаме все по-недееспособни, измъчват ни болежки и старческа дименция. Това, което не сме успели да преживеем за 50 години, няма да успеем да преживеем и за 500.

И в края на краищата – колкото сме могли – направили сме. Това че мечтите ни са били по-големи от възможностите, не означава, че сме се провалили, а само че сме очаквали повече от живота.

Нико отпи от чашата си. Алкохолът вече не му действаше ободряващо и жизнеутвърждаващо, както преди няколко часа. Дори, някак си, не усещаше какво пие, някаква течност преминаваше вяло и безпрепятствено през гърлото му, но осъзна, че всяка следваща глътка го опиянява несравнимо повече от всякога. Картините в главата му се размазаха и постепенно напуснаха трите измерения.

 

***

         То се появи от нищото, сякаш излезе от цъфналите макове. Първото, което се набиваше на очи бяха дрехите му – крещящо оранжева ризка на райета и пурпурен панталон с навити до коленете крачоли.  Направи пет-шест крачки с босите си крака, смешно размахвайки ръце, огледа градинката, като че ли очакваше и някой друг да се появи и спря на метър от Никодим.

         Изглеждаше неповече от шестгодишно хлапе, с искрящи кафяви очи и смахната усмивка. Русите му коси стърчаха като пирей на всички страни, върху малко несъразмерната му главица.

         Нико го удостои с целия си интерес. Имаше нещо познато в това момче. Опита да формулира подходящия въпрос. Думите отказаха да напуснат устата му, макар и широко отворена.

         Момчето му направи жест и като в някаква хипноза Нико стана и тръгна след него. Пространството се разклати и миг по-късно се прекатури. Нико се завали, не успя да запази равновесие и се строполи. Опита се да се изправи, но постигна само остра болка в гърдите. Отпусна се по гръб и се предаде на отчаянието.

         Хлапакът се върна и надвеси над него. Нико виждаше само него, дори нямаше какъвто и да е фон. Чуваше думите му, при все, че нищо на лицето му не създаваше впечатление, че говори.

         „Хайде, ставай!“ – дочу някъде в съзнанието си.

–Не мога. Пък и няма къде да ходя. Като че ли пристигнах.

„Напротив, има още толкова много да видиш. Ставай!“

–Не искам.

„Винаги си бил такова мекотело, никога не си искал да се бориш. Това е жалко, толкова много можеше да постигнеш.“

– Никога не съм предполагал, че животът е борба, ако исках да се боря, щях да тренирам точно този спорт.

„Да, не си предполагал, тези, които го знаеха или разбраха навреме, стигнаха далеч. Твоите приятели, съученици, колеги…“

– Също така съм убеден и че животът не е състезание. Всеки прави каквото трябва и постига колкото може. Накрая всички все пак пристигат.

„Животът не е: да седиш и да очакваш да се случи.“

– Не е.

„Но точно това правеше през целия си срок на годност.“

– Може и така да е изглеждало отстрани, в действителност – седях и се наслаждавах на случващото се.

„Брей! Как ще вземе да се окаже, че си извънредно мъдър!“

– Не, никога не съм бил. Всъщност, ти кой си?

„АЗ съм…“

Момчето бавно се разтвори в задаващото се нищо и напълно изчезна.

         Никодим затвори очи и се отпусна. Усещаше, че вече го няма и за първи път бе себе си.


продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели