ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(4)

***

Множеството шумове (в това число и бездарната духова музика), на които Никодим несъзнателно се бе наслушал през последните петнадесет-шестнадесет часа бяха като нежен шепот в сравнение с ударите на пръста в капака на ковчега. Едва този кошмарен тътен успя да го извади от злокобния му сън. Отначало дори не си помисли, че се е събудил. Искаше му се, но се страхуваше да отвори очи. Все пак желанието надделя и абсолютната тъмнина нахлу в него като в празно пространство, заедно с натрапчивия аромат на цветя.

Шумът продължаваше, но вече бе малко притъпен, сякаш се отдалечаваше от него. Идваше отгоре. Значи, ако е нощ (а в това не се съмняваше, дори я регистрира като най-мрачната преживяна) и си лежи в леглото, както предполагаше, нещо странно се случваше на тавана на кухнята. Стори му се, че долови някакъв глас.  Трябваше незабавно да провери какво става. Опита се да помръдне и усети цялото си тяло сковано, изтръпнало и старателно опаковано.

О, да… Спомни си за болестта. Сигурно от нея е получил пълна парализа. Не пълна… След усърдно съсредоточаване усети, че мърда пръстите на краката си, но му се струваше някак неестествено, сякаш някой седеше върху тях. А наистина ли ги мърдаше? Всичките му усещания можеха да са просто илюзия.

Все пак успя да се надигне и си удари главата, та чак му просветна, но недостатъчно. Какво бе това!? Раздвижи дясната си ръка. Сблъсъкът ѝ с дървената преграда я удостои с жизненост и едва сега я усети като своя. С помощта на другата, мъчно я измъкна изпод завивката и опипа отстрани, за да установи, че е ограден отвсякъде. Повдигна крака, те опряха в капака. Най-вероятно не се беше събудил, а бе сънувал невъобразим кошмар... Какво точно беше? Нещо неясно витаеше в съзнанието му, катосън, но не точно… Като че ли сънуваше, че е заспал и сънува…

Някакви отвратителни човекоподобни създания с бели престилки го преследваха по застлана с мръсно платно пустош… Останал без сили, при поредното падане, не успя да се изправи.Тогава създанията се скупчиха около него и го заловиха. Съблякоха го, по-точно разкъсаха дрехите му и го изкъпаха с почти ледена вода, а той бе толкова уморен, че не реагираше, даже подремна докато го бръснеха. После му надянаха някакви одежди, които не бяха, но стягаха умореното му тяло като усмирителна риза и го напъхаха в някаква камера, да чака, докато… Сигурно, защото му миришеше на огън, предположи, че грееха вода, за да го сварят. Пак дремна и сега се събуждаше отново в същия сън.

Нико затвори очи и се отпусна. Усети въздуха, който вдишва – некачествен и с вкус на пръст. Не, не можеше просто да си лежи така и да чака, макар да бе сигурен, че е просто сън и скоро ще се събуди, трябваше да предприеме нещо, още повече, че се чувстваше силен. Шумът над него стихна. Опря с длани капака и натисна, но нямаше достатъчно пространство, за да разгъне ръцете си и да вложи максимална сила. Опита с крака, нои така не постигна много, само му се стори, че преградата над него леко помръдна. С големи усилия се обърна по очи и натисна с гръб капака. Заедно с пръстта в ковчега нахлу плаха светлинка и чак сега, почти се досети, къде се намира. Обзет от тих ужас се опита да се изправи. Не успя от първия път. Остана няколко минути на колене, за да събере сили и рязко се вдигна с капака на гръб. Краката му пролетяха през почти кухото дъно на сандъка и загуби за миг равновесие, но се изправи и изпълзя навън. Огледа се досущ като изоран суек и вдъхна дълбоко нагорещения въздух с аромат на бъзе, бучумиш и бабина душица. Дишаше и то по най-активния начин. Главата му тегнеше, та чак го заваляше.

Приседна на брега на собствения си гроб и съсредоточено разгледа обстановката. Какво, по дяволите, се случваше?!? Погледът му спря на боднатия встрани кръст и сякаш се опита да изчегърта надписа на него: „Никодим Никифоров Ников“.

Да не би приятелите му да са си направили някаква шега. Сигурно. Ще го изчакат да се изуми и ще наизлязат от храстите с тромби и кречетала, както в американските филми. На някакъв режисьор му спретнали подобен номер. И той бил от ложата на заклетите пиячи. Когато един от съзапойниците му починал, холивудските му приятелчета откраднали тялото и го вмъкнали тайно в къщата на режисьора, където го настанили на един стол с чаша в ръка и пура в устата.Забелязвайки го, режисьорът дотолкова се шашнал, че изтрезнял и се зарекъл никога повече да не пие. Не, това май е друго, но пак… шегичка.

Нико се огледа плахо. Никъде не се забелязваха шегаджии. А и никой не може да обоснове подобна шега.

По-вероятно е станала някаква грешка…

 

***

Усети, че вътрешно се ухилва. Правеше го винаги, когато в главата му се мерне думичката „грешка“, независимо от обстоятелствата. А тогава не му бе съвсем до смях, даже никак.

Беше десетото му явяване на изпита по „Исторически материализъм“. След две прекъсвания го пуснаха да мине условно и завърши трети курс само с един невзет изпит по „Анализ и планиране на народното стопанство“. Тогава не знаеше, че и този изпит ще го влачи три години и смяташе „материализма“ за основен проблем.

С професор Хър-Мър се познаваха добре и Нико знаеше малко повече от него. Освен всичко на български бе изчел и над 20 килограма съветска литература.

Започна впечатляващо въодушевено, но скоро установи, че изпитващият не го слуша и прозрял, че отново е обречен, спря.

Професорът преглеждаше писанията му.

– Всичко ми е ясно, но този втория закон на диалектиката не сте го формулирали както трябва.

Нико си изкуши да сподели, че Енгелс безсрамно е преписал този закон от Хегел и в оригинал звучи много по-разбираемо и точно, но преглътна, замисли се за миг и го съобщи както го пишеше в учебника, написан от професора.

– Да, това е нещо съвсем различно. Дайте си книжката! – Хър-Мър разтвори книжката на страницата с оценките, написа едно „С“ и изпадна в рядкопостижимо замислено състояние. – Да – каза след пауза-вечност. – Вижда се, че този път сте се подготвили за изпита… но ми се струва, че още малко не ви достига. Кажете ми, как Ленин обосновава необходимостта от социалистическа революция!

В отчаянието си Нико започна вяло и отегчено, но изложението му бе съвсем точно.

– Добре! – професорът мисли още известно време. Никодим се беше съсредоточил в ръката, която държеше химикала, а тя не трепваше. – Струва ми се, че си заслужихте тройката.

После всичко стана като на сън. Само долови как ръката изписа заветната оценка, затвори книжката и му я подаде. Той стана, смънка нещо като „Благодаря!“, облече се и излезе.

Влачеше се като парцал за миене по коридора, когато усети, че зад него Хър-Мър е отворил вратата. Обърна се плахо.

– Колега, върнете се, ако обичате! Стана грешка!

– Няма грешка! – извика Нико, здраво стиснал книжката си и хукна по коридора.

– Грешка! Грешка! Колега, върнете се! – професорът побягна след него, но скоро установи липсата на всякакъв шанс да настигне студента, потича до входа и примирен се върна.

Никодим финишира в барчето срещу академията в едно такова никакво състояние, но още стискащ книжката си и се зачуди дали пак ще се явява на пъкления изпит и вярваше, че не би го понесъл. Потърси си цигарите и чак тогава разбра, че тръгвайки си от аудиторията, е облякъл шлифера на професора и му просветна защо оня толкова усърдно го гонеше.

Така се появи в студентския фолклор.


продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Влиза един пич в една кръчма и сяда пред бара.
- Барман, една водка за мен, една за теб и една за оркестъра!
Барманът му налял. Пичът бил екзистенциалист – седял си тихо и си поркал. След малко заръчал отново:
- Една водка за мен, една за теб и една за оркестъра! - Оркестърът го поздравил със следващата песен, барманът се опитал да го заговори, но не се получило. Пичът бил екзистенциалист и потретил поръчката. После още три пъти:
- Една водка за мен, една за теб и една за оркестъра!
Само че малко се изморил или му омръзнала обстановката, та се обърнал към бармана:
- Знаеш ли, приятелю, има една малка подробност – нямам никакви пари.
Барманът бил каратист, натупал го хубаво и го изхвърлил.
На другия ден, приблизително по същото, в същата кръчма влиза същия пич и сяда пред бара.
- Барман, една водка за мен и една за оркестъра!
- Ха, ами за мен няма ли?
- За тебе няма – пичът поклатил назидателно глава. – Да си мислил вчера, преди да скочиш да се биеш.