ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(6)

romana3(Чак след време разбра, че чудото се дължало на агресивното ходатайство на бившия кмет и партиен секретар на завода – другаря Милчев. Стори му се твърде странно, той дори не бе говорил с този човек и беше чувал, че е жестоко скаран с филантропията. По-късно разбра и мотива.)

***

Милчо Иванов Милчев – Миляка – мошеник, престъпник на дребно и пройдоха. Благодарение на една от малкото си положителни черти – мързела, не успя да свърши големи зулуми, но едва деветнайсетгодишен, дотолкова се втръсна на съселяните и родителите си, че му се наложи да „хване гората”. В подножието на Девичина могила, както наричаха най-високата част от възвишенията около селото, си направи примитивно леговище и там прекара, излежавайки се, три месеца, завоалиран в дивотия, криейки се от властта, както сам си въобразяваше, но в действителност, тогавашната власт нехаеше по отношение на видимо завършени идиоти и даже не ѝ хрумваше да го търси. Съселяните му се присмиваха, макар и често да им крадеше храната, докато работеха на нивите си. Гонеха го и крещяха по него, но по-скоро се забавляваха.

Веднъж намери горския мъртвопиян, открадна му пушката и се сдоби с особено самочувствие. Започна да слиза до селото, а и до съседните села и да краде нощем от къщите кокошки, пуйки…, с каквото се занимаваше и преди да „хване гората”, само че вече въоръжен. При една от тези си прояви застреля собственика на имота, който безразсъдно се бе изправил с вила срещу него, за да брани собствеността си и най-после бе обявен за престъпник. След два-три дни жандармерията обсади Девичина могила, но Миляка беше избягал десетина километра на юг, където стана част от сбирщина подобни катили, действаща по-мащабно, обирайки мандри, кошари, воденици... Месец по-късно бандата удари една винарска изба и айдуците едва се освестиха от здравия запой, за да слязат по селата и приемат властта.

Миляка се върна в Идиово с другарите си на 11 септември 1944-та и стана кмет. Преди това застреля селския стражар, който му бе ударил шамар преди време, но не за това, а за дето бил отявлен враг на народа. Такъв се оказа и убитият при последната му самостоятелна акция станенин, а месеците, прекарани в гората – героичен партизански епос.

Някъде по същото време стана ясно, че в Идиово съществувала стройна партийна организация на отрепките и аутсайдерите, които веднага разпознаха в Миляка своя духовен и фактически лидер, и угоднически гравитираха около него.

Отпочнаха безмилостна и безкомпромисна битка против капитализма, та чак се самозабравиха.

Дали съзряха изключителния му мизантропски талант или се изплашиха Идиово да не изчезне от демографската карта на България, но от по-горните етажи на властта издигнаха Миляка до окръжен секретар на Партията. Впоследствие завърши висше образование (никой не можеше да твърди, че е завършил средно, но това не бе от значение) и Партийната школа. Започна работа в Министерството на транспорта. Култивира се и постепенно се утвърди като уважаван и отговорен другар. Предричаха му съвсем скоро да седне в министерското кресло. Ожени се. Роди му се прекрасна дъщеричка. Беше на 31 и вече имаше всичко – хубава къща в спокоен софийски квартал, кола, вила, пари, власт… И точно тук, нещата започнаха да се обръщат. Въпреки вродената си интуиция и дарбата да се нагажда, не успя навреме да заклейми Култа към личността, а и в Идиово, щастливите му съселяни, му бяха издигнали паметник и докато разпореди да го разрушат, вече бе започнал да пропада. Новите партийци не го погледнаха особено доброжелателно. Тези, с които се бе сближил изпаднаха в немилост. (Борбата за власт е безмилостно жестока…) Все пак успя да се задържи в министерството, съвсем близо до „последната дупка на кавала” и дори не осъзна, че това е най-доброто, което можеше да му се случи на този етап. Вместо да сведе глава и да се вслуша в историческата повеля на времето, Миляка подхвана много смешна битка срещу новите лидери (с добре изградено самочувствие на активен борец срещу фашизма и капитализма). Една нощ го измъкнаха от къщи по пижама и набързо му светнаха що е диктатура на пролетариата. На другия ден го интернираха в родното му село, а имуществото му в София беше конфискувано. Все пак нямаше как да потъпчат и отрекат собствените си легенди и да декласират един от смелите народни синове, затова го направиха отново кмет на Идиово.

Отначало Миляка се нанесе със семейството си в бащиния си дом. Година по-късно си купи имот в центъра на селото, а след две години в имота израсна огромна къща. Средствата отпуснати за канализация на селото едва стигнаха за постояването ѝ.

Случваше се често, когато пристигне някой гост в Идиово, да запита:

– Онова там, сигурно е училището?

– Не, къщата на кмета – другаря Милчев, не може да не сте чували... смелият партизанин…

От страни кметът на Идиово изглеждаше щастлив и преуспял човек, но в действителност не успяваше да се побере в този шаблон. Въпреки че си създаде всякакви удобства, имаше власт и пари, семейство и любовница…, живееше в тъпо неудовлетворение. Десетте години прекарани в София превърнаха липсата на симпатия към селския живот в откровена ненавист. А мисълта, че му е забранено да посещава столицата, дори като турист, го влудяваше. Още по-трагично приемаше селянията жена му. Бременността и раждането на сина им Иван, на втората година от заточението им в Идиово, я поразсея малко, после и новата къща, иначе надали щеше да издържи цели пет години.

Една вечер, прибирайки се от кметството, Миляка установи изчезването ѝ. Прие го напълно апатично, като най-нормалното нещо, което можеше да се случи. И сякаш нищо не се промени. Децата му и без друго живееха при родителите му, той заживя с любовницата си в новата къща, а животът му продължи неудържимо да се скапва.

Някъде по същото време, другарите от окръжния комитет на Партията се сетиха да обърнат бинокъла обратно и да забележат планината, която им се струваше като прашинка. Изпратените в Идиово ревизори едва не се разделиха с живота си. Много набързо установиха, че счетоводната отчетност все още не е стигнала до селото, поогледаха, събраха едно тесте хвърчащи листове и една тетрадка тип „халваджийски тефтер“, от която се долавяше, че привежданите пари са били разпределяни в едно единствено перо – заплатата на кмета, и отпрашиха.

Същата нощ, дузина тежко въоръжени милиционери натовариха Миляка в една „УАЗ“-ка и го захвърлиха в окръжния следствен арест. Прекара следващите три дни в стрес, разпити, заплахи, дори отнесе няколко шамара от един енергичен майор, без да осъзнае каквато и да е вина. Много ясно, че като народен син, можеше да харчи в несвяст народни пари. Какво толкова искаха от него!

Славното му минало попречи да отпътува към място, за което беше роден. Отгоре, след известно обмисляне на казуса, се обадиха и следствието бе прекратено. Неправомерно изразходваните средства бяха идейно прикрити. На кратката церемония по сдаването на кметския пост на другаря Милчев бе изказана „благодарност за мъдрото и вещо управление на селото, превърнато през годините на народната власт в действащ оазис на социалистическата действителност“.

През последните години край Идиово бе израснал скромен машиностроителен завод и заслугата за това, беше изцяло на Миляка. През силните си години, когато имаше добри позиции в министерството на транспорта бе настоял този завод да бъде създаден точно тук и така, и беше проектиран, а по-късно и построен. Липсата на суровини наблизо, лошата инфраструктура и други фактори го правеха напълно нерентабилен, но от друга страна създаваше нов поминък в родния му край, където земята, на която изключително се разчиташе не бе от най-плодородните.

Точно към завода бе насочен бившия кмет, за да управлява партийните дейности и някак си се примири с новия си статус. Сведе глава, този път, точно преценявайки, че вятърът не духа в неговата посока. Така прекара следващите няколко години – не вършеше нищо, получаваше сносна заплата и живуркаше някак си (в действителност – много по-добре от пролетариата). Особено се дразнеше, че бе оставен далеч от всяка далавера и не издържа дълго. В началото на 1976 създаде опозиционна група, опита се да бутне тогавашния директор и да заеме мястото му, но се провали, а опитът събуди позадрямалото внимание към противоречивата му личност. Изведоха го традиционно – посред нощ, по пижама и пак разпити, заплахи, само дето този път не се размина с няколко шамара и осъзна, че новите партийци не се шегуват.

Оттам го издигнаха до директор на местното читалище. Беше дотолкова уплашен, че не посмя да открадне и книга от библиотеката.

Същата 1976 се оказа една от най-кошмарните години в живота му. През май почина баща му, а месец по-късно от този свят си тръгна и майка му. Това го натъжи дотолкова, доколкото осъзна, че вече идва неговият ред, иначе отдавна се бе отчуждил с родителите си, виждаше ги веднъж на три месеца, както се казва: от хорски срам. Но ако не друго, смъртта им, му напомни, че има деца, за които до този момент се бяха грижили старците. Сега се преместиха в огромната му къща. Особено се учуди на дъщеря си – красива млада жена, студентка по право в Софийския университет, току-що завършила втори курс и то само със шестици. Опита се да се изяви като баща, но бе закъснял с двадесетина години. Тя се върна в София, където си беше намерила работа за през ваканцията, а той дори не успя и отчасти да я опознае, но и това, което бе видял у нея, му беше напълно достатъчно, за да не приеме версията за нейното самоубийство два месеца по-късно. Била скочила от деветия етаж. Докараха я в запечатен ковчег и през цялото време две горили в костюми зорко бдяха да не хрумне на някой излишно любопитство.

Повече от месец Миляка не бе на себе си. Движеше като сянка от къщи до читалището и обратно. Не че имаше нещо за вършене, просто ходеше на работа. Сядаше зад бюрото си, съсредоточаваше се в портрета на „вожда и учителя“ и оставаше неподвижен осем, а понякога и повече часове, и така, ден след ден, докато се съкълдиса окончателно. Почти не се хранеше, не усещаше нито жажда, нито глад. Една сутрин рухна от изтощение, излизайки от къщи.

В окръжната болница успяха да събудят интереса му към живота. Върна се сякаш забравил всичко, което е загубил и решен да се съсредоточи върху това, което има. Само дето беше уцелил неподходящ момент. Оказа се, че любовницата му си има любовник, а това бе жената, за която смяташе, че е единствената… Е, какво пък! Преживя го. Изхвърли ѝ багажа на улицата и заживя със сина си.

Всъщност това съжителство изобщо не се получи.

Синът му бе лентяй и изявен двойкаджия, същия като славния си отец. Беше стигнал до девети клас без да повтаря, но бе повече от ясно, че го прибутваха от клас в клас, заради него, та нали, за да има гимназия в село като Идиово, виновник бе другаря Милчев.

Иван бе вманиачен гълъбар, специалист в направата на прашки и всевъзможни простотии. Освен това се беше залибил с Тина, малката дъщеря на видната долнотия Нея Кумрица, която преди шумкарския си период Миляка бе задирял, но тя го бе отрязала. По късно много му се искаше да я прати в Скравена (и сега нямаше да има подобен проблем), но някак си се отказа.

А беше любов – чудо, невиждана и нечувана, както всяка забранена такава. Точно тази любов даде повод за живот на Миляка и той вече съществуваше с една-единствена идея – това куриозно недоразумение, както го наричаше, да спре да съществува. И положи не малко усилия напълно напразно… Съжаляваше за онези времена, когато с един жест можеше да прати малката развратница, където ѝ е мястото.

В действителност Тина бе лъчезарно и прелестно създание, възпитана и пълна отличничка. Само ако можеше за миг да се отърси от опиянението и трезво да прецени ситуацията, лесно щеше да установи, че няма какво да търси при шматорок, какъвто бе Иван, но… както се казва: любовта е сляпа и безмозъчна.

До този момент само родителите на Тина се бяха противопоставяли на тази връзка, след като се намеси и Миляка, нещата придобиха далечен веронски привкус с всички елементи на сапунена опера. Криеха се, бягаха, затъваха в лъжи, за да успеят да се срещнат и… се обичаха още по-силно. Така динамично минаха следващите две години.

Макар и не особено привързан към сина си, Миляка го уреди да изкара чудесна казарма и към 100 пъти го отърва от дисципа. Някои от някогашните му бойни другари все още имаха позиции в армията.

„Школата за мъже“ възпита у Иван една нова любов – към чашката. И точно тази любов го видиоти окончателно.

След казармата, пак благодарение на баща си, започна като контрольор по качеството в завода и бързо се утвърди като човек, на който не може да се разчита за нищо, което не е свързано с алкохола, но някак си го изтърпяха през следващите десетина години.

Тина го беше чакала да се върне от казармата, а когато се случи, най-после започна да осъзнава детинските си грешки, но не бе лесно да ги признае. Като по инерция продължаваше да е влюбена в Иван. На следващата година я приеха в Пловдивския университет (говореше се, че не без съдействието на Миляка, но без всякакво основание). Заминаването ѝ влоши и бездруго пообтегнатите им отношения с Иван, поне така изглеждаше.

За ужас на Миляка и Нея Кумрица великата любов продължаваше. Иван започна да пътува често до Пловдив, а дните в Идиово прекарваше в перманентно алкохолно опиянение. Понякога отсъстваше от работа, но го прикриваха.

Случайно откри начин да изнудва баща си и го прилагаше успешно през следващите години. Изглеждаше твърде просто. „Няма да тръгна за Пловдив, но ми трябват 100 лева.“ Получаваше ги и не заминаваше. „Време е да напусна това скапано село и да потърся късмета си в Пловдив, ще работя като строител… Разбрах че Маркизина си продава „Лада“-та, ако я имах тази колица, нямаше и да си помисля за Пловдив.“ (Колко ти е?) Съвсем скоро добре подържаната „Лада“ стана негова собственост, а в последствие и най-блъсканата и изтормозена кола в региона.

А годините неумолимо се навъртаха…

– Не мислиш ли, че вече е време да се ожениш? – подхвана веднъж Миляка, срещайки сина си относително трезвен.

– Няма какво да го мисля, щом няма да е за Тина, няма да е за никоя друга.

– Ти Тина я остави, тя се извъргаля с половината Пловдив, докато ти се правеше на гадже.

– Знаеш за Тина, колкото за философските тетрадки на Ленин.

– Със сигурност знам повече от тебе… Но няма значение, тя от известно време е щастливо омъжена. Има дете и както ми се струва, очаква второ.

– Така изглежда, но само да ѝ свирна, ще зареже всичко и…

– Така изглеждат и се случват нещата в сънищата ти, но в реалния живот е малко по-различно.

– Какво?! Искаш ли да пробвам?

– Способен си на подобна идиотия, а защо, вместо това, не опиташ да пораснеш малко? Живееш в миналото и така си се зашлекнал, че не виждаш по-далече от носа си.

– Е, така е. Друга не виждам и няма да се женя.

– То няма и особен смисъл, нищо свястно не би могъл да оставиш след себе си.

– Колкото и ти си оставил – отвърна Иван и неусетно затъна в поредната тъпа и безсмислена полемика.

Думите на баща му, обаче се оказаха пророчество, което времето не успя да опровергае, а и несъмнено знаеше за любовта на сина си повече, отколкото за трудовете на Ленин. Много се говореше за живота на Тина в Пловдив. През последните години от студентство си и след това не беше се появявала в Идиово. Живяла  с някакъв доста по-възрастен от нея – майор от армията. После, най-неочаквано, се завърна, започна работа като учителка в гимназията, ожени се и… Сякаш най-после любовта към Иван се бе изчерпала. Поне нямаше никакви индикации за наличието ѝ.

Миляка се пенсионира и дойде демокрацията, подобно на народната власт и тя с известно закъснение. Почти месец, никой не вярваше, че нещо ново се е случило и животът си течеше постарому. Хората дори избягваха да говорят за „тези неща“, ходеха си на работа и благоденстваха в „един от оазисите на социалистическата действителност“.

Общо взето в завода се случиха първите сътресения… Иван се възползва от един бонус и доброволно напусна. Това се оказа неподозирано мъдър ход. За тези, които останаха нямаше нито бонуси, нито заплати и след година спряха да ходят на работа. Платиха им след още шест години, когато с взетите накуп 12-13 заплати можеха да си поръчат вечеря в сносен ресторант.

След като сполучливо изпи бонуса и последната си заплата Иван реши да се захване със собствен бизнес. Отначало идеите му витаеха в областта на селското стопанство, но бързо осъзна, че се е насочил в грешната посока (физическия труд изобщо не му понасяше) и се преориентира към търговията. Традиционно изнуди баща си, за да се сдобие с начален капитал, нае един от фалиралите магазини на „Наркооп“ и се зае да продава хляб и вафли. Отначало нищо не се получаваше, а и бяха ненормални времена на криза и купони, но постепенно нещата потръгнаха. А и неочаквано за всички, Иван вложи невъзможен ентусиазъм в своето начинание, дори имаше дни, в които не пиеше. Бръмчеше нощем с колата на 200-300 километра, висеше на дълги опашки, даваше подкупи на мошеници, за да се сдобие с провизии, които иначе нямаше шанс да стигнат до Идиово и успя да направи магазин, какъвто нямаше в околията.

През лятото на 1992 реализира страхотен удар пласирайки 40 тона крадена захар, закупена на 1/6 от продажната ѝ цена.

Точно по това време в магазина му започна работа нова продавачка – младо момиче, току-що завършило гимназия, и някак неусетно завъртя главата на видния търговец. Случи се толкова внезапно, че повечето му съселяни, така и не разбраха, че бившата магазинерка вече е собственичка и г-жа Милчева, и месец след събитието я заплашваха, че ще се оплачат на „чорбаджията“ за някои недоразумения.

Причината за развенчаването на един от най-заклетите ергени в селото започна да бие на очи още през октомври, а в началото на март, следващата година се роди наследникът на славния партизански род – Милчо.

За известно време Иван спря да пие, дори заприлича на образцов съпруг и баща. Младото семейство се радваше на всеобща симпатия, само Миляка не бе особено доволен, снаха му произлизаше от пролетариата, а и бе значително по-млада от сина му. Смяташе, че е съблазнена единствено от парите и висшата им класа. Освен че се бе самозабравил, той вече не беше и с всичкия си. Това до голяма степен усложняваше съвместния им живот, но увлечени от голямата радост по бебето, не забелязваха несгодите, докато не прераснаха в конфликт.

Случи се на четвъртия рожден ден на Милчо и дни след това, положението стана нетърпимо. Иван запази пълен неутралитет, посвещавайки се изцяло на хобито си и не просто започна да пие отново, а се освини.

Магазинът продължаваше да работи на пълни обороти, а собственикът му се отдаде на луда, безкрайна фиеста, от която на младата му булка се изправи чупливата коса. Тя героично изтърпя цели пет месеца, преди да избяга, зарязвайки рожбата си и всичко. От оборотите на магазина си бе спестила парички и замина при своя приятелка в Италия. Никой повече не я видя или чу за нея.

Бягството на жена му вля допълнителен импулс в пиянството на Иван и една сутрин го намериха умрял на площадчето пред магазина. (Незнайно как му бе хрумнало да повръща легнал по гръб.)

Миляка остана да живее с невръстния си внук. Искаше му се с него да навакса това, което бе пропуснал да даде на собствените си деца. Амбицира се и се закле да направи от него истински човек. Естествено имаше свое виждане, какъв трябва да е истинския човек, а и тогава още не подозираше, че това ще се окаже непосилно трудна задача.


продължението предстои…



 

 

Коментари  

 
# Ванеса 2015-09-12 05:33
От дотук прочетеното - шедьовър. Давай по натам!
Отговор
 
 
# Йордан Бозушки 2015-09-14 06:20
Възможно е... Само че ще е след смъртта, не и преди това...
Отговор
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един адвокат се разболял тежко и го приели в болница по спешност. Негов приятел разбрал за случилото се и притеснен решил да го посети. Отишъл приятелят в болницата и като влязъл в стаята на адвоката, вместо да го завари на легло да пъшка, той сварил юриста седнал на ръба на леглото да прелиства трескаво Библията.

- Какво правиш, бе? Ти луд ли си? Защо не лежиш? - попитал посетителят.
Адвокатът без да му обръща внимание:
- Търся вратички. Търся вратички.