ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(7)

***

Нико прекара доста време в състояние близко до дрямката. Изведнъж се изправи, сякаш дочул някакъв шум и се огледа във всички посоки. Нямаше никой и не очакваше да види някой, по това време в гробищата е малко вероятно да срещнеш жива душа. Това „жива душа” го жилна директно по съзнанието. Усети някакво безпокойство.

 

 

Обходи с поглед наоколо и си даде сметка колко се бе променило гробището от първата му проява като гробар. Спомни си мястото, където копаха, беше малко преди „офиса“ и тогава до тук стигаха гробовете, а сега вече се простираха на двадесет-тридесет метра натам. Мъртвите амбициозно настъпваха към селото и това не бе илюзия.

А в онзи гроб там вложи второто си участие. Два или три дни след първото. Тогава бай Спас бързаше за спешен домашен ангажимент, по онова време живееше с някаква жена и си тръгна, оставяйки го да изхвърли пръстта от последния табан.

Останал сам в тихия сумрак на пристигащата вечер, Никодим се захвана здраво с работата и не си и помисли да се отдава на някакви неприятни емоции, но те го сполетяха изневиделица и мълниеносно окупираха цялото му същество. Тихия западен ветрец запълни ушите му с някакво странно бучене, заглушаващо далечен вой на плач и отчаяние. Спря за момент и се ослуша. Нещо се случваше зад него, но той не посмя да се обърне. Бученето премина в приближаващо топуркане, в което чак по-късно разпозна ударите на собственото си сърце. Продължи, дори усили темпото, за да се разсее, но не постигна очаквания резултат. Шумът стана още по-силен, сякаш нещото приближаваше и вече го усещаше непосредствено зад себе си.

Ръцете му се сковаха и отказаха да се подчинят на разума. Лопатата остана да виси гротескно във въздуха. Погледна надолу и видя маратонките си да треперят. Целият трепереше, а същевременно не можеше да помръдне. Изкрещя мислено, усещайки че се е превърнал в безволева частица от заобикалящата го нелепост. От устата му се изтръгна само гърлен звук „а“. Погледът му се отправи нагоре и се прикова, като че ли възнамеряваше да разцепи притъмнялото облачно небе. Вятърът проплака отново, този път с гласа на новородено.

С неимоверно усилие се изтръгна от ужасяващата парализа, изскочи от гроба и хукна панически. Нещо сякаш го дърпаше. Спъна се и падна, едва успя да се изправи, после падна отново…

Като във филм на ужасите успя да прекоси поляната и да се добере до улицата. Не беше толкова топло, а се усещаше мокър до костите. Не бе и толкова студено, но забеляза, че издишва пара през устата си. Сърцето му биеше така, че при всеки удар отместваше главата му. Понечи да се обърне назад, но това се оказа непосилно. Бясно разтърси най-горната част от тялото си и успя малко да се овладее. Някой продължаваше да крещи в главата му „Бягай!”, но Нико не му се подчини и на въпреки, с бавни стъпки се отправи към къщи. Всяко докосване на земята го разтърсваше и всеки момент очакваше да хукне, но си наложи да не го направи. Спря и с треперещи ръце запали цигара. Димът му вдъхна малко самообладание.

В бързината беше захвърлил лопатата. Трябваше да се върне да я вземе. Някой можеше да се окаже с по-здрави нерви и да я намери. Само дето не знаеше, как би могъл да се върне.

На другата сутрин се събуди доста по-рано от обичайното. Не бе и сигурен, че е спал, докато не си припомни кошмара, от който едва успя да се измъкне. Припомни си го, докато чакаше кафето да заври. Сънят интерпретираше преживяното на гробищата, само че в него се обръщаше назад и виждаше множество поруразложени фигури, който злокобно приближаваха. Земята беше кална и хлъзгава, той падаше, ставаше и падаше отново, пълзеше и се бореше отчаяно за всеки сантиметър…

Напълни си чаена чаша с кафе и излезе навън. Тина още спеше и не искаше да пълни съня ѝ с цигарен дим. Сутрешният студ му се озъби от тъмното насреща, но не успя да го изтръгне от мислите му. Как изобщо бе възможно всичко това да му се случи? Дори не си спомняше някога да е сънувал кошмар.

Пълно безумие. А какво точно се случи снощи? (Оттогава много често щеше да си припомня събитието и да си задава същия въпрос.) Възможно ли е един зрял човек, който не бе в никакъв случай страхливец, да се изплаши до такава степен от… от какво? Как въобще човек може да се изплаши и да не знае от какво? Но като че ли хората се плашат най-често от неизвестното.

Разсъмваше се, когато наближи гробищата. Спря на поляната отпред, на петдесетина метра от първите гробове и се огледа. Както и очакваше не съзря нищо, което можеше да го изплаши и продължи. Отдалече забеляза лопатата, която изглеждаше точно като панически захвърлена и вътрешно широко се усмихна на глупостта си. Дано някой не го е видял как бяга от случващото се в главата му. Голям резил!

Довърши си работа от снощи. Физическата дейност го одобри значително. Излезе от трапа, приседна върху пръстта и запали цигара. Отначало тишината майчински го взе в обятията си, причинявайки му цялото вселенско спокойствие, но постепенно го отблъсна, като непослушно дете и нещо започна да го безпокои… Нищожна частица от снощния му страх се мярна в съзнанието му и ставаше все по-голяма, като снежна топка, търкулната по баира надолу.

Нико се изправи, здраво стиснал лопатата. Почувства истинска необходимост да копае, но нямаше поле за изява.

Гробът беше вече готов. Трябваше да изкопаят още един. Пристъпи до мястото. Огледа се нервно на всички страни. Искаше му се да започне, но не посмя без главния, а той пристигна точно според уговорката.

         – Оооо-о! Ти, май не си мигнал тази нощ от нетърпение да станеш гробар – провикна се отдалече бай Спас, разпердушинвайки спотайваща се тишина.

– Нещо такова – облекчено въздъхна Никодим, който вече долавяше снощното бучене в ушите си.

– Не ми се виждаш особено читав. Никога не съм те виждал толкова блед, човеко! Да не си се поболял?

– Не, само съм малко напрегнат.

– И що?

Нико запали нова цигара. Срамуваше се от проявеното малодушие, но и не бе от хората, които ще затворят страха вътре в себе си, оставяйки се на произвола му. Бавно и патетично разказа преживяното снощи, очаквайки всеки момент грозния смях на бай Спас да разтърси околността, е какво пък поне щяха да си направят добра смехотерапия…

– О-о, това е напълно нормално – срази го гробарят с отговора си. – И на мен ми се е случвало на няколко пъти. – Тук Нико се вцепени от учудване. – Даже забелязах, че се случва когато луната е пълна, а облаците не ѝ позволяват да се покаже. Снощи май бе от тези вечери. Не се наемам да го обясня, но си мисля, че влияе по някакъв начин на съзнанието ни проклетницата, пък кой знае – бай Спас се усмихна загадъчно, – може да влияе и на мъртвите...

 

продължението предстои…

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Цирк. Дресьорът извежда на арената огромен крокодил, замахва и го удря с палката по главата. Крокодилът послушно отваря паст, украсена с кошмарни зъби. Без да бърза дресьорът разтваря цепката на панталона си, изважда детероден орган с внушителни размери и го слага в крокодилската паст, при гробовното мълчание на залата. Барабаните бият, удар с палката и крокодилът хлопва челюсти. Залата потресена ахва... Дресьорът отново удря крокодила по главата, вади неповредения орган и гордо го демонстрира на публиката.
Конферансието обявява: „Администрацията на цирка ще изплати $ 1000 на този, който може да повтори този трик! Има ли доброволци в залата?"
На втория ред става блондинка и, силно смутено, казва: „Може ли аз да пробвам? Само че не е нужно да ме биете по главата."