ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(8)

***

Траурният обяд приключи бързо. Тина бе изключила напълно.  Седеше безучастно на дивана и само отвреме-навреме се разтрисаше от безмълвна скръб, което единствено я отличаваше от небрежно захвърлен шлифер. Сестра ѝ и другите роднини, хапнаха, поговориха хубави неща за умрелия и си тръгнаха.

 

 

Зет ѝ не остана на обяда, докара ги с колата от гробището и пое към селото си. Бързаше и бе повече от нормално. Като земеделски производител живееше в най-усиления период от годината. А можеше да има и друга причина. Отдавна бе забелязала, че с Валко не се понасяха особено, най-много да се бяха изпокарали, тъй-като синът ѝ се понапи. Дъщеря ѝ едва го заведе в къщата. Сега спяха. И тя се унесе за минути. Чувстваше се на предела на силите си след кошмарната нощ. Помисли си, че трябва да стане и да раздига посудата от масата, но не успя и както седеше на дивана се гътна назад и очакваше веднага да се пресели в царството на съня, но нищо подобно не се случи. Полежа около час и се изправи. Мислите ѝ дотолкова се бяха сгъстили, че сякаш образуваха твърда покривка някъде в мозъка, която правеше невъзможно проникването на нищо подобно на сън.

Седна отново на дивана, уловила с ръце главата си и остана така известно време. Все ѝ се струваше, че отвън долавя някакъв шум. Сдоби се с усещането, че вратата ще се отвори всеки момент. Съсредоточи се в нея в тягостно очакване. После сякаш си припомни нещо и се учуди на себе си. В съзнанието ѝ за миг се мярна подходящата констатация – полудяване. Латина стана и разтърси глава. Не! Наистина ѝ дойдоха в повече емоциите, но не полудяваше. Просто Нико ѝ липсваше невъзможно много. Точно сега, трябваше да е тук, за да си поговорят, а той най-неочаквано се бе изгубил някъде и всички краски на живота бяха безнадеждно помръкнали. В душата ѝ беше тъжно и пусто.

Обичаше да си говорят. Правеха го непрекъснато вече почти тридесет години и не им омръзна. Нико бе перфектния събеседник. Изслушваше я толкова внимателно, че тя винаги гореше от желание да сподели с него всичко, което ѝ е в главата, а и не само умееше да слуша, намесваше се с изумителното си чувство за хумор и я усмихваше, дори когато му бе ядосана.

Още когато го срещна усети в него нещо, което не се намираше у другите мъже, които всички до един си приличаха. Не бе поредния изкуствен мъжкар. Колкото и да се взираше в лицето му, не откриваше сянка на фалш и преструвка. Със сигурност не се стремеше и напрягаше да изглежда вълнуващо, просто такъв си беше – прям, естествен, непринуден, напълно истински с истинско сърце, готов да раздаде душата си без остатък.

Не успя да се влюби в него истински (по това време омразата ѝ към Иван беше истинска), но го харесваше и се чувстваше страхотно в близост до него. Така и заживяха малко встрани от Голямата любов в самата същност на живота.

Тя вече я бе преживяла и постепенно разбра, че Голямата любов е пожарът, който изпепелява всичко. Малката любов е огъня, на който влюбените могат да се топлят вечно. Окрилен от голямата любов си казваш: „Толкова го обичам, че не заслужавам това!“. Сполетян от малката любов мислиш реалистично: „Не го обичам толкова много, че да искам от него да е съвършен.“. Малката любов е тази, която ни свързва истински.

Беше се отказала от Голямата любов, малко преди да я изпепели и заличи чувствеността ѝ, и постепенно свикна да се радва на малкото, което имаше, защото точно то бе значимото.

Отначало смяташе, че нищо няма да се получи, подобно на предишните ѝ опити, които бързо се превръщаха в малоценни и малотрайни връзки, дори реши изобщо да не се поддава на емоциите, но… така и не разбра как се случи.

След като завърши университета, даже доста преди това, реши да не се вясва в Идиово. Остана да живее в Пловдив, намери си работа в едно не толкова близко село като учител и пътуваше всеки ден петдесет и повече километра. Прибираше се скапана в скромната си квартира и преживяваше на ръба на мизерията. Тази програма бързо ѝ омръзна и едва дочака края на учебната година.

Поредното любовно разочарование ѝ предостави теми за обстоен размисъл. Отдавна знаеше причината за всичките си нещастия. Колко права се оказа майка ѝ, когато я убеждаваше, че „оня сопол“ изобщо не е за нея. Нямаше кой да я послуша. Навярно с всички е така и често в пубертета допускаме грешки, които, уж заличени от времето, продължават да ни преследват като призраци през целия ни жизнен път. Призраците са страшни, когато бягаме от тях, а точно това правим. За Тина бе дошло време да се изправи и да погледне своите призраци в очите.

Реши го за една нощ. На другия ден си събра багажа, спазари свой познат с бус и следобед напусна Пловдив завинаги. 

Пристигнала в родното си село се почувства като преродена.

Макар и в края на особено напрегнат ден, ѝ се стори, че е изпълнена с енергия. Излезе да се поразходи в чудната, селска, лятна вечер и срещна Иван. Малко се смути и стъпи несигурно, но бързо се стегна. Погледът ѝ го прониза и мина през него. Забеляза, че у „големия мъжкар“ смущението е в пъти повече, дори сякаш се тресеше целия под видимо спокойната обвивка. Даже плазмодий като него можеше да усети чувство за вина. Миг преди да се изравнят, Тина обърна глава встрани и безмълвно го подмина. Походката ѝ стана невъобразимо изящна. Усети, че той спря и застана насред улицата като ударен от гръм, но продължи. Усмихна се. Тази среща бе просто велика. Реши за в бъдеще често да му подарява такива неприятни преживявания.

Бъдещето, за което не искаше да мисли. Отпусна се и се отдаде на пълна почивка, а нещата се подредиха сами, сполучливо до неузнаваемост.

В началото на септември, математикът на Идиовската гимназия рухна психически и спря да ходи на работа (по-късно постъпи в лудницата). Тогавашният директор лично покани Тина на овакантеното място. Тя не се замисли особено. Попадна в страхотен, твърде нехарактерен за тези среди, колектив. С повечето си нови колеги се познаваше отлично – бяха учителите ѝ от преди 7-8 години. И тогава се изявяваше като всеобща любимка. Нищо не бе се променило.

После срещна Никодим и доста се учуди…

 

***

А той бе твърде странно явление за селце като Идиово. Тъкмо Тина беше решила, че с мъжете е приключила завинаги. Какво пък?! След като не се получава – не се получава и толкоз, ще живее в самота, както милиони други по света. Не е задължително непременно да бъде с някой, само за да не е сама.

Беше хладен и свъсен ден в средата на ноември. Тина седеше в кабинета си и проверяваше първото контролно по математика на десетокласниците. Отдавна бе достигнала пълното отчаяние и с всяка следваща работа се опитваше да го надскочи. Контролното показваше, че за изминалите два месеца не е успяла да научи на нищо учениците си. Спря за няколко минути, за да даде почивка на червения химикал и на емоциите си. Положението бе не просто трагично. Оставаха ѝ няколко листа, а до момента бе написала само две тройки (не без участие на въображението ѝ), всичко останало бяха двойки. Не можеше да си представи, как би съобщила на директора и колегите, че нейните ученици… „Доста небрежно е преподавано!“ – тази реплика на Киряк Стефчов непрекъснато се луташе в главата ѝ, търсейки шанс да я подлуди. Но какво можеше тя да направи. Математиката не се славеше като всеобщ любим предмет. Повечето ученици успяваха да я намразят още в началните класове и после нямаше сила, която да ги мотивира, да учат. И като ученичка Тина чуваше и се чудеше на тъпи размисли от рода: „Не я разбирам тази математика. Колкото и да уча, няма да я разбера, само си губя времето.“ Сега битуваше същата глупост, само че в особено крупни размери. В действителност математиката (поне тази която учеха), както и повечето неща в живота са трудни, когато ги приемем за такива. Хората имат този вреден навик – без дори да са опитали, да  окачествят нещата като трудни или невъзможни да се направят.

Не беше само слабият успех, имаше и друго, което я безпокоеше особено и не смееше да си го признае – учениците не я приемаха на сериозно и вече я бяха удостоили с псевдонима на майка ѝ, даже, с оскъдните си познания по български език го бяха членували – Кумрицата (не че някой, изобщо, знаеше какво означава  това, но звучеше някак си обидно). Дивееха и се смееха в часовете ѝ, а тя се усещаше безсилна да въведе ред. Все по-често си мислеше за напускане и бягство нанякъде. В пловдивско преподаваше на по-малките и се справяше далеч по-добре. Сигурно е най-трудно е да бъдеш млад учител в родното си село, както казваше някогашната ѝ класна. „Кураж, момиче, ще свикнеш! – казваше още. – Всички сме минали по този път.“ И другите ѝ колеги я подкрепяха, но учениците… в тази възраст все още не умееха да прощават добротата.

Същите тези ученици, които сега поразително безгрижно играеха футбол на двора. Съвсем неволно, Тина се бе изправила до прозореца, сигурно, за да свери настроението си с атмосферните условия навън и за миг си помисли, как би се почувствала, ако в това отвратително време, я накарат да тича след топката. Леко потръпна от неудоволствие. Можеше и да ѝ хареса, но за нищо на света, не би опитала. Не бе ли същото и с математиката.

Мислите ѝ замряха, изпаднали в безперспективна патова ситуация и точно тогава нещо грабна вниманието ѝ, но не успя веднага да го осъзнае – на игрището продължаваше да не се случва  нищо невероятно. Съсредоточи се в играта… и го видя.

Гол до кръста, с едни много смешни шорти, Никодим тичаше заедно с хлапетата и влагаше толкова плам, сякаш играеше играта на живота си. (И той не предполагаше, но точно така си беше.)

Тя дори се улови, че се усмихва по време на хипнозата, в която попадна. Времето бе спряло. Усети се и успя да отдели поглед от възрастния хлапак (както вече го наричаше), но само за минутка. Положи неимоверни усилия, отлепи се от прозореца и се върна на стола зад катедрата.

Контролните гузно се таяха в очакване да ги довърши. Погледът ѝ попадна на тях и сякаш чак сега си спомни… последно възнамеряваше да ги скъса и утре да им даде други задачи, като им подскаже решенията. По отношение на глупостта, идеята си я биваше, само дето Латина се отказа да я осъществи.

Събра листовете и ги прибра в чантата си. Преди да тръгне, не се сдържа и надникна през прозореца. Още играеха…

Така се случи, че го видя отново чак след три дни. Една колежка ѝ предложи да я заведе на „нещо като купон“. Отначало, Тина се дръпна, окачествявайки съвсем реалистично настроението си като особено неподходящо за подобно мероприятие, но размисли в последния момент. По-зле едва ли щеше да ѝ стане.

Знаеше, че я водят у един приятел на Тодор (а Тодор бе любимия на колежката ѝ), но и не предположи, че ще се окаже същия оня „възрастния хлапак“. Толкова се смути, че когато се запознаваха, не успя да си каже името. Разбира се, не запомни и неговото.

След първата чаша коняк се поотпусна и дори развесели, а на последвалия етап, вече разговаряше с него и се захласваше на шегите му. А когато Нико взе китарата, се опита да му приглася, приблизително сполучливо и впечатляващо.

– Направо сте страхотен дует! – отбеляза колежката ѝ.

Тази вечер стана разтърсващ момент в новия живот на Тина на село. Сякаш се събуди от някакъв странен сън.

Последвалата неделя употреби да въведе ред в къщата си. Усещаше домът си мрачен и скучен. Искаше ѝ се да я го обнови напълно, да боядиса стените в светли тонове, но се намираше в неподходящ момент – самото начало на зимата. Засега трябваше да се задоволи с някои дребни промени, но можеше да си поиграе на изкуство, а в тази игра няма сезони и правила, трябват само щури идеи и дръзки импровизации.

Размести мебелите в стаята си (някои трябваше да изчезнат, само заемаха място и създаваха неуютно впечатление), докато освободи напълно стената срещу леглото си. Изцапа я безобразно с водни боички и накова безразборно пирони. Главите на пироните оцвети с лак за нокти и закачи на тях всевъзможни дунджурийки и рисунки от детството си. На картон залепи снимки от ученическите си и студентски години и го окачи над леглото си. На друг картон налепи крещящо цветни картинки от френски списания, които си купуваше понякога в Пловдив, и го сложи от другата страна. Всъщност идеята ѝ не бе нова. Така беше разкрасила една своя студентска обител, преди време.

Усети стаята си изпълнена с енергия, макар и да заприлича повече на тийнейджърска квартира от края на ХХ век, отколкото на жилището на суха, строга и страшна учителка по математика, в каквато междувременно се превърна.

Така както не я вземаха на сериозно и ѝ се присмиваха, внезапно учениците пропищяха от нея и скоро се разделиха с илюзията, че математиката ще им е последна грижа. Самата тя нарече един от методите си „Кумришко клане“, а вече имаше нагласа и самочувствие да го прилага често.

Два дни след купона Тина срещна Тодор и го помоли да дойдат с неговия приятел, да изнесат някои непотребни мебели. Живееше само с майка си. Баща ѝ се бе поминал преди три години.

След като свършиха работа, която не бе нещо особено, седнаха да се почерпят в напълно преобразената ѝ стая. Една запалена свещ придаде пленителна магичност на обстановката. Почерпката прерасна в запой, но на Тина не ѝ беше нито досадно, нито неприятно, както в други подобни случаи. Седеше и се хилеше на остроумията на тези изключителни мъже и дори съжали, когато най-после се усетиха да си ходят. Вечерта бе минала неусетно.

Навън валеше и се трупаше първият сняг. Ако изобщо съществуваше нещо, което можеше да ѝ повиши настроението в този момент – беше точно тази, истинска, зимна приказка.

Замаяна се завъртя пред къщата и Нико я улови, за да не падне.

– Искаш ли да се поразходим? – прошепна му тя. – Много обичам снега. – Той не успя да отговори, само кимна. – Изчакай ме една минутка, за да се облека!

Тръгнаха сами под снега из притихналото село и разговаряха. Говореше предимно Тина и не спираше, сякаш искаше да компенсира мълчанието си през последните пет-шест месеца. Нико я хвана през кръста, за да предотврати понататъшните ѝ опити да се строполи и я слушаше, като само на моменти се намесваше в разговора. Постояха на моста на реката, преди да продължат към централния площад, обиколиха училищния двор и се отправиха към завода, по някое време спряха и се върнаха.

– Разкошно е – тя се притисна по-силно до него, – но малко поизмръзнах.

– Знам едно място където можем да се стоплим.

– Води ме!

Завиха в първата пряка и след няколко минути се озоваха в квартирата му. Неизключеният маслен радиатор създаваше уют, но се стоплиха истински с телата си.

Той беше необикновен – силен, мъжествен и много нежен…

И въпреки всичко не успя истински да се влюби в него, всъщност и това можеше да е илюзия, подобна на Голямата любов.

 

продължението предстои...


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Господин адвокат, нали ми обещахте, че ще оправдаят жена ми, а ето че са я осъдили?
- Щях да я оправдая, господине, но по време на процеса не можах да се вредя от нея и да кажа и думичка!