ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(9)

***

Нико напусна „офиса“ и се разходи по пътеката, която слънцето чертаеше и по която малко по-късно щеше да дойде вечерта. Приближи гроба си и приседна отстрани.

Много странно! Някъде по това време, вчера вече е бил мъртъв. Или не съвсем, по-скоро пътник… Спомни си прибирането от болницата, кръчмата и пристигането вкъщи в детайли. Сякаш всеки миг беше плочка от домино, която някой достатъчно дълго държи пред очите му, за да може на наум да изчисли сбора на n! на двете показани числа. Съвсем лесно установи, че никога не си е спомнял нещо преди толкова подробно. Като че ли преживяваше всичко отново. Всяка секунда… Седеше насред двора, на брега на трапа, усещайки, че се дави и с всеки миг потъва все по-дълбоко… всъщност сега седеше на брега на един друг трап и дишаше без всякакви затруднения, дори с удоволствие.

Една небрежна замаяност витаеше в съзнанието му. Опипа задната част на главата си и я разтри. Беше като изтръпнала.

Пак се огледа във всички посоки. По пътя откъм полето приближаваше каруца натоварена със сено. Различи отгоре ѝ човека и си помисли, че и той може да го забележи. Или някой от селото. Погледна към близките къщи и мисълта, че оттам някой може да го наблюдава го порази. Претърколи се и легна в тревата.

Трябваше да се скрие, никой не биваше да го вижда. Официално беше мъртъв. Хората едва ли биха приели оживяването му като нормално явление. Можеха дори да го вземат за плътеник или таласъм и да утрепят с камъни. Беше чел за някакъв такъв случай.

А дали наистина бе жив? Ако смъртта е точка върху оста на времето, къде точно се намираше, след нея или преди това? А какво е това „времето“? Час на смъртта? Смъртта?...

Въпросите бяха много и все сложни, но не предизвикаха отговори, а пълен блокаж на мозъка му.

Полежа известно време в някаква безпаметност, а когато се поопомни, осъзна, че да се крие не е решение, защото не можеше да го прави вечно. Все трябваше да се появи, каквото и да последва.

 

***

Вчерашната му поява бе дълбоко потънала в подсъзнанието на Никодим, но изплува веднага щом го съзря. Отначало го взе за слънчево петно, сякаш част от слънцето бе паднала точно там, после различи силуета и смешната му руса коса. Седеше с гръб към него, върху купчината пръст и я разравяше с босите си крака.

Хлапакът се обърна и погледите им се срещнаха. Лицето му остана още миг сериозно, преди да се изкриви в нехайна смахнатост. Устните му се раздвижиха, сякаш казваше нещо, но въпреки гробната тишина, Нико не долови думи.

Момчето стана и му посочи към селото. Тръгна бавно и вече с гръб му махна с ръка, да го последва.

Нико си даде сметка, че момчето въздейства по някакъв начин директно върху волята му, изправи се и тръгна, мъчно запазвайки равновесие. Пристъпваше съсредоточено, едва-едва, като по изпънато високо над земята въже. Чак, когато напуснаха поляната пред гробището, което дори не разбра, как се случи, крачките му станаха напълно уверени и си позволи да се огледа.

Тънещата в полуздрач тясна уличка с двете редици спретнати, еднотипни къщи, всяка с обрасло дворче отпред, оградено с телена мрежа, му изглеждаше непонятно странна. Слънцето надничаше иззад покривите на едната редица и догаряше в прозорците на другата, създавайки усещането за някаква мистичност и нереалност.

Никодим спря и се обърна назад, учудвайки се кога е изминал толкова от тази същата улица, която не можеше да му е толкова малко позната. Трябва да е минавал десетки пъти по нея.

Тръгна отново.

Всъщност и по тази беше минавал – десетки пъти, само че доста отдавна… Припомни си и ускори крачките. Да, онази пресечка там… после вдясно…

Момчето, прилежно вървящо на метър-два пред него вече, бързаше натам. Стигна до ъгъла и спря. Нико го настигна и подмина, а след десетина крачки също спря, поразен от сбъднатото предположение. Намираше си в детството си, пред къщата на чичо си, в която бе израснал.

 

***

Самото детство на Никодим не бе в никакъв случай от най-прекрасните и завръщането в този спомен не го очарова.

Трябва да е бил 7-8 годишен, когато почина баща му. Обърнал се бе с трактора в една урва. После всички говореха, че загинал като герой на социалистическия труд, но това изобщо не го развеселяваше. Спомняше си го съвсем смътно – снажен и корав мъж и груби ръце и обилно миришещ на нафта.

Малко по-добре помнеше майка си – красивото ѝ и вечно тъжно лице, нежните ѝ ръце… Тя така и не успя да надживее гибелта на баща му и скоро тръгна да го търси в другия свят. А после смъртта лудешки се развихри и не миряса, докато не овърша почти целия ников род. Пожали единствено един първи братовчед на баща му и неговата съпруга. Те бяха прости хорица, на които не беше отредено да имат свои деца. Осиновиха невръстния Никодим и го отгледаха като собствен син, при това особено всеотдайно, дори го поразглезиха, повече от нормалното.

Нико така и не успя да се привърже към новите си родители. Съзнаваше колко много правят за него и колко го обичат. Понякога се чувстваше гузен, че не може да им отговори със същото, но…

Растеше като особено, тихо и затворено хлапе. Рядко го чуваха да говори. Нямаше приятели, редовно го забелязваха да тича до припадък на запустелия стадион или да скита сам по пустите хълмове извън селото. Ходеше често до урвата, където се беше обърнал трактора на баща му – лобното място и на неговото детство.

Поведението му не изглеждаше странно на фона на вече преживяното. Съселяните му го съжаляваха искрено и всячески се опитваха да го подкрепят, без да съзнават, че точно това отношение го дразнеше, ядосваше и отчуждаваше още повече от всичко и от всички.

Самотата му предоставяше необятни възможности за размисъл. На тази крехка възраст, вече умееше да разсъждава като възрастен. Мислеше за всичко. Опитваше се да си обясни механизмът на случващото се, естеството на нещата… Понякога имаше усещането, че мислите ще пръснат главата му.

В училище Никодим се формулираше като отличен ученик, и не защото си даваше зор да учи, даже напротив – отваряше учебник колкото да провери правилно ли е разбрал нещо. Успехът му се дължеше на изключителната му памет. Слушаше внимателно в час и не просто запомняше, а и осмисляше всяко изречение от новия урок. Съществуваше известен проблем, когато трябваше да декларира знанията си. Учителите се виждаха в чудо, докато го предразположат да говори и въпреки че твърде често не успяваха, всички бяха сигурни в изключителните му интелектуални заложби.

В гимназията на големия град Нико се промени тотално. Тук никой не го познаваше като „горкото сираче“ и това отне значителна част от притесненията и задръжките му.

Започна все по-често да се усмихва и уверено да изразява себе си. Направо блесна със знанията и умението си да мисли.

По същото време започнаха и спортните му изяви. Превърна се в несменяем титуляр във всички отбори на гимназията и триумфира с немалко купи и медали от окръжни, регионални и републикански първенства.

А след като, още в девети клас, се класира на първо място на окръжния кръг на олимпиадата по математика и спечели един средношколски литературен конкурс, учителите в езиковата гимназия единодушно го обявиха за детето-чудо.

Съвсем нормално, главоломното му развитие го главозамая, което доведе до чувствителен интелектуален упадък. На другите – едва ли, но на него му стана ясно, че последната година от гимназията изкара отпуснат върху старата си слава.

Вече имаше други увлечения и много приятели.

Продължи да спортува, но вече не съвсем сериозно и постепенно отпадна от футболния отбор, после и от волейболния.

Научи се да свири на китара и превърна най-хубавите си стихове в песни, които звучаха чудесно и събираха овации на купони и събирания. Замечта да стане велик рок-музикант и тази мечта окупира здраво мозъка му. Непрекъснато си представяше сцената и сънуваше концерт, след концерт, но и на музиката не отдаде достатъчно и не прескочи кухата китара. Поне повярва на собствените си песни и се влюби.

Животът наистина му се струваше прекрасен…

 

***

С полуотворена уста и поглед прикован в къщата, Никодим стоеше насред улицата, отнесен в миналото. Стори му се, че видя през клоните на крушата, как някой отваря прозореца на горния етаж, точно на стаята, която бе обозначена като негова. Сега оставаше и да срещне себе си отпреди половин век. Беше напълно абсурдно, но го извади от унеса, дори се размърда.

Погледна надолу и вида хлапакът пред себе си.

– Е, и какво?

„Нищо.“

– Какво правя тук?

„Дойде, за да си спомниш.“

– Какво?

„Всичко.“

– Тази лаконичност изобщо не ми харесва.

„Именно.“

– Ъ?

„Това е думичката, която най-точно може да охарактеризира живота ти.“

– Кратък и изразителен?

„Не, кратък и не особено ясен.“

Някакви хора вървяха срещу тях. Нико ги забеляза твърде късно. Не можеше просто да се обърне и да побегне, колкото и да му се искаше. Усети краката си тежки и треперещи.

Бяха двама мъже и жена, по-скоро момиче. На метри от него забавиха крачките, за да го разгледат подобаващо и подминаха.

Той също ги разгледа, макар и с наведена глава, но не ги позна. Стори му се странно, после си даде сметка, че не е в Идиово, а всъщност… се намираше точно там, на две пресечки от дома си. Хлапакът го нямаше.

 

продължението предстои…

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Да искаш да си някой, а все да си оставаш никой в живота на някой не е достатъчно добър повод да бъдеш нещастен, защото да си някой, а да искаш да си никой в живота на някой не е повод да бъдеш щастлив.
Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Влиза един пич в една кръчма и сяда пред бара.
- Барман, една водка за мен, една за теб и една за оркестъра!
Барманът му налял. Пичът бил екзистенциалист – седял си тихо и си поркал. След малко заръчал отново:
- Една водка за мен, една за теб и една за оркестъра! - Оркестърът го поздравил със следващата песен, барманът се опитал да го заговори, но не се получило. Пичът бил екзистенциалист и потретил поръчката. После още три пъти:
- Една водка за мен, една за теб и една за оркестъра!
Само че малко се изморил или му омръзнала обстановката, та се обърнал към бармана:
- Знаеш ли, приятелю, има една малка подробност – нямам никакви пари.
Барманът бил каратист, натупал го хубаво и го изхвърлил.
На другия ден, приблизително по същото, в същата кръчма влиза същия пич и сяда пред бара.
- Барман, една водка за мен и една за оркестъра!
- Ха, ами за мен няма ли?
- За тебе няма – пичът поклатил назидателно глава. – Да си мислил вчера, преди да скочиш да се биеш.