ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(10)

***

В душното зарево на залязващия ден Тина се моташе около къщата, в пълна невъзможност да избегне прегръдката на отчайващото безпокойство. На моменти нещо идващо откъм сърцето ѝ я сковаваше и тя оставаше минута-две изправена и напълно неподвижна, невиждаща и нечуваща нищо. После се опомняше, изхлипваше едва доловимо и се захващаше да върши нещо. Отскубваше тук-там поникнала тревичка сред цветята, вдигаше някоя клечка или преместваше маркуча, а после го връщаше обратно… Така прекара по-голямата част от следобеда след погребението.

 

 

Както си стоеше призрачно насред цветната градинка пред къщата, Латина видя  някакъв човек да отваря пътната порта и влиза. Залязващото слънце падаше косо зад него и го виждаше само като силует, но долови нещо изключително познато… в походката му. Окончателно го разпозна едва когато я приближи на метър-два и спря.

Така, както се бе изправила изящно вцепенена, успя само да промълви (твърде нехарактерно за нея): „Ми ти, бря! Оти се върна?“, разпери ръце, за да се задържи върху изненадата, но не успя, залитна и преди Нико да реагира, се разпадна магично върху бетонната пътека.

Нико я взе на ръце и я внесе в кухнята. Малко се учуди, че му се струваше толкова лека, дори за незадоволителната физическа форма, в която се намираше. Тя си беше такава, откакто я познаваше – „едно джезве кокали“ – както я охарактеризираше. Само на два пъти, в края на бременостите, мина 50 килограма. През останалото време каквото и да правеше, както и да се тъпчеше, не успяваше да преодолее заинатилите се 48. А го искаше и полагаше усилия, така както повечето жени да отслабнат, и все не се получаваше. Като млада, стройната ѝ фигура излъчваше прелест и грациозност, но с течение на годините леко се прегърби, походката ѝ стана по-тромава и със същите килограми вече изглеждаше неестетично кльощава. Не и в очите на Никодим. За него си оставаше приказно изящна и още я обичаше. А тялото ѝ… Дори в този момент усети лека възбуда.

Положи я на дивана, който през последната година стана нейна територия. Дълго време деляха леглото в кухнята, което бе спретнато като спалня. После тя постепенно се оттегли на холния диван. Само го застилаше, без да го разпъва. Според Нико така спеше като във влак, но Тина твърдеше, че ѝ е достатъчно удобно, а и можеше да зяпа телевизора, докато заспи.

Нико се зачуди какво да направи. Остана известно време коленичил до главата ѝ, загледан в сякаш нарисуваната усмивка на лицето ѝ. Изглеждаше, сякаш сънува приказен сън. Помисли си да я събуди, но се отказа. Щеше да развали магията и да я стресне отново. Нека се наспи, сигурно бе прекарала тежка нощ. После… може би ще успее да го приеме нормално. Последната дума образува локва в мозъка му.

Изправи се бавно, леко замаян, огледа кухнята и внезапно изпита неистов глад. Върху печката видя тенджера с кюфтета. Премести я на масата, придърпа си стол, седна и започна да се храни, съсредоточен в произволно избрана точка от стената.

Чувстваше се по същия начин, както през оня следобед, когато се върна от следствения арест – в пълна невъзможност да си обясни това, което му се случваше. Само дето тогава Тина не припадна, а се опитваше да успокои четиримесечната им дъщеря, която не спираше да реве. Тогава седя дълго, преди жена му да го убеди да си легне, но сънят така и не го навести през онази нощ.

На другия ден отиде до завода, на който вече не беше икономически директор. Позачуди се какво да прави. Старата му мечта – да живее в столицата, бе още жива, но и доста избледняла през годините. Нямаше как точно сега да я осъществи в статуса си на съпруг и баща. Получи предложение да стане счетоводител в „Наркооп”, но отказа. Беше се зарекъл никога повече да не се занимава със счетоводство.

Започна като стругар в същия завод – специалност, която бе придобил в гимназията и усъвършенствал донякъде по време на следването си. Много скоро стана един от най-добрите. Започна да си прави нормата за два-три часа, а останалото от работното време запълваше с „Часпром” и печелеше по-добре, отколкото като икономически директор.

Той и преди си бе тих и скромен човек, но след падението му до работник, стана хептен незабележим. Някои започнаха да го наричат „Никой” (защото му отиваше до неузнаваемост). Много по-често го обозначаха като Нико на Тина, тъй като в селото имаше още трима Никовци. Веднъж един пияница с припряно удебелен език го съкрати на Никотина. Навярно заради страстта му към въпросния продукт, този псевдоним му залепна като по мярка и повечето му съселяни забравиха истинското му име.

Даже когато производството в завода стихна, „Часпром”-а продължи да се развива, безотчетни материали имаше бол, и на Нико само понякога му пукаше, че ходи на работа без заплата. Но и това бе до време. Заводът, както повечето в социалистическа България, беше тясно свързан с Военно-промишления комплекс. Търсенето на оръжия рязко спадна (не защото светът стана по-миролюбив), нови поръчки нямаше, да се преустрои старото производство бе скъпо, т. е. невъзможно, и заводът официално фалира.

От разпродажбата на имуществото Нико успя да си купи струг, заложи го в гаража и продължи дейността си. Отначало имаше доста поръчки и едва смогваше, но постепенно работата замря и му се наложи да търси други начини за препитание.

Какво ли не работи през последвалите години – земеделец, строител, гробар, пазач, но той умееше да работи, навсякъде пасваше като дялан камък и все успяваше да спретне някакъв поносим стандарт за семейството си, т.е. да установи някакъв контрол върху мизерията, което отдавна се бе превърнало в основна цел в живота на средностатистическия българин.

Продължаваше да се храни, вече напълно несъзнателно. В главата му се превърташе сериалът на неговия живот…

После сякаш се опомни, захлупи тенджерата и я върна на печката. Запали цигара и огледа местонахождението си, чудейки се дали наистина е тук и сега.

Имаше и далеч по-сложни въпроси, които заплашваха да разбият мозъка му на смес подобна на тази за крем-карамел. Докато чакаше това да се случи, реши да се поразходи.

Улицата бе съвсем тъмна и пуста. Загледа се в некролога на портата и се зачуди как на идване не го беше забелязал. Отпред бе колата на Валко, сигурно е излязъл нанякъде, може би са заедно с дъщеря му. Леко потръпна при мисълта, че може да ги срещне. Даже си го представи достатъчно образно. Обърна се и огледа притихналата къща. Видя, че е забравил лампата в кухнята и понечи да се върне, но веднага се отказа. Сърцето му заблъска лудо. Почувства се като престъпник, дръзнал да нахлуе в собствения си дом. Трябваше бързо да се махне.

 

продължението предстои…

 

Коментари  

 
# Рико от Ванкувър 2015-09-28 08:01
Брей, това произведенийце странно ще вземе да задмине роба...
Отговор
 
 
# Йордан Бозушки 2015-09-28 09:15
Не ми се вярва, макар че го харесвам много повече. Не би могло да постигне такава аудитория, както забелязвам, "роба" е стигнал чак до Канада.
Отговор
 
 
# Рико от Ванкувър 2015-09-28 09:43
Имах в предвид съдържанието.
Отговор
 
 
# Йордан Бозушки 2015-09-28 10:26
За съдържанието може да си абсолютно сигурен.
Отговор
 
 
# стволови клетки изго 2015-11-23 14:15
Историята, която тук ни разказвате е много силна и внушителна. Спокойно може да се направи един сценарий и да се направи чудесен рейтингов филм според моята гледна точка. Хареса ми момента, в който влиза в кухнята и усеща колко много е гладен. Но и много тъжно ми стана при тъмната и самотна улица, когато некролога го е заслепил направо......това е тъжно....живота понякога е жесток....
Отговор
 
 
# Йордан Бозушки 2015-11-23 21:32
Не си представям този роман като филм - твърде много са ретроспекциите... Имам един нелош опит за сценарий - "ИСПАНИЯ", ще го видите сред най-четените, горе вляво.
Отговор
 
 
# Future Health 2017-03-29 12:45
Точно по мой вкус! Много ми допада!
Отговор
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели