ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(11)

***

Валентин се събуди от любовната игра на двойка плъхове в гардероба. Надигна се, с изненада установявайки, че наоколо е съвсем тъмно и се зачуди в коя част на денонощието е попаднал.

Не бе сред любителите на алкохола и трите ракии след погребението му бяха дошли в повече, а и безсънната нощ… Не си спомняше как точно се е добрал до неговата стая в къщата и как е уцелил леглото, но бе успял някак си. Мислено махна с ръка и спря да гадае, имаше толкова други неща за премисляне.

 

 

Не беше спал много, според смартфона му все още бе вечер – 22.18. Само за миг си представи, че може да е в следващата вечер и веднага го отхвърли като потресаващо невъзможно, но въпреки това скокна тревожно.

Измъкна се тихо. Вратата на другата стая беше открехната и долови лекото, мелодично хъркане на сестра си. И на нея и се бе насъбрало много и си беше легнала рано.

Изпуши на терасата една цигара загледан в тишината на нощта.

Леко престъргване в стомаха му припомни че, през последното денонощие бе хапнал само малко салата и сладкиши, и усетил глад, се насочи към кухнята. Внимателно отвори вратата и влезе, въпреки че очакваше майка му да е будна, но не бе. В просъница тя протегна ръце, обърна се към стената и продължи съня си. Почувства леко неудобство, задето я безпокои и хапна набързо.

Мразеше този момент от времето, когато живееше в Идиово. Всяка вечер, когато се връщаше окъснял, трябваше да мине през кухнята, за да вечеря, ако не го направеше, майка му по някакъв телепатичен начин установяваше прибирането му и се качваше в къщата, за да се информира защо не е гладен. Все още не можеше да проумее някои особености на селския манталитет. Хората усърдно пропиляваха най-дивните години от живота си и с лишения, и непосилен труд си вдигаха големи, красиви къщи, обзавеждаха ги по съвременните стандарти, а после си стъкмяваха до тях някакво мутваче, което наричаха „лятна кухня” и се заселваха в него, за да прекарат там остатъка от живота си. Голямата къща оставаше заключена за децата, които и идея си нямаха да се върнат на село, и за гости, които все по-рядко се появяваха, а те преживяват в една схлупена стаичка – десетина квадрата, която е 3 в 1 – кухня, спалня и всекидневна, дотолкова затрупана с мебели и с вехтории, че е трудно да се обърнеш. Това се бе случило и в бащиния му дом.

Всъщност и къщата и кухнята ги беше строил дядо му, когото не помнеше. Той още не бил плануван, когато старецът починал. Родителите му само спазили традицията и малко след като лятната кухня се освободила, пренесли живота си в нея.

Излезе навън и седна на същия стол, на който баща му вчера бе седял, на брега на недовършеното езеро и запали нова цигара.

Синът мислеше за баща си, за последния път, когато го видя. Сега му се искаше да беше останал по-дълго с него, но той не пожела. Едва полегнал на болничното легло се обърна към него:

– Ти си заминавай за София, да си гледаш твоите работи. Моята е лесна – ще се оправя.

И се оправи... набързо.

А Валентин само това чакаше, да се измъкне по най-бързия начин, затова сега усещаше неистова омраза към себе си, но той дори не предполагаше, че всичко ще се развие толкова бързо и му бе непонятно странно, че баща му вече го няма. И как би могъл, нямаше други възможности да забележи, че смъртта не се колебае особено дълго. Идва, заличава някой е си заминава.

В главата му отново изплуваха последните думи на баща му, а той му беше отговорил:

– Знам, че ще се оправиш. Ще мина след два-три дни да те взема от тази болница. Вижда се, че тук не е за мъже като теб.

Някаква сянка се мярна тогава в очите на баща му, безнадеждност и отчаяние. Сякаш „стария“ усещаше наближаващата смърт и се бе примирил с нея, а тя пристига, когато човек е готов да я приеме. Баща му беше си избрал да не се бори, борбата само би усложнила състоянието му и удължила ненужно съществуването му. Тежко болен, прикован към леглото, измъчващ себе си и близките си, нима това щеше да е неговия живот. Не, не можеше и да си помисли, че ще ангажира и усложнява ежедневието на някой друг, такъв човек си бе, никога не употребяваше особено количество мисловна енергия за себе си. Щом пречеше на някой или му бе в повече, предпочиташе да си тръгне.

А най-вероятно Валко го накара да почувства, че се превръща в бреме. През цялото време се държа отвратително. Дори не си спомняше някога да е бил по-нацупен и раздразнителен. Майка му се обади във възможно най-неподходящия момент. Имаше някаква важна работа и трябваше да я отложи, по-скоро да я пропусне (защото нямаше кой да го чака при такава конкуренция). Пристигна в Идиово доста ядосан, направо гневен. Сега съжаляваше и ужасно му се искаше, тогава да се беше изявил по-мило и загрижено, но  изобщо не предположи, че заболяването е сериозно и бе сигурен, че го „занимават с глупости“, точно когато се появи някаква светлинка в тъмата на бизнес-развитието му.

А напоследък се развиваше особено несполучливо. Като цяло животът му неудържимо се стремеше към пълния провал.

След като завърши безпроблемно първи курс в Софийския университет, реши че няма да става даскал по математика и тъй като специалността му не му предлагаше голям избор на други перспективи, напусна и пое курс към бързо забогатяване.

Отначало създадената фирма за компютърни и софтуерни услуги се разви стремително и вече се виждаше осъществил мечтите си.

Започна с пиратски софтуер, който още се търсеше. Малко по-късно направи блестящ удар с покупката на килограм на 200 компютри втора употреба, внос от Германия, които след като им смени кутиите и ъпгрейдва, продаде като нови на невъзможна цена. Компютрите, макар и ползвани, се оказаха по-качествени от новите китайски имитации, залели тогавашния пазар. Много от тях още работеха на пълни обороти, най-вече в Идиово, където пласира количество и все на „приятелска“ цена. Обзаведе Интернет-клуб в селото, който просъществува до миналата година.

Фирмата му се утвърди и сдоби с реномето „Високо качество на ниски цени“. Работата бе много, не му оставаше време за нищо друго, но и много печелеше.

Постепенно свободното му време започна да се увеличава за сметка на печалбите. Големите акули в бранша целеустремено ядяха клиентите му. Възникваше работа инцидентно. Някой стар познат или приятел му се обаждаше да му инсталира или преинсталира нещо. Случваше се в месеца да продаде някой и друг компютър. Пълна трагедия.

Преди около година премести офиса си в квартирата, но и нейния наем му ставаше вече непосилен. Трябваше да си намери работа и го направи, но заваляха поръчки и напусна. Няколко месеца… и пак застой. Успя да си хване една сериозна фирма да ѝ подържа компютрите. Даваха му добри пари за подобна услуга, но и твърде недостатъчно, за да преживява в София. Трябваха му поне още двама такива клиенти. Единият бе почти осъществен, но точно когато трябваше да го увери в надеждността си, баща му се разболя.

Валентин хвърли угарката в трапа и стана. Не му се оставаше тук сам. Съществуваше реална вероятност да се отрови с лоши мисли и цигари. Помисли си да се качи в къщата, да легне отново и да се опита да заспи, но не успя добре да си го представи.

Върна се в кухнята и се вгледа за повече от минута в спокойния сън на майка си, застанал неподвижен до вратата. Прииска му се да коленичи до леглото и да я прегърне, но не посмя. Загаси лампата и тръгна нанякъде.

 

***

Спря на моста на рекичката. Винаги, когато минаваше оттук спираше поне за минута. Имаше нещо магично в това място, сякаш го зареждаше с енергия и по някакъв начин е свързано с него. Валентин нямаше от къде да знае (сигурно и майка му беше забравила), че точно тук, преди тридесетина години, бе подпечатан с целувка негласния договор за неговото създаване.

Понякога слизаше долу, под моста, сядаше на камъните в нещо като ниша и сякаш погълнат от тишината и спокойствието, с часове наблюдаваше водата. Тайното му скривалище от детството. От там датираха първите му опити с цигарите и още множество спомени.

Строен по турско, преди сигурно 200 години, мостът излъчваше величие, особено погледнат отдолу. Майсторите са били истински и се виждаше, че перфектно са си свършили работата. Дори времето се бе провалило в опитите да разруши творението им. Валентин често се бе възхищавал на издяланите и прецизно подредени камъни, описващи арка високо над водата. Чудел се бе, как тези камъни са закрепени да висят и не само не падат, но държат и огромната тежест на пътя отгоре, в продължение на толкова години.

Мостът бил построен да свърже селото със съседното. Тогава Идиово било малко селце – двадесетина къщурки на десния бряг на рекичката. След построяване на моста, хората започнали да се заселват и по левия бряг, където се смятало, че почвата е по-плодородна и подземната вода се намира само на два-три метра от повърхността. Дошли преселници от други краища на България и постепенно от другата страна изникнали две нови махали, а селото станало едно от най-големите в околията.

Истински разцвет, обаче, Идиово достигнало в годините на социализма, дължащ се на развитието на промишлеността.

Тогава построили и новия мост, на сто метра нагоре по реката, свързващ центъра на селото със завода и пътникопотокът (доколкото имало такъв), се пренесъл по него.

Оттук вече рядко някой минаваше, а и не беше лесно. Улиците от двете страни на стария мост, сякаш бяха претърпели бомбардировка и можеха да бъдат преодоляни със специално техническо оборудване.

Валентин си спомни, как днес майка му, за ужас на шофьора на катафалката, бе настояла погребението на баща му да мине точно оттук. И някак си минаха...

Загледа се надолу, където едва доловимо шумеше водата. По това време на годината би трябвало да е съвсем малка. Дори си спомни една година, от ранното му детство, когато реката беше пресъхнала. На колко ли години е бил тогава? Още не бе тръгнал на училище. Значи… пет-шест – не повече. Спомените му неудържимо го поведоха натам.

Гол до кръста и бос клечеше на брега с първата си импровизирана въдица от капронен конец и закривена топлийка, завързани за черничева пръчка в очакване да улови риба. Баща му се връщаше от работа, забеляза го и слезе при него. Погали го по главата, разгледа риболовното му съоръжение и спокойно му обясни, че до риболов няма да се стигне, особено тук, където почти нямаше и вода. Повървяха по речното корито, разговаряйки, чак до края на селото и се прибраха в къщи.

Вечерта баща му донесе от някъде две съвсем истински въдици и на другия ден го заведе на риболов на язовира над селото. Риба не хванаха, но се изкъпаха и прекараха един незабравим ден.

Нико не бе рибар, но често приставаше на сина си. Риболовът не успя да запали достатъчно и Валентин, макар че риболовните излети си оставаха сред най-хубавите му спомени.

Спомените, които сега като подивели коне препускаха из главата му и във всички тях се мяркаше образа на баща му. И как иначе, нали точно баща му бе главния организатор на неговото вълшебно детство, в което всичко си беше както трябва. Правеше бели и поразии като другите деца, но винаги му се разминаваше.

 

продължението предстои…


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

- А, сега – обръща се учителката към учениците. – Решете следната задача: Всеки ден идвам на работа с автобус. Той е един път и половина по-възрастен от мен. Движи се със средна скорост 42 км/ч и изминава разстоянието за 42 минути. По маршрута има 4 спирки и на всяка спирка, престоят е средно 2 минути. На колко години съм аз?
- На 28 – отговаря Иванчо, след кратък размисъл.
- Браво Иванчо. Това е точния отговор, а сега обясни на съучениците си, как стигна до него!
- Ами, госпожо… понеже, аз съм на 14 и тате твърди, че съм полуидиот.