ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(12)

***

От  незапомнени времена Идиово бе като притегателен център за всевъзможни „таланти“. Повече откачалки можеха да се срещнат само в Нешънъл джиографик.

В известен смисъл и Никодим бе сред привлечените. Неговият феномен се наричаше „вечно трезвения пияница“. Още когато пристигна в Идиово, хората забелязаха, че този човек изобщо не е в състояние да се напие, въпреки усилията, които полага. Сядаше зад масата, пиеше няколко часа (или денонощия), докато всички от компанията му окапят като круши, ставаше и си тръгваше без да прояви и лекодоловими симптоми на пиянство. Нито му натежаваше главата, нито му омекваха краката, или пък да му се удебели езикът… нищо подобно.

Някои смятаха, че неговото си е болестно състояние, а според други – божие наказание – вечно да пие и все да е жаден. И двете хипотези бяха напълно несъстоятелни. Първата, защото няма такава болест, от която всички биха искали да се разболеят, втората, защото Бог не е толкова милостив, за да ни праща подобни наказания.

Самият Никодим се чувстваше божествено когато пиеше. Обичаше да усеща как алкохолът преминава през вените му и изпълва тялото му с топлина. Дивеше се на нежното опиянение, приливната вълна енергия и извънсензорната чувствителност, които изпълваха цялото му същество… и онази истинска, неподправена радост към живота…

Той дори дълго не забелязваше своята извънредна даровитост, не смяташе пиенето за особено важна част от живота, никога не се изтъкваше като велик пияница и не разказваше подвизи. Чак, когато го запитаха „как го прави?“ (защото някои вече подозираха и някакво шарлатанство), се замисли, но не стигна до отговори, само дето си припомни почти невъзможни епизоди от живота си и започна малко да му личи при по-тежки мероприятия.

Иначе с махмурлука си бе като всички останали, а и малко повече му идваше, като компенсация. Понякога едва намираше сили, за да се изправи на краката си на другия ден, и това бяха най-тежките болестни състояния, които бе преживял.

В действителност феномена, завоалиращ в тайнственост пиянството на Нико имаше съвсем разумно обяснение.

Първо, той се поддържаше в отлично физическо състояние. По спорта се запали като малък и все тренираше нещо. В казармата се уреди охрана на една спортна база в планината и се заинтригува от културизма. Ежедневно мяташе тонове желязо (то и нямаше какво друго да прави), докато извая тяло на древногръцки бог. Отказа се да става планина от мускули и намали темпото. Постепенно се сдоби с други ангажименти и задължения, но каквото и да правеше, колкото и да бе зает, никога не пропускаше възможност да се раздвижи.

Второ, бе в ненормално психическо здраве. Може би това беше истинския феномен. Почти не можеше нещо или някой да го извади от равновесие. Изглеждаше напълно безразличен към всичко, което се случва. Не се вземаше на сериозно и както себе си, така и нищо друго не намираше за особено важно. Човек неминуемо оставаше с впечатлението, че ако масата, на която седи, внезапно лумне в пламъци, Нико съвсем спокойно ще си вземе цигарите и чашата, и ще се премести на съседната.

В Идиово Никодим, както си бе добре сложен и добродушен, минаваше за мухльо. По селата големи мъже са тези, които говорят много и крещят, докато говорят, за да могат обезателно всички да чуят простотията, която с насилие са изтръгнали от мозъчната си пустош.

А той нямаше никакъв шанс да се впише в такъв образ. Тишината и спокойствието го съпътстваха където и да отиде, във всяка ситуация. Говореше малко, казваше точните думи на точното място, най-вече да допълни и разкраси казаното от другите. Понякога разказваше някоя весела случка от миналото си или древен виц, вметваше афористично съждение, достойно да се запише, предизвиквайки ураганен прилив на настроение, но предимно слушаше, поне така изглеждаше, и разсъждаваше върху чутото или върху нещо, въртящо се в главата му.

Повечето хора обичат да говорят и копнеят да срещнат някой, който умее да слуша. Никодим бе техния човек, а като се вземе в предвид и виртуозното му боравене с чашката, се добива пълна представа, как се беше утвърдил като всеобщ любимец на обичащите бурни, алкохолни фиести.

Нико никога не повишаваше тон. Незнайно как гласът му винаги оставаше непроменим – тих, весел и благ. Ако започнеше да казва нещо и някой го прекъснеше, не се опитваше да надвика другия, нито се сърдеше, че са го прекъснали, просто спираше и забравяше, но това се случваше изключително рядко. Обикновено всички, около него млъкваха, когато говореше, трябваше почти да притаят дъх, за да чуят думите му.

Дори алкохолът не го разпалваше, сигурно затова не успяваше никога да изгори в своето пиянство. Винаги излъчваше ведрина и спокойствие, и колкото по остаряваше, толкова повече, пиейки, приличаше на медитиращ източен гуру. Беше си невъзможно трудно да се предположи, че този същия човек има в сметката си и десетина разбити глави на досадни, кресливи пияндета, злоупотребили с добрината и търпението му.

Само един от тези случаи се състоя в Идиово.

 

***

Още от малък, Иван стигна до прозрението, че винаги и на всяка цена трябва да е в центъра на вниманието, но тъй като бе тотално осакатен откъм лидерски данни, възприе ролята на шут и то дотолкова, че се срасна с нея.

Винаги, във всяка ситуация, той се чувстваше длъжен да извърши или изръси велика простотия, с която да предизвика всеобщ присмех и одобрение – жизненоважната храна за егото му.

Не че някога е страдал от липса на внимание. Като син на смелия и славен другар Милчев, проявите му винаги се следяха с подчертан интерес. Долавяйки очевидните признаци на обикновената глуповия, съселяните му, сякаш съзрели светъл лъч в битието си, злорадстваха и откровено му се подиграваха, умело и напълно неосъзнато насърчавайки следващите му идиотски превъплъщения.

И те не закъсняваха. Иван бе като просперираща социалистическа фабрика за диващина.

Поверен на грижите на баба си, която наричаше Скарлет и дядо си – Худърт, не срещаше особени затруднения да върши каквото си иска. Никой не се осмеляваше да съобщи на Миляка за откаченото развитие на сина му. Тогавашният партиен секретар на завода чуваше оттук-оттам разни неща, но бе достатъчно зает, за да им обърне внимание.

Веднъж класната на Иван си предизвика среща с бащата и после дълго съжаляваше.  Миляка все пак взе някакви мерки и на два-три пъти понатупа сина си, както си му е реда, предполагайки, че с това е допринесъл  достатъчно за възпитанието му. Разбира се, ефектът беше крайно противоположен.

Като ученик Иван бе истинско бедствие. Изявяваше се като недорасъл бунтар, поне в собствените си представи. Имаше и няколко по-глупави от него, които му подръжаваха. Останалите се хилеха на простотиите му, устанавявайки своето величие. Да, в сравнение с него, те си бяха истински ученици. Присъствието му в час означаваше провален час за преподавателя. Не успяваха дори да го изгонят. Някои учители достигнаха неподозирани педагогически висоти, спазарявайки годишна оценка „добър 4” срещу отсъствието му от техните часове. Така му се отвори още свободно за глупости време. И той го използваше рационално.

На Скарлет и на Худърт последните години от живота им се превърнаха в истински ад. Те все по-рядко намираха сили да се противопоставят на непрокопсния си внук. С долните номера, които всекидневно им погаждаше, постепенно бяха свикнали, но той вече налиташе да ги бие, псуваше, крещеше, трошеше... Осебено се разяри и започна да безчинства, откакто сестра му замина да учи в София. До този момент момичето го склащаше и налагаше някакъв ред, кога са крясъци, кога с шамари, но замина и ги остави сами със звяра. Бедните старци... Толкова много обичаха внука си, а не можеха нищо да направят. Отдавна се бяха отказали от възпитанието му, но и загубиха всякаква надежда за добротата и бъдещето на човечеството. Не смееха да се оплачат на баща му, а и знаеха, че това едва ли ще помогне. Бяха тихи хорица и решиха тихо да си тръгнат от този свят.

В гимназията Иван поулегна. Надали, защото се оказа влюбен, по-скоро от обстоятелството, че му се наложи да живее с родителя си, който бе вманиячен на тема дисциплина и ред. Още първия месец от съжителството им, на два пъти му понамести кокалите, за да му стане ясно – кой е шефа в къщи. Острига го и нула номер, това тогава не бе мода, а важно назидателно-възпитателно оръжие от социалистическия арсенал.

Иван започна да ходи редовно на училище и се държеше приблизително прилично. Само отвреме-навреме проявяваше лигавата си природа, но не смееше, както преди да апострофира и подиграва учителите. Стигна се дори до първата му четворка изкарана със собствени интелектуални средства. Но дивотията напираше в него и ставаше все по-трудно да я удържа. Сдоби се с нов откачен навик. Нощем изчакваше баща си да заспи и излизаше нелегално да се скита из заспалото село. Чувстваше се неистово свободен и вдишваше с пълни гърди свободата си.

Отначало се разбираше с Тина, тя го чакаше на прозореца на нейната стая, той заставаше отдолу и си говореха. Но майка ѝ скоро разкри любовните им срещи и при поредното му идване, охлади страстите му с кофа студена вода. Прибирайки се, бесният любовник изпочупи прозорците на новопостроеното читалище. Звукът на счупено стъкло, изнасилил нощната тишина, му стана особено любим. Започна да излиза само, за да се наслаждава на този звук.

И в зряла възраст Иван продължаваше да се изживява като звезда в собствените си представи – правеше се на клоун и веселеше околните. Така и не успя да разбере, че клоуните са звезди в цирка и на сцената, а клоуните в живота са аутсайдери.

Самата му поява, без нищо да е казал или направил, предизвикваше усмивки. Толкова дълго се беше напъвал да се прави на смешен, че вече бе станал такъв.

Обикновено сядаше в кръчмата или в някое от барчетата и ехидно се подиграваше с всеки новодошъл. Шегите му бяха тъпи и плоски, но разсмиваха другите посетители и утвърждаваха себеизявите му.

Веднъж, в първите години на демокрацията, Нико влезе в новооткритото кафе на Елфа. Беше мрачен пролетен ден от един особено кошмарен период от живота му. Не бе получавал заплата от седем месеца, много хора му дължаха пари, но и те чакаха заплатите си. Получи се сериозен срив в семейния бюджет и Тина му се сърдеше, като че ли зависеше от него. Пък кой знае, може и така да се приемат нещата.

Смесицата от неприятни мисли, ужасно време и пролетна умора го принуждаваха да се влачи като пребит.

– Ето го и Никодим, на старото ми гадже новия любим – посрещна го Иван.

Нико спря и с почуда разгледа приветстващия го. До този момент никога не бяха общували с този елемент, но се виждаше, че не е пропуснал нищо. Наднормената му тъпотия биеше на очи. Спомни си вица за крокодила и хипопотама и за малко да му отговори: „Плувай, зелено лайно!“, но премълча. Огледа мрачно другите посетители, с което магично излекува внезапния им прилив на веселост и продължи бавно. Съвсем ясно се усещаше, че в мълчанието му може да потъне кораб.

Седна на едно от високите столчета пред бара и си поръча бира.

Иван продължи с нова закачка, която се промъкна покрай ушите на адресата, зает с насладата от първата глътка бира. Клиентите, окупирали две от масите в заведението с плахи усмивки оцениха остроумието му и това му подейства обезпокоително.

– Никотине, а бе, аз все да те питам… Какво е да си женен за курва?

– Слушай, пич! Пий си пиенето и си дръж простотията в главата! – отговори Нико с тих, леконаставнически глас, сякаш съветваше някой, как най-добре да изживее живота си и отпи дълга глътка, въобразявайки си, че разговорът е приключил, но Иван настояваше. Пусна поредната си шега, но и тя не срещна разбиране, освен у по-дръзките от другите присъстващи. Това го амбицира до полуда, стана и застана до Нико, пред бара, за да му обърне полагащото му се внимание.

– Не, бе! Аз… щото, няма кой друг да попитам, не познавам друг мухльо, женен за такъв курвор.

След толкова възторжено търсене на неприятности, Иван можеше да се успокои – вече му предстояха и не бяха шарка или трипер, та да му се разминат. Навестиха го толкова внезапно, че обърка последователността. Първо усети две зашеметяващи крушета от двете страни на главата си, после видя как нанеслият ги скочи пъргаво от стола. Погледите им се срещнаха за миг… Като на забавен каданс разгледа юмрукът, летящ към лицето му… Ясно отчете, че удара си го бива, изтръпналата му глава се изопна, в очакване да се отдели от тялото, залитна назад, събаряйки столове и тупна тежко по гръб на пода. Всичко потъна в тъмнина.

На светло, в настъпилата гробовна тишина, Нико се обърна и си допи на няколко глътки бирата, плати, намигна тъжно на бармана и си тръгна.

Чак след като затвори входната врата, няколко от клиентите станаха и се скупчиха около падналия присмехулник. По това време, той вече се изявяваше като виден бизнесмен. Освестиха го и го отпратиха напълно трезвен и напикан. Носеше дебела глава и това го лиши от последствия. После дълго време не се вясваше по заведенията в селото. Случаят го отказа от вредния му навик. Няколко месеца по-късно се ожени.

 

продължението предстои…


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Правото на свободен избор:
Можете да пиете бира по баварски – с наденички.
Можете да пиете бира по американски – с чипс.
Можете да пиете бира по японски – със суши.
А можете и по руски – с водка.