ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(14)

 ***

Така наричаният майстор имаше инженерно образование и бе завършил в някогашния Ленинград, в някогашния Съюз и както някои твърдяха бил доста кадърен инженер. Според други си бил чист връзкар и второто звучеше далеч по-достоверно, в предвид революционния му произход.

Майка му Мария имала честта да е първа братовчедка на Миляка. Била необичайно умна и красива жена. Току-що завършила гимназия, усетила нежния повей на източния вятър и създала в Идиово партийната организация. Няколко месеца по-късно посрещнала смелия партизанин и организирала предаването на властта.

Тя измислила и фантастичната биография на другаря Милчев, а и своята като героиня от РМС и ятачка.

С Миляка били на една възраст и имали множество спомени от детството. По онова време, може да се каже, че била единствената, която се ползвала от симпатиите му и той, въпреки темерутския си нрав, ѝ помогнал всеотдайно. Завършила висше икономическо образование, сприятелила се с точните хора, издигнала се, можела да направи бляскава политическа кариера, но предпочела да се завърне в любимото, родно Идиово. По-късно се оженила за другар от селото, станала шеф на новосформираната соцглупост „Селкооп“ (по-късно преименуван в „Наркооп”) и там се пенсионирала в началото на деветдесетте. Може да се спомене, че била един добър председател. Кооперацията просперирала под нейното ръководство. Съселяните ѝ я харесвали и още я помнели с любов. Успяла безкористно и безвъзмездно да помогне на много хора. През последвалите 7 – 8 години, преди „Наркооп“ да се разформира, се сменили трима председатели, кой от кой по-изявен мошеник. Те диво ограбили и ликвидирали постигнатото.

Миляка издействал синът ѝ Тодор да замине да учи в Ленинград на пълна държавна издръжка. Когато завършил започнал в завода като инженер под егидата на чичо си.

Така се случило, че по-късно, пък Мария помагала на Миляка. С връзките, които стигали до Висшия партиен съвет, му съдействала на няколко пъти.

В първите години на демокрацията братовчедите се скарали жестоко заради десет декара неплодородна земя. Мария се вманиачила на тази тема. Не пестяла усилия, тичане, нерви… докато не узаконила собствеността си. Мигове по-късно починала, без дори да разбере, че всичко е било напусто – двата квадрата, за които дори не знаела, че ѝ принадлежат, се оказали напълно достатъчно.

След като мъдрите, български държавници умело скапаха заводите, за да могат, да ги продадат за жълти стотинки на своите протежета, а новите собственици безпроблемно ги заличиха от икономическата карта на България и работа за инженери вече трудно се намираше, Тодор се увлече по майсторлъка. За по-малко от година усвои повечето от тънкостите на строителството и стана виден дюлгер.

За кратко се прочу в цялата област и как иначе – умееше да работи и с главата си, имаше в излишък физическа енергия и не търпеше мурдарщини. Такъв си беше – пипнеше ли нещо, трябваше да стане мераклийски, ако не може, не се и захващаше.

Сдоби се с призванието „майстор“ и то му прилепна дотолкова, че повечето му съселяни започнаха така да го наричат. И ако изпратят някой при майстора, защото само той може да му свърши работа, този някой нямаше как да се обърка и щеше отиде точно при Тодор. Иначе в селото имаше строители бол – все мърльовци и пияндета, от тези, които самоуверено ти казват: „Такъв нужник ще ти направя, че ще ме споменаваш, винаги, когато го посещаваш.“ И вярно, после дълго го споменаваш, а по-често – майка му, жена му, сестра му, дъщеря му…

Майстор Тодор не даваше подобни обещания, нито поводи за специално отношение към роднините му от нежния пол, освен в някои редки случаи при заплащането на работата му. Не вземаше евтино, позовавайки се на основния си принцип: „Качеството си има цена“, а всеки, който мислеше нещо различно, имаше свободата да си търси друг майстор. И той си падаше пиянде, но имаше ли работа, я вършеше както трябва, а после пиеше. Затова го и търсеха, и чакаха по три и повече месеци, когато биваше зает, за да свърши работата точно той.

Макар всички да се оплакваха как е замряло строителството в региона, за него имаше работа постоянно. Диреха го от цялата община. Тази пролет, повече от месец, един новобогаташ от съседното село го вземаше всяка сутрин с лъскавото си возило, за да му работи и вечер го докарваше.

И си изкарваше парички. В пъти повече, в сравнение с инженерския си период.

Близките му преживяха чудесно тежките постсоциалистически години. Бяха щастливо, задружно и сплотено семейство. По-късно сякаш всичко се сгромоляса. Синът му се устрои с жена си в Барселона, идваше си всяка година за по няколко дни. Дъщеря му завърши Софийския университет и остана да живее в София, но по-рядко се мяркаше в Идиово от брат си.

Така и не стана ясно, дали жена му го напусна, защото започна много да пие, или започна много да пие, защото жена му го напусна, а е възможно да има и друга причина за двете следствия, но все едно – през последната година майсторът забележимо и всеотдайно се посвети на алкохола. Разбира се, той и преди си пиеше, но сега го правеше пламенно демонстративно. Самият той твърдеше, че работи по програмата: „Каквото изчука – изпука“. И макар че точно така изглеждаше отстрани, твърдението не бе особено достоверно.

продължението предстои…

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели