ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(16) |
*** Установиха се четиримата в чудната прохлада на спускащата се лятна нощ в двора, пред къщата на бай Спас, която заплашваше да се срути върху тях. Тук цареше пълен хаос и разруха. Поне уловиха най-прекрасните мигове от денонощието, когато мухите си тръгваха, а комарите още не бяха пристигнали. По късно ги връхлетяха, но пируваха кратко и се оттеглиха да реанимират. Нямаше нито миг красота, който да се противопостави на трагичното усещане, че животът е пълна мизерия. Две груби талпи, застлани с изгорял тук-там от слънцето найлон, върху порутено дървено скеле представляваха масата, около която няколко пъна и празни каси от бира обозначаваха местата за сядане, имаше и старо кресло, подпряно с няколко тухли – мястото на домакина. Дори буренът бе сломен от човешката немарливост и стърчеше грозно повехнал. Трите ореха, саморасляци бяха единствените културни растения. Този, под който се намираше масата преди време бе тръгнал да разрушава къщата, но сякаш беше размислил и сега я подпираше да не падне. Няколко лозници, увили се по орехите като лиани и стърчащи, счупени циментови колове с оплетена по тях тел указваха, че неотдавна между къщата и порутената улична ограда е имало лозе, в което вече нямаше как да се влезе. Встрани от него купчина кирпич, дървета и тухли указваха на какво ще заприлича къщата след две и по-малко години. Пред нея, под три овързани с тел бетонни платна живееше кучето, което ги посрещна с бесен лай, но се успокои след няколко псувни на стопанина си. – Тц! Тц! Сякаш сме седнали да пием на някое бунище! – Майстор Тодор винаги се възмущаваше на обстановката. Той бе в известна степен перфектционалист. Говореше се, че у тях и пироните са забити правилно. Всичко, което би трябвало да бъде пипнато, беше пипнато, при това с желание, а когато съпругата му изчезна, нае една жена да идва два-три пъти седмично и да върши женската работа (злите езици споменаваха, че му върши и други услуги, но си бе неизбежно да не се споменава). – И тази къща! Откога ти викам: вземи я стегни малко! Само се навий и си купи материалите, работата е от мен. – Какво й е на къщата? – Е, как какво! Не я ли виждаш? Ще те затрупа някой ден. – Не ми се вярва. Животът е твърде кратък, за да го пропиляваме в ремонти. – Може да се каже и, че е твърде кратък, за да го преживяваме в мизерия, но... както си го разбираш. Когато преди време бай Спас се прибра в Идиово завари бащината си къща в почти същото състояние и реши да я превърне в свой дом. Захвана се със сериозен ремонт, но след година ентусиазмът, подобно на финансите му се стопи и виждайки, че все още е доникъде се отчая. Оттогава намрази всички видове ремонти и нищо повече не предприе. Имаше си баня и една стая, която бе успял що-годе да оправи, легло, маса, два стола, печка и смяташе, че това му е напълно достатъчно. Като гробар изкарваше добри пари, но се стремеше да ги пилее разумно. Въпреки системното си неодобрение от обстановката, майстор Тодор бе сред най-честите гости тук, а бай Спас жизнено се нуждаеше от гости, не му не му пукаше за мнението им или как ще се почувстват, не обичаше да пие сам и винаги се сдобиваше с компания. Рядко някои успяваше да откаже поканата му, поне не и втората ѝ част, където се казваше: "Елате вие, за да не ви дойда аз!". Та точно тук, сред грозотата и разрухата се вихреха впечатляващи запои почти всяка вечер, често до изгрев, а понякога и по няколко дни без прекъсване, които по същество си бяха ожесточено противопоставяне на страхът от скуката, владеещ съзнанието на повечето хорица, живеещи на село. Едва бяха започнали и входната порта се отвори с яростно скърцане, заглъхнало в дивия лай на кучето. - Млъквай, Хънк! - провикна се домакинът и се приведе, за да посрещне с поглед госта. – Аз съм, бай Спасе! – А-а, Кропоткин! Добре си дошъл! Сядай и се обслужвай! – посочи му с поглед бутилката. – А бе, не е за добре, ама нейсе… – Не знам, ти ще кажеш. Ванката Кропоткин си напълни една пластмасова чаша и пъргаво я изля в гърлото си. – И-иии… Уф! Ама, как я пиете тази ракия, бе? – С кеф – поясни бай Спас. – Кво ѝ е? – заинтересува се Тодор. – Топла е – продължаваше да се цупи Кропоткин. – От времето е. – Поне да имаше някакво мезе… – То всеки може да млати студена ракия с шопска салата. Истинските пиячи я пият всякак. Та казвай сега! – Мама почина… Ще трябва да ѝ спретнете едно гробче! – Бе то, добре, ама… Много се натоварихме напоследък. Работа, пиене, какво да ти разправям… – Спасе, да не си посмял да върнеш човека! – намеси се майсторът. – Все ще сколасате някак си. Ще дойда да ви помогна. – (Което прозвуча особено трогателно, като се има в предвид често декларираната му алергия към инструменти, с които се копаят гробове, а и Кропоткин му бе конкурент в строителния бранш.) – Добре. Ще го изкопаем. Кога ще е погребението. – Утре в 12 часа. – Експресна поръчка – 90 лева. – Нямаш ядове! Ето ти капаро! – бутна в ръката му петдесетачка. – Другите утре. – Бива. Сега пий още една ракия, нещо неадекватен ми се виждаш. – Бе то да пия и повече, ми се ще – Ванката плахо посегна към бутилката и си напълни чашата. – Ама като знам колко неща още трябва да свърша… – Изпразни съдържанието ѝ на две свирепи глътки и стана. – Много бързаш, човеко! – Какво да се прави? Някой друг път ще продължим. Важното е, че се разбрахме. Значи… ще видите там, аз забих две колчета, не от тази страна дето закопахте днес Никотина, а от към полето, до Митьо Черния. – Стана и почти тичешком се отправи към улицата, сякаш се притесняваше алкохолното желание да не го застигне. Другите не успяха да му обърнат достатъчно внимание, тъй като най-неочаквано Милчо взе думата. Беше от онези рядкосрещани идиоти, които можеха да мълчат в продължение на часове, особено в компания на непознати, но вече бе достигнал до фазата, в която изпитваше необходимост да блесне с цялата си глуповия. Малко трудно, но се долавяше, че описва обстоятелствата, съпътстващи завършването му на средно образование. Бурният присмех и саркастичните реплики го окуражаваха и той говореше още по-разпалено, та чак изгаряше много от думите, което придаваше известна загадъчност на повествованието. продължението предстои…
|
Недовиждам, недочувам и всички се чудят: как още не съм се оженил. |
Цирк. Дресьорът извежда на арената огромен крокодил, замахва и го удря с палката по главата. Крокодилът послушно отваря паст, украсена с кошмарни зъби. Без да бърза дресьорът разтваря цепката на панталона си, изважда детероден орган с внушителни размери и го слага в крокодилската паст, при гробовното мълчание на залата. Барабаните бият, удар с палката и крокодилът хлопва челюсти. Залата потресена ахва... Дресьорът отново удря крокодила по главата, вади неповредения орган и гордо го демонстрира на публиката.
|