ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(17)

***

Потънал в размисъл, някак неусетно Валентин вървеше към централния площад. Надникна в кръчмата, където само барманът дремеше зад бара, а отвън двама пияници стигнали до фазата, в която вече не си говорят се полюшваха на слабия топъл ветрец.

 

 

Валентин продължи и се отби в кафето на Елфа. Тук бе значително по-оживено. Силна младежка компания бе събрала масите отвън и разреждаха веселото си настроение с приказни количества бира. Един веселяк разказваше как срещнали мечка под Девичина могила. Разбира се, историята бе напълно недостоверна, но момчето имаше дар слово и звучеше забавно.

Валентин се зачуди дали да остане. Тази компания не се връзваше никак с настроението му. Понечи да се обърне и да тръгне, но краката му сами го отведоха до една маса встрани.

Леко разочарована, че се отделя за малко от веселата компания, пред него застана сервитьорката, а след миг му донесе бира и се присъедини отново към своите приятели, както Валентин, запалвайки цигара, към спомените си.

След гимназията замина за София. Докато учеше си идваше често – за пари и провизии. После за един твърде голям период почти забрави, че има родно село, в което живеят неговите близки. Работа?! Да имаше много, но не бе само това... Така и не разбра, как успя да се отчужди от родителите си, особено от баща си, но се случи. Напоследък често си мислеше за това.

Най-добрият му приятел – Емо Станчев нямаше неговото детство. Той, дори откровено му завиждаше. Баща му редовно го пребиваше от бой за най-малката лудория. Всичко му бе забранено. От малък го впрягаха в работа. И винаги за глътките му свобода имаше някакво условие. „Ще изляза довечера, но трябва преди това да извадя картофите.“ „Ще дойда, но в девет се прибирам!“ Не чакаше да стане и девет, и хукваше. Не можеше да си позволи да закъснее.

И двамата бяха пълни отличници. Не може да се каже, че Емо бе по-умен от него, но завърши медицина и се развиваше добре. Като личен лекар имаше над хиляда пациенти, отглеждаше животни и стотина декара земя. Ожени се и вече имаше двама сина. Вдигна си кокетна малка, но твърде луксозна къща. Валентин често му гостуваше, появявайки се в Идиово. И сега си помисли да му се обади, но часът не бе никак подходящ, особено за обезпокояване на улегнал, семеен човек.

Голямата изненада беше, че Емо се прибра на село. Преди години се готвеше за специализация в Германия и сам казваше, че ще забрави къде се намира България. Имаше и други възможности, но неясно как реши да се завърне в Идиово при родителите си. Точно така, не го признаваше, сигурно не го и съзнаваше, но те бяха съществената причина. Майка му почина миналата година след продължително боледуване, а баща му едва креташе. Днес Емо го беше довел на погребението и му помагаше да върви. Свали го от колата като малко дете, после хванал го през кръста, го заведе до ковчега.  Този същия изрод, който толкова го бе тормозил. Валентин с почуда наблюдаваше сцената, размишлявайки за човешките взаимоотношения. Каква бе тази връзка между баща и син, просъществувала напук на всичко. Защо не се бе случила между него и баща му, където би трябвало да е много по-вероятна.

Някак неусетно очите му се напълниха със сълзи и запали нова цигара. Никак не вървеше да се разплаче. Да беше в траур, но точно тук...

Остави една двулевка до недопитата бири и тръгна сам в мрачната емоция на нощта.

продължението предстои…

 

Етикети:
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Разговарят двама лекари, обсъждат професионални проблеми:
— Представяш ли си, лекувахме един от една болест, а той умря от съвсем друго.
— Лошо работите! При нас в отделението от каквото ги лекуваме, от това и умират...