ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(18)

***

Точно в най-напрегнатия момент от разказа на Милчо се чу отново скърцането на портата и той спря така, както бе и започнал – по средата на някакво лошо съставено изречение. Напълно нехарактерно, този път кучето не се обади, само изприпка от импровизираната си бърлога и изпъна синджира, за да демонстрира, че е регистрирал нечие чуждо нашествие на територията си. 

 – Да не забрави нещо? – провикна се бай Спас. – Или реши да пийнеш още малко?

Една фигура мълчаливо затвори портата и с протяжни стъпки тръгна към компанията. Гробарят се приведе, за да разгледа пристигащия, но тъмнината се бе дотолкова сгъстила, че виждаше само силует, движещ се под сянката на големия орех. Вече беше сигурен, че не е Кропоткин. Шумен човек като него не би издържал толкова време, без да се обади. Изправи се бавно и отстъпи крачка назад, когато Нико се прояви на метър от него, под светлината на лампата. Настъпилата тишина можеше да се нареже и да се хапне за мезе.

– Ооо-па! Пък да кажеш, че сме пили достатъчно! – майстор Тодор остави чашата си.

– Ми… ми-ми-ми-ми…

– Ми, аз нали ти викам, момче да ходим, да си свършим работата, ама ти: „Да пием още по едно!“. Ето на – човекът тръгнал да ни търси.

– Не съм тръгнал да ви търся, но знаех, че точно тук ще ви намеря. И май ще поостана. Като че ли имам нужда да поговоря с някой.

– Много ясно, в твоето състояние. Сядай и се обслужвай!

Майстор Тодор се отдръпна малко, за да предостави на Никодим достатъчно място в случай че му се прииска да полегне.

Нико си наля чаша ракия, отпи малка глътка и премляска шумно, под съсредоточените погледи на сътрапезниците си.

– Сега, Никотине – подхвана Тодор след пауза-вечност – би ли ни светнал малко, че съм в мрачно недоумение, как така се случи!? Днес бе починал. Ходих да ти пална свещица и до гробищата те изпратихме, и помогнах да спуснем ковчега ти, а ти пристигаш тази вечер, сядаш и си наливаш ракия, сякаш се връщаш от екскурзия.

– Да не мислиш, че на мен ми е, като да се връщам от екскурзия…

– Ми-ми-ми… той починал, отпочинал и се връща, за да продължи. – Прозрението на Милчо не срещна никакво внимание.

– Сигурно, но как така?

– Знам ли, какво точно се е случило!? Мисля си… В болницата ме натъпкаха обилно с лекарства, аз добавих повече от литър твърд алкохол и…

– Е, що ти е трябвало да се наливаш, бе човек, не можа ли да си легнеш и да си умреш като хората?

– Не можах... Та сигурно от комбинацията съм изпаднал в някакво комично състояние.

– Особено комично, бих казал.

– Имам в предвид някаква особена кома…

– Комична кома – вметна Петното.

– Мисля, че това състояние се нарича: „каталептична парализа“ – поясни майсторът. – Чел съм някъде. Получава се от яко натравяне.

– А когато сте затворили ковчега и сте ме спуснали, предполагам, извънсъзнателно съм усетил какво се случва и съм се освестил.

– Абе, не звучи никак логично. Чак пък, така човек да се отрови, че да не мяза на жив и да заблуди толкова хора. Пък и…

– Не твърдя, че мога да го обясня логично.

– Няма как да го обясниш, особено на неверника Спас, но в края на краищата е факт. Няма какво друго да се е случило.

– Мамка му и живот, даже не знаеш със сигурност дали си умрял! – процеди през зъбите си бай Спас. Наля си остатъка от едната бутилка и я засили към купчината камъни, която някога била чешма, наслаждавайки се на звукът от разбиването ѝ, раздвижил настъпилата тишина. Никотина се пресегна, взе другата бутилка и си наля. После я вдигна към светлината и оцени съдържанието ѝ като напълно недостатъчно.

– Милчо, тичай до Казанджията, докато не си е легнал и вземи два литра водка! – Нико му подхвърли една от десетачките, намерени в погребалния костюм. – Ама да бъде от „специалитета“.

– Нека да е ракия, че с такова сме започнали! (Всъщност не бе ясно на какво са започнали, било е доста отдавна.)

– Да бъде, но да е от гроздомицина. И да не кажеш, че аз те пращам, щото ще те изгони с камъни.

Милчо се изправи като в някакъв транс. Малкото му ум отказваше да участва в това, което се случваше. Наклони се наляво, после се пресегна да вземе парите и... Добре че бай Спас внимаваше, та му помогна да се просне встрани от масата.

– Ама, нищо не става от това момче! – Майстор Тодор посочи с отвращение падналия. – Не знам защо още го дондуркаш, Спасе?

– Ще трябва да отида аз – домакинът  се надигна. – Тъкмо ще мина през дистрибутора, за да взема цигари.

– То и без друго, идиотчето нямаше да свърши работа. Две задачи със сигурност ще му дойдат в повече.

– Той е свястно момче! – гробарят взе парите и пъргаво се отправи към уличната порта.

Майсторът понечи да каже нещо, но размисли, може би, защото трябваше да крещи, за да го чуе гробарят, който вече крачеше вихрено по улицата.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

- А, сега – обръща се учителката към учениците. – Решете следната задача: Всеки ден идвам на работа с автобус. Той е един път и половина по-възрастен от мен. Движи се със средна скорост 42 км/ч и изминава разстоянието за 42 минути. По маршрута има 4 спирки и на всяка спирка, престоят е средно 2 минути. На колко години съм аз?
- На 28 – отговаря Иванчо, след кратък размисъл.
- Браво Иванчо. Това е точния отговор, а сега обясни на съучениците си, как стигна до него!
- Ами, госпожо… понеже, аз съм на 14 и тате твърди, че съм полуидиот.