ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(19)

***

Нико запали цигара, наслаждавайки се на новото усещане, което тихо превземаше съществото му. Първите глътки ракия сякаш отмиха нелепата замаяност, която довлече от гроба, чак до тук. Болката в гърдите изчезна, или поне намаля до незначителна. Нямаше го и схващането в горната част на гръбнака. Огледа ръката си и забеляза леко потрепване в лакътната става. Мощна енергийна вълна запълваше всяка клетка от тялото му и ако допреди малко се чудеше дали наистина е жив, сега се чувстваше по-жив от всякога. Без остатък от предишната анемичност, с желязна лекота, протегна ръка и сигурно улови чашата си.

Петното продължаваше да го гледа съсредоточено, сякаш ще го рисува. Каза му нещо, от което Нико долови само корените на някои от думичките, но прекомерно зает със себе си, не се и напъна да извади от тях някакъв смисъл

Сбръчкан и изкльощавял, с мръснобяла, неподържана брада, Петното изглеждаше най-възрастен сред будните от компанията, но нямаше и петдесет години. Едва ли причината бе в свръхактивния начин на живот и другите не бяха фенове на умереността.

За разлика от съзапойниците си, Петното нямаше нищо общо с Миляка, освен че като малък се беше учил да рисува с пирон, върху предния капак  на колата му. За малко да го заловят и животът му щеше да придобие друго измерение, но не се случи.

Петър Христов, както в Идиово, повечето от хората бяха забравили, че се нарича, бе сред отличниците и гордостта на местната гимназия.

Комсомолски секретар и активист, ученик за пример, спортист… До края на единадесети клас не познаваше вкуса на алкохола, нито изпепеляващото удовлетворение на сутрешната цигара с кафе.  Господ се бе самозабравил наливайки му талант. Можеше да стане знаменит футболист, артист, музикант или учен. Можеше да избира и си избра живописта. Завърши Художествената академия през първите години на демокрацията и вече имаше участие в няколко изложби, а бурният успех тихо чукаше на вратата му и той не се поколеба да му отвори.

Холандски милионер купи три негови картини и му организира изложба в Амстердам. Не че преди не си живееше чудесно, но от този момент натам, животът му се превърна в безкраен празник.

Оказа се, че не бе достатъчно подготвен за славата и тя не остана дълго при него, само колкото да разбърка непоправимо пъзелът на съществуването му, а и парите му бяха в повече и спокойно, без излишно напрежение, го заведоха до пълната деградация.

Само веднъж се замисли по време на празника. Зададе си екзстенциалния въпрос: „Как за четири-пет години успях да пропия почти половин милион долара?” и не успя да си отговори. За значително по-кратко време пръсна още половин милион на комар, амбициран да си върне пропиляното и чак тогава, вече постигнал пълен фалит, реши отново да започне да рисува. Но нещо не се получаваше. Картините му изглеждаха травмиращо вяли и не грабваха ничие внимание. Понякога превръщаше някоя в алкохол, продавайки я на цената на платното. С апартамента, закупен преди, му провървя повече и бързо го преобразува в течност любима. Но и тази приказка, макар и не толкова красива, колкото предишната свърши…

За кратко натрупа значими дългове. Изхвърлиха го от квартирата и това, което не си бе и помислял се оказа единствената му алтернатива. Завърна се в Идиово.

Директорката на селското Средно Общообразователно Училище не си и бе помисляла, че някога ще ѝ бъде указана такава чест. Самият Петър Христов кандидатстваше за преподавател по рисуване. Разби целия учебен план, направи във всеки клас ЗИП „Изобразително изкуство”, даде му и „Домашен бит и техника”, за да му стъкми норматив. И Петното стана учител.

Директорката имаше развинтено въображение. Съвсем ясно си представи как повереното ѝ училище се превръща в художествена гимназия и таланти от половин България идват в Идиово, за да разбулят тайните на изкуството.

Когато малко поизтрезнееше, г-н Христов ставаше мил и прекрасен човек, проблемът бе, че се случваше за малко. Този път подобри всичките си рекорди, стоейки повече от година далеч от чашката.

Дарбата му сякаш се събуди и нарисува огромен и невероятен портрет на братята Кирил и Методи, нямащ много съвпадащо с шаблонните рисунки, накичили учреждения и учебни заведения Подари го на училището в чест на 24 май, патронния празник, и предизвика потресаващо възхищение. Поставиха го във фоайето и сякаш гимназията придоби друг смисъл.

Животът му също. Почитта и уважението, с които всички се отнасяха към него, събудиха твореца. Проясненото му съзнание се запълни с невъобразими образи и видения, дълго останали скрити от пълното алкохолно затъмнение. Започна трескаво да рисува. Къщата на родителите му, които от няколко години не бяха сред живите, се превърна в огромно ателие, изпълнено с изящество и безпорядък. Рисуваше няколко картини наведнъж. Едва се откъсваше от едната и залепваше за другата. Често забравяше да спи и най-редовно да се храни.

И така през цялата лятна ваканция. Наред с шедьоври, които смяташе за много по-добри от онези, продадени в родината на Ван Гог, нарисува три портрета на възрожденци и отново подари.

По същото време по някаква програма санираха училището и му смениха дограмата. Направиха ремонт на кабинетите и то отвсякъде заприлича на съвременно, елитно училище, а фоайето му на изложбена зала.

Есента в гимназията пристигна нова учителка по литература. Красива и приблизително интелигентна, току-що завършила някакъв свободен университет. Никой не можеше да каже, че художникът и литераторката си допадаха, в предвид на немалката разлика в годините, но всички усетиха, че свързването им е неизбежно и само въпрос на време. Процесът бе започнал от мига, в който се зърнаха.

Старият бохем бе имал към петдесет музи, но такова чудо нямаше в колекцията си. Отначало се стремеше да не я забелязва, което бе по-трудно отколкото да не види рафта с бутилките в хранителния магазин, минавайки покрай него.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

- А, сега – обръща се учителката към учениците. – Решете следната задача: Всеки ден идвам на работа с автобус. Той е един път и половина по-възрастен от мен. Движи се със средна скорост 42 км/ч и изминава разстоянието за 42 минути. По маршрута има 4 спирки и на всяка спирка, престоят е средно 2 минути. На колко години съм аз?
- На 28 – отговаря Иванчо, след кратък размисъл.
- Браво Иванчо. Това е точния отговор, а сега обясни на съучениците си, как стигна до него!
- Ами, госпожо… понеже, аз съм на 14 и тате твърди, че съм полуидиот.