ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(21)

***

Някак неволно, потънал в размисъл, Валентин направи пълна обиколка на селското площадче и се усети отново пред кафето на Елфа. Компанията отвън бе притихнала и той нямаше как да не забележи, че се е превърнал в обект на внимание. Спря за миг, справяйки се с инстинктивния повик за нова бира и продължи.

Малко по-натам, почувствал необичайна досада в краката си, приседна на единствена останала що-годе здрава пейка и запали цигара. Май доста се бе обездвижил в последно време. Преди ходеше нарочно пеша, караше колело, правеше коремни преси и лицеви опори, два-три пъти месечно се появяваше и във фитнес-зала… През последните години – нищо от това и резултатът вече се забелязваше – и в отпуснатото му тяло, и в задъхването, докато изкачи стълбите до квартирата си, когато не работеше асансьора. Трябваше да вземе някакви мерки, но едва ли от тези, който (както и сега) изваждаше от кутията и запалваше.

Площадът беше слабоосветен и пуст. Стори му се прекалено странно, припомняйки си, че е петък вечер в разгара на лятото.

Когато бе ученик и две-три години след това, докато си идваше често, петъчните вечери бяха щури фиести. Кръчмата и двете барчета се пръскаха по шевовете, трябваше да заседнеш още в седем, за да си осигуриш място. Некъсметлиите си вземаха бира и сядаха отвън по пейките, някои и на бордюрите. Веселие, щуротии. Навсякъде хора… и шум, танци, смях, крясъци, песни, често до сутринта. Площадът оживяваше.

Сега беше потискащо тих и безжизнен, а още нямаше полунощ.

Подобно на много други селища, Идиово неудържимо западаше и никога вече няма да е онова китно селце от детството му. И все повече и безвъзвратно ще се превръща в тих музей на спомените.

Всичко се променя. Той самия се беше променил до неузнаваемост и до този момент не се бе замислял. С неговия лек характер, дори не си спомняше някога толкова дълго да е общувал със себе си, колкото през миналата нощ и последвалия, изтичащ вече днешен ден. Сякаш смъртта на баща му отключи някаква врата и той попадна в зала, където мислите му отдавна го очакваха и така се скупчиха около него, че размиха реалността.

Пресече реката по новия мост, но не продължи към някогашния завод, а сви вдясно по една от малкото осветени улици в селото.

Накъде напред, на следващата пресечка, една фигура пресече пътя му под уличната лампа и макар на петдесетина метра, Валентин спря рязко и дори отстъпи крачка назад, като че ли огромен ТИР профуча пред носа му. Фигурата имаше същата стойка и неподражаемата походка на баща му… дори същия профил! Повече от минута, Валентин остана сащисан, после тръгна бързо и постепенно увеличаваше крачките, накрая дори се затича, но когато стигна пресечката, се разочарова – предвидима безлюдност вилнееше във всички посоки и то толкова диво, че създаваше усещането за небивалост оттук да е минал някой.

Постоя малко, разсъждавайки дали да не тръгне в посоката, в която се отправи видението и все пак се отказа. Продължи направо и чак след известно време си даде сметка, че в някаква омая се придвижва към гробището. Напрегна се и спря. Щеше да e доста ненормално да посети гроба на баща си посред нощ. Дали подсъзнателно не бе тръгнал натам? Навярно. Но нямаше да стигне. Дали не се побъркваше? Едва ли. Няма как децата да не преживеят шок при смъртта на родител. Понякога напълно сериозен. В университета имаше един приятел – веселяк и шушомига, само за купони и алкохол мислеше. Доста изпълнения сътвориха заедно, докато не почина баща му и той се промени тотално. Спря да излиза, не търсеше купони и приятели, сякаш не баща му, а неговия свят умря. Оттогава не се бяха виждали.

Валентин се опита да завие отново надясно, но не успя. Неконтролируема сила, извън него напътстваше краката му и не смогваше да я спре. Волевите му усилия се трансформираха в смесица от шумове, която заглушаваше всяка смисленост. Усилено си мислеше, че не трябва да прави крачка, а тя вече беше направена… и следващата. Като в някаква игра, в която все закъсняваше с реакцията си. Имаше добър стаж в компютърните игри, сигурно бе пропилял години, размазвайки злото пред монитора, но сега не можеше да разбере кой е противника му и не знаеше как да му се противопостави. Продължаваше да върви. Успя да се отпусне. Нямаше какво друго да направи. Какво пък? Щом краката му сами го водят натам, значи така трябва. Представи си картината. Ще постои над гроба на баща си и мислено ще поговори с него. Толкова много имаше да му каже…

Изравни се с последните къщи на селото и тръгна през поляната. Оттук бяха минали днес. Шумът в главата му стихна и му позволи да долови лаят на кучета, крясъкът на кукумявки и надпяването на щурците, които обогатяваха обстановката с допълнителна зловещност. Валентин спря, за да се ориентира. Тук някъде беше спряла катафалката и пренесоха ковчега... Би трябвало да е натам. На нищожната лунна светлина почти различи гроба и пристъпи с плахи крачки. Да, точно там е. Само че…

Внезапно и напълно неволно се закова на място, а тревите сякаш оковаха краката му. Сега противно на волята си, не успяваше да помръдне. Пейзажът пред него се раздвижи и гробището заприлича на неспокойно море. Мраморните паметници се люшкаха като примитивни рибарски лодки. Вълните тласнаха към съзнанието му страшните истории, които си разказваха с приятелчета от детството вечер, нападали на поляната, изморени от целодневното преследване на топката. И не просто си ги припомни, но и видя да се случват пред очите му. Някакви хора, най-вероятно мъртъвци, изплуваха от морето, стенейки и се мъчеха да се покатерят върху лодките. Успееха ли, обръщаха се към него и му махаха или неприлично жестикулираха…

С разтърсващо движение, Валентин напусна сковаността, обърна се и с припряни крачки се отправи към действителността, под акомпанимента на бесните удари на сърцето си.

Съвсем ясно съзнаваше, че всичко което видя, не бе повече от игра на въображението му, но не успяваше да преодолее страха от илюзията. Сърцето му продължаваше да бие като побъркано и постепенно ускоряваше ход, противно на волята му, а опита да се убеди, че не е преживял нищо случило се, търпеше неуспех. Сякаш двама спореха развихрено в главата му. Дори нещо да се беше случило там, не би могъл да го види толкова образно, при почти пълното отсъствие на светлина… Както и разкопания гроб на баща си, с захвърлените отстрани кръст и венец. Нямаше как да е видял такова нещо, при все че този епизод изглеждаше някак отделно от другите фантасмагории и се отличаваше с отчайваща мрачност.

Достигнал отново крайните къщи, намери сили да спре и дори да се обърне назад. Замисли се. Картината с гроба на баща му, не просто се появи, а изпълни съзнанието му, толкова ясна, колкото не би могъл да я види. Имаше нещо съвършено нередно.

Желанието да се върне и погледне гроба отново надвишаваше стократно възможностите му. Тръгна сред спящите къщи. Все пак трябваше да предприеме нещо. Може би… да се обади на някой, да вземат прожектори и да посетят гробището, за да огледат обстойно. Тази идея го заплени със своята несъстоятелност. Да оставим, че не познаваше никой, когото да събуди посред нощ и да го завлече на гробищата, но и как би му обяснил какво е търсил там по това време, а ако се окаже, че гробът си е наред…

Е, май вече е време да се прибира. Зави наляво по дългата, неосветена улица, която щеше да го отведе в къщи. Може би майка му и сестра му вече са будни и го очакваха за среднощна вечеря. Почти си го представи. Забеляза, че в съзнанието му се мяркат все повече тъпи идеи и това го притисни сериозно. Усещаше някаква странна замаяност. Самата му нощна разходка, без да се споменава за посещението на гробището, загатваше за поразклатено психично здраве и вече не го очароваше.

Искаше му се да спре да мисли изобщо. Съсредоточи се в движението. Усети всяка своя стъпка по добрепознатата улица. Като дете често минаваше по нея. Тук някъде живееше негов приятел. Не успя да си спомни точно къде, макар че му бе гостувал стотици пъти, но и нямаше значение – той отдавна не живееше тук. Не бяха минали кой знае колко години, а вече не помнеше и името му. И това нямаше значение…

На слабата лунна светлина, улицата изглеждаше потресаващо зловеща. Порутени къщи, паднали дувари, запустели, обрасли дворове... Сякаш вървеше сред декорите на филм на ужасите.

А онзи там двор му бе до болка познат. Имаше прекрасна овощна градина и често идваха с другите деца да крадат череши.

Веднъж от съседната къща се появи един старец с ловджийска пушка, явно собственика на градината, изкрещя, изчака ги да скочат от дърветата и стреля по тях. Изстрелът застигна точно него и му напълни седалищните части с морска сол. Болеше ужасно, но го установи чак пред къщи, след като спря да тича. Прекара известно време с задник натопен в леген вода, един месец се хранеше прав и спеше по корем, но успя да скрие от родителите си истинското естество на контузията.

Зачуди се дали още съществуваха онези разкошни дървета с най-вкусните череши, които някога бе опитвал. Приближи до мястото, откъдето се промъкваха през оградата. Очите, привикнали с тъмнината запратиха погледа му далеч навътре. Имаше някакви стари дървета, оставени да растат на воля. Май бяха същите. Да, на онова там се бе покачил, преди стрелбата.

Нещо се раздвижи в буетака. Той се обърна, колкото да установи липсата на какъвто и да е ветрец и се съсредоточи в движещите се храсти. Отначало го видя като черно петно, непрекъснато разширяващо се и приближаващо. Отдръпна се от оградата, спъна се и не успя да падне. Тръгна по улицата, забързан и загледан в пустия двор. Една черна сянка мина над оградата и го последва.

Валентин ускори крачките, плахо обръщайки се назад. Някак грациозно, недокосвайки земята, сянката витаеше след него и въпреки усилията му, скъсяваше разстоянието. Побягна като луд.

Като в страшен сън, пристигна запъхтян на поляната, на която като малък играеше футбол, а сега приличаща на джунгла. Дори не си помисли за се обърне назад. Нещо стискаше сърцето му. Пътят му продължаваше напред. Имаше беглозабележима пътечка сред храстите, но куражът му бе напълно фалирал, за да я последва. Заобиколи полянката и попадна пред гаражчето на Карминка. Работеше. Валентин не се поколеба.

продължението предстои…

 

Етикети:
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Тъй както циганин си търси работа и все си търси, но и внимава да не си намери, така и той си търсеше жена, с която да са неразделни.
Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели