ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(22)

***

Бай Спас се завърна с ракията и цигарите. Остави на масата калъп сланина, завит в найлон и буркан люти чушлета.

– Оня пуяк Кропоткин ще ми разправя, че сме нямали мезе!

Изнесе от къщата дъска за рязане, нож и чиния, седна и започна да реже замръзналата сланина на дълги, тънки ивици.

Тодор се пресегна, взе си парченце и замляска шумно.

– О, страхотия! Откъде го измъкна това?

– Е, не мога да си разкрия всички тайни, ще ви стана неинтересен.

– Трудно ще ти е. Само ти можеш да намериш мезе посред нощ.

Бай Спас се ухили на комплимента и опита сланинката.

– Да, бива си я. Бях сигурен, че ятаците ми няма да ме подведат. – Прехвърли част от нарязаното в чинията и я прибута към другия край на масата, а дъската остави пред себе си. – Вземайте си… и употребявайте с усет.

– То с това мезе можем да употребим три до пет литра ракия.

– Е, чак пък толкоз, а утре кой ще копае?

– Героите.

– Хайде, сега всички да напълним чаши и да пием за възкресението на Никотина!

– Наздраве!

– Ох, лесно ви е на вас, а питате ли ме мен, като съм в едно никакво състояние? – Нико запали цигара и така дръпна от нея, че сякаш засмука и част от времето.

– Какво пък ти е? Нали не си мъртъв?

– Не съм, но не знам как точно да очаровам близките си с тази новина. Тази вечер, при появата ми Тина припадна. Децата ги нямаше, сигурно бяха излезли из село, иначе… Един Господ знае как щяха да ме посрещнат. Измъкнах се бързо, за да не се случи.

– Че какво толкова?! Бил си умрял, закопали те, съживил си се и се връщаш – упорстваше гробарят.

– Вярно, че звучи съвсем просто – казвайки това, Никотина попадна в димен облак.

– Май никак даже – призна бай Спас. – Но, ако е просто, всеки щеше да го прави.

– Никога не съм се съмнявал в чувството ти за хумор, но съм в твърде напрегнато състояние, за да го оценя.

– Е, хайде отпусни се! Какво толкова? Всичко ще мине.

– Само нямам представа: как.

– Никотине, че ти вече си знаменитост – подхвана Тодор. – Местна сензация. Само да се разчуе, а то няма как иначе, и ще дойдат телевизиите, за да те снимат. Балдъзата е журналистка, та се чудя дали да не ѝ се обадя…

– Ти гледай, този музовирлък да ми спретнеш!

– Хич да не ти го спретвам – отърване няма, а онези хиени не може да не надушат, та си мисля, поне балдъзата да докопа първа новината. Тя е точен човек.

– А защо не вземем да си говорим за нещо друго! – Нико вдигна чашата си с едвадоловима въздишка. – Наздраве!

– Той е абсолютно прав – подкрепи го бай Спас. – Наздраве!

– Ти си, Никотине, в извънредно състояние, но можеше и да е много по-зле – намеси се Петното. – Сега да си лежиш там спокойно, а ние да пием тук без теб. Пълен щастливец.

– Бая щастливо са се стекли за теб обстоятелствата, като се замисля! – Спас си даде вид, че го прави. – Снощи бях на гости на кака ти Анастасия…

– Коя Анастасия? – прекъсна го Тодор.

– Е, коя!? Лаврента.

– Че тя не е ли десетина години по-млада от нас?

– Там някъде, но на мен ми се пада кака, за вас не знам. И каката извади една ракия-душевадка, та едва се прибрах. Тази сутрин не ми се ставаше и ако не беше за тебе, изобщо нямаше да отида до гробището… А там – ужас. Започна да напича още на зазоряване. Мястото, как се случи, не знам, но само камъни, като че ли, преди време някой е изсипал точно там камион чакъл. Помощникът ми и той – неадекватен. Едвам смогнахме. А към обяд жегата направо си я биваше, по някое време усетих, че слънцето започна да си прави шеги с мозъка ми и си казах: „Беж Спасе на сянка, докато и ти не си паднал, после ще довършиш!“, та така ти се размина – не успяхме да те заровим правилно, иначе щеше да излезеш, кога пръдне гугутка. Там щеше да си умреш окончателно.

– Така ли се е случило? Аз си представях, че като съм размърдал капака на ковчега, вие сте хукнали през глава.

– Да бе, точно бай ти Спас да хукне! Вярно ли си го представи?! – (Беше много повече от невероятно.) – Май си забравил, че съм роднина на Печо Юнака.

– Ти Печо го остави! – вметна Тодор. – На него само глупостта му е юначна. Бил ми е комшия, та го знам.

– Е, добре, де! Аз съм природно смел – изпъчи се гробарят.

– То такова нещо като смелост, изобщо не съществува – подхвана Петното. – Не ни се иска да сме страхливци и се правим на смелчаги. Мислим си, че ни е необходима смелост, а тя е само маска, която пасва идеално на всички, даже и на най-страхливите, тези, които карат, другите да се страхуват, за да могат да се чувстват спокойни и смели. Надявайки същата тази маска, те се стремят с изпреварваща маневра да демонстрират сила и да скрият страховете си. Иначе страховете са във всяко съзнание, а никой не желае да ги показва. Страхът е възприет като слабост и покажем ли го, другите ще ни мачкат по-лошо, за да ни накарат да се страхуваме още повече. Хората са безобразни и обичат да правят точно това…

Петното си падаше малко философ – дървен. По време на безкрайното си пиянство се бе докоснал до различни философски концепции, а както повечето напълно пропаднали хора, разбираше от всичко, най-вече от живота.

Отначало странните му интерпретации и схващания звучаха интересно за съселяните му, но скоро всички забелязаха, че е напълно невъзможно да се открие съдържание в безсмислените му брътвежи и философските му излияния се превърнаха в флагрантна досада. Много хора, ставаха и си тръгваха, забелязвайки, че си отваря устата. Затова обикновено пиеше сам.

В тази компания най-често не го слушаха, както и сега. Бай Спас описваше с подробности днешния гастрол на Никотина в гробището, Тодор го допълваше, а Нико следеше разказа с ококорени очи.

– Спасе, наистина ли нямаше да трепнеш, ако ме бе видял да как вдигам капака и се изправям в гроба.

– Със сигурност. Често съм си въобразявал, останал сам над ковчега, в оня тягостен миг, когато чакам опечалените да се пръждосат, за да си довърша работата, как капака се повдига и мъртвецът се подава – зловещ и блед, с размазан грим, и се напъва да излиза.

– Какво ли ще е, ако някой път се случи?

– Ако се случи… Случи ли се, така бих го изпедецвал с лопатата, че неминуемо ще си спомни къде е. Така де, всяка жаба да си знае гроба. Разбира се, сефте чувам, че някой смъртник може да е жив и да е изпаднал в… каква бе тази парализа?

– Каталептична – подсказа майсторът.

– Аха.

– Ама вярно ли си ги представяш тези неща? – попита Петното.

– Съвсем образно.

– Професионална деформация – отбеляза Тодор.

– Та трябва да си ми благодарен, човеко! – обърна се гробарят, след кратка пауза, към Нико. – И на кака ти Анастасия!

– Добре, благодарен съм ти… и на щастливите обстоятелства. И ще съм ти още повече, ако подхвърлиш някоя идейка, относно появата ми, след всичко случило се, в обществото на живите.

Бай Спас понечи да каже нещо, но се отказа. Мислите напрегнаха лицето му. Долепи чашата до устните си и съзидателно отпи.

– Така и не разбрах, какъв точно е проблема – каза Тодор, премлясквайки. – Появяваш се и толкоз. На нас като ни се яви, да не би някой да хукна, да си лее куршум. Е, ще има ахкания, плач, възклицания и други такива. Ще те гледат странно известно време. Вероятно ще те кръстят „умрелия“ или нещо подобно. И това е. Скоро всички ще забравят случая, айде да не забравят, но няма се впечатляват от факта, че си жив. Всяко чудо за три дена, а животът продължава. Ще седиш след месец-два в кръчмата и ще смееш до захлас, разказвайки преживяното.

– О, това е сигурно. Колко пъти съм се чувствал на стъпка от полудяването, а припомняйки си, след време, установявам че съм приличал на герой от комедиен сериал. – Спас се подготви с глътка ракия да вмъкне трагикомичен епизод от живота си, но…

– А ако се чудиш, как най-подходящо да поднесеш изненадата – тихо и невъзмутимо продължи Тодор. – Направи го с гръм и трясък. Публично. Появяваш се изведнъж, пред възможно най-много хора. Така шокът ще се разпредели равномерно в навалицата съзнания и ще отслабне въздействието му. Когато сам човек се сблъска с подобно явление, той с основание може да предположи, че е откачил и да изпадне в паника или в безсъзнание, когато свидетели са множество, те се споглеждат и установяват, че всички преживяват същите емоции, значи случващото се е почти нормално, колкото и да не е. Такива са хората. Та, ако пожелаеш мога да организирам завръщането ти и наистина да се обадя на балдъзата, разбира се, утре сутринта.

Никодим се замисли. Запали нова цигара и си наля ракия.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

- А, сега – обръща се учителката към учениците. – Решете следната задача: Всеки ден идвам на работа с автобус. Той е един път и половина по-възрастен от мен. Движи се със средна скорост 42 км/ч и изминава разстоянието за 42 минути. По маршрута има 4 спирки и на всяка спирка, престоят е средно 2 минути. На колко години съм аз?
- На 28 – отговаря Иванчо, след кратък размисъл.
- Браво Иванчо. Това е точния отговор, а сега обясни на съучениците си, как стигна до него!
- Ами, госпожо… понеже, аз съм на 14 и тате твърди, че съм полуидиот.