ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(23)

***

Майстор Тодор имаше по-малък брат. Като по някакво скучно правило, Кирчо винаги успяваше повече от него. Беше по-добър ученик, по-умен, по-отговорен, по-изпълнителен… и семеен любимец. Когато завърши в Съюза, смяташе, че вече е натрил носа на величавото си братче, но скоро установи, че е далеч от истината. Едва на 25, великият Кирчо, завършил един провинциален ВУЗ (като председател на вузовския комитет на Комсомола) стана окръжен първи секретар на Партията и всички заговориха колко кадърен ръководител бил. По това време, Тодор стана кадърен инженер, но това бе толкова тривиално и маловажно.

 Няколко години по-късно изтеглиха брат му в София. Завъртя се из министерствата, докато го направиха генерален директор на външно-търговско дружество. Такъв го завари демокрацията. Дружеството, създадено с тясна социалистическа цел, фалира, но директорът му продължи бизнес-развитието си. Партията отново му подложи здравото си рамо, май му отпусна и средства (от онези, за които само следствието и прокуратурата не са чували). Всъщност не бе известно естеството на бизнеса на Кирчо (по въпроса и медиите обидено мълчаха), но се знаеше, че живее разкошно в приказен дворец на брега на морето и върти доста пари.

Майсторът искрено ненавиждаше брат си. Не бяха се виждали повече от десет години и не искаше да го вижда. Никога не говореше за него, но често споменаваше жена му. И сега я замеси, при обсъждането на злободневните горещини.

– Балдъзата ми се къпе по три пъти на ден…

– Ебах ти мръсницата! Такова го давя в две капки вода, без да се замислям – отчете бай Спас.

– О, ти даже не можеш да си представиш в какъв разкош живее тази жена…

– Няма и да се напъвам, тъй като изобщо не ме интересува.

За разлика от останалите си сътрапезници (без да се брои Милчо, който още спеше под „трапезата“), които бяха достигнали някакво ниво, преди да се отправят надолу, за Спас можеше да се каже, че е естествено пропаднал. Още от малък се изоглави и едва завърши основно образование.

Всъщност напускането му на училище след осми клас бе в известна степен предизвикано. Макар и малко див по природа Спас се изявяваше като добър ученик. По онова време вече беше открил у себе си любовта към книгите и тя го притегляше до ден днешен. Дори в най-напрегнатите моменти на съществуването си, намираше време за любимото си хоби. И до днес четеше много, може спокойно да се твърди, че е прочел повече книги отколкото учителят по литература в идиовската гимназия, който откровено избягваше компанията му, след поредица интелектуални запои преди три години.

Особено го вълнуваше историята – от историческите романи до сериозните научни студии. Странно бе, че винаги е съзнавал цялата несъстоятелност на историческата наука и това само подклаждаше интересът му към нея. Имаше си много смислена теория, според която цялата история е изящно фалшифицирана, според вкуса на властимащите. Незначителни случки, умело разкрасени бяха превърнати във важни събития, а истински важното бе тенденциозно осъдено на забрава. Точно истински важното се стремеше да отбере от плявата Спас и достигна до истини и изводи, трудно смилаеми сред съмишлениците му. Даже майстор Тодор, който притежаваше подобна любознателност и често се бъзикаше с ниската образованост на гробаря, безмълвно примигваше при някоя от историческите му интерпретации.

А и умееше да се изразява с вроденото си чувство за хумор. Книгите бяха обогатили речника му и шлифовали една завидна изящност на изказа, особено образен, споделяйки изконния афинитет на българина към псувнята. Суровият живот, през който бе преминал също допринасяше за това и Спас въздигна изкуството на псуването до една своеобразна епохалност.

След като напусна училище, работеше каквото му падне за около месец-два, напускаше и се захващаше с нещо друго.

Няколко години в София, няколко в Плевен, няколко във Варна… Испания, Гърция, Централния Софийски, отново Варна, София… Преди пет-шест години, поизморен от скитане, се завърна в Идиово, за да открие призванието си като гробар.

Когато си дойде, по повод смъртта на майка си, се учуди на липсата на каквито  да е промени през последните двайсет-трийсет години. Същите улици, къщи… тишина и спокойствие, от които беше достатъчно отвикнал. Тук сякаш животът бе спрял.

Десетина дни по-късно, пиейки бира пред кръчмата се сблъска с нова изненада. Неговият смъртен враг – Миляка не само си бе жив и здрав, но и се изживяваше като достопочтен и многоуважаван гражданин. Беше председател на читалищното настоятелство и член на училищното. После разбра, че е приятел и съветник на сегашния кмет. Стъпваше си все така наперено, като в годините на развития социализъм. Всички му се мазнеха и усмихваха и Спас сериозно се замисли дали не е пристигнал с някоя от онези фантастични машини на времето. Като че ли белите и зверствата на видния партиен функционер бяха забравени. Възможно ли е всички да имат толкова къса памет. Сигурно. Е, при него не беше така и още помнеше…

Ина, дъщерята на тогавашния кмет на Идиово му беше съученичка и най-очарователното същество, което бе срещал някога. Спас се бе влюбил ненормално в нея. Бяха в седми клас. Влюбване на онези години… и до днес за него си оставаше загадка, но е било твърде истинско, защото още помнеше всеки миг прекаран близо до нея. Ина се смееше прекрасно и беше готов цял живот да бъде палячо, за да я разсмива. А и тя го харесваше. Несъмнено. Веднъж ѝ бе направил някакъв дребен, мил жест и толкова я зарадва, че тя, без дори да си даде сметка, че се намират насред село, увисна на врата му и го целуна, от което Спас едва не припадна.

Миляка ги бе виждал и друг път заедно, но тази случка, на която случайно стана свидетел, му дойде в повече. Няколко часа по-късно селският милиционер доведе Спас в кабинета му и кметът го разпиля от бой. По някое време, милиционерът се намеси, за да предотврати убийство и едва удържа Миляка. Преди да изгуби съзнание, Спас обеща да стои далече от кметската дъщеря.

Привечер, вече по тъмно, го натовариха в служебната „Волга” и стовариха като чувал с картофи пред къщата му.

На другия ден, баща му се появи в кметството, за да потърси някакво обяснение. Този път в побоя участва и милиционерът. И се оказа твърде страшно. Вечерта го заключиха в мазата, а на другия ден продължиха. Не успяха да го довършат – беше здрав и жизнен мъжага. Чак след три дни и пак привечер, се прибра едва държейки се на краката си. Легна си, но на другия ден не успя да стане. След седмица почина.

Спас помнеше тези последни дни на родителя си, мъката и агонията, изписани на лицето му, сякаш се бяха случили съвсем скоро и това бе като че ли единствения спомен от баща му.

Само ден след погребението и майка му прекара трийсетина часа в кметството, докато я убедят, че няма смисъл да търси справедливост и възмездие…

След тези събития обявиха Спас за неблагонадежден. Десетилетие по-рано, щеше да стане „враг на народа”, но сега просто социалистическото общество го декласира. Едва довърши осми клас, напусна училище, започна работа като общ работник на строежа на новото читалище, докато не го забеляза Миляка и нареди да го изгонят. Оттам – в завода. Работи четири месеца като шлосер, но отново го застигна партизанското проклятие. Пробва се и като докер в „Наркооп”-а, после и в ТКЗС-то…

Спас изкара тежка казарма, мина и през дисципа, а когато най-после се уволни, разбра че майка му е пристанала на един вдовец от селото. Вече гледаше неговите деца. Реши да не ѝ пречи, а и съзнаваше колко трудно ще си намери работа и замина, та оттогава два пъти се бе вясвал в Идиово, за по няколко часа.

Колко време беше обмислял тези събития. Не си спомняше, как така бе решил, че Миляка отдавна се пържи в Ада и жаждата му за отмъщение поизчезна, но… ето, че го срещна.

На другия ден, късно следобед го срещна отново пред собствената му къща. Миляка го разгледа подозрително, но Спас подмина небрежно с бавни крачки. Дочу отварянето на уличната врата, обърна се рязко и го блъсна на двора, където го потроши от бой, като му позволи да издаде само няколко звука. Не го би толкова старателно, както някогашния кмет него, преди близо 40 години (а и нямаше нужда), и не че искаше да го убива, но така се случи. Не искаше и да го ограбва, но сърце не му даде да остави мъртвец с 2000 лева в джоба. Миляка бе осъществил последната си далавера – разпродаване на читалищните земи. Парите у него бяха скромната му комисионна.

Приближи до вратата и внимателно огледа улицата и площада потънали в пустота. Беше внезапно захладняло и всичко живо се бе изпокрило на топло и светло. Най-вероятно никой не бе забелязал краткия инцидент в мрачината на настъпващата нощ.

Малко по-късно бай Спас твърде бързо се придвижи пеша до града, откъдето хвана влак за София, а в столицата със стари приятели си изкова желязно алиби в една квартална кръчма. Запази си касовите бонове и направи толкова поразии, че нямаше как да не го запомнят. По интензитет пиянството му можеше да се сравни с три македонски въстания. Запази си и разписката от изтрезвителното.

Два дни по-късно се върна в Идиово. Алибито му се оказа напълно излишно. Никой не го потърси, а и кой ли би го свързал с произшествието, след като всички дори бяха забравили за съществуването му. Даже на връстниците си, трябваше надълго да обяснява кой е, кога е учил и живял в Идиово. По-младите го смятаха за пришелец, даже го наричаха „Софиянеца”. Но това бе в първите месеци, след появата му. Много бързо, благодарение на любовта си към чашката и свежите лафове, които ръсеше, Софиянеца си намери приятелчета и цялото село го опозна, като че ли винаги е живял тук. Дори по-възрастните от него започнаха да го наричат бай Спас.

Когато преди малко повече от година се оплака, че дъртият гробар Ламята дотолкова се е алкохолизирал, че не може да държи лопатата и майстор Тодор му изпрати Милчо, бай Спас за малко не откачи. Стоеше насред гробището и го гледаше, и не предполагаше какво се случва. Тайничко посети с поглед гроба на смъртния си враг, после доразгледа видението. Разбира се, не знаеше, че Миляка има внук, който освен трите имена, му беше и „одрал кожата“, както се казваше.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Влиза един пич в една кръчма и сяда пред бара.
- Барман, една водка за мен, една за теб и една за оркестъра!
Барманът му налял. Пичът бил екзистенциалист – седял си тихо и си поркал. След малко заръчал отново:
- Една водка за мен, една за теб и една за оркестъра! - Оркестърът го поздравил със следващата песен, барманът се опитал да го заговори, но не се получило. Пичът бил екзистенциалист и потретил поръчката. После още три пъти:
- Една водка за мен, една за теб и една за оркестъра!
Само че малко се изморил или му омръзнала обстановката, та се обърнал към бармана:
- Знаеш ли, приятелю, има една малка подробност – нямам никакви пари.
Барманът бил каратист, натупал го хубаво и го изхвърлил.
На другия ден, приблизително по същото, в същата кръчма влиза същия пич и сяда пред бара.
- Барман, една водка за мен и една за оркестъра!
- Ха, ами за мен няма ли?
- За тебе няма – пичът поклатил назидателно глава. – Да си мислил вчера, преди да скочиш да се биеш.