ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(24)

***

Гаражчето не бе съвсем пусто. На първа маса двама редовни клиенти млатеха „облаци“ и дотолкова се бяха налели, че сигурно отдавна разглеждаха Рая на своите възприятия. Поне така изглеждаха – мълчаливи, ококорени и блажено усмихнати.

Когато Валентин влезе, те не преместиха поглед към него от страх, че всеки жест може да срази установеното равновесие. Той ги огледа, но в неговото (а и в тяхното) състояние нямаше шанс да ги познае. 

Сякаш мъкнещ цялата мистерия на битието се завлече и седна пред бара. Точно в този момент прелестната барманка отсъстваше, което му позволи спокойно да организира мислите си след преживяното.

Не му се бе случвало досега да присъства на погребения на близки хора, даже почти изобщо… Като малък майка му го заведе на някакво такова събитие, но нямаше ясен спомен.

Дядовците му бяха починали преди да се роди, баба му Нея – малко след това и после смъртта оставила задълго роднините му на мира, та чак до вчера, когато… най-неочаквано цъфна в родната му къща и покоси най-коравия човек, който беше срещал. Валентин не познаваше смъртта, знаеше, че е нещо страшно и неизбежно, но засега вилнее далеч от него и по никакъв начин не го засяга. Е, време бе да се запознаят. За последното изминало денонощие научи много повече за нея отколкото през досегашния си живот и то без някой да му разказва, показва и обяснява. Има такова познание, което се спотайва някъде извън нас и в определен момент ни връхлита, мълчаливо запълвайки всяка наша частица, въвеждайки ни в заблуждението, че внезапно сме помъдрели, но всъщност стоим на границата. Само правилната интерпретация на това познание е мъдрост, неправилната – гениалност, смесицата между двете – лудост. Разбира се, няма кой да ни подскаже, коя е правилна и коя не е (дори се твърди, че такива категории изобщо не съществуват), затова обикновено смесваме нещата.

– О! Здравей! – барманката едва сподави вечната си усмивка. – Дълго ли ме чакаш?

– Не, току-що седнах.

– Съжалявам за баща ти! – Кармина изглеждаше искрено тъжна. – Страхотен човек беше… Моите съболезнования!

– Благодаря! Днес те видях за малко на погребението, но не стигнах до теб. Точно тогава се пазарих с музикантите.

– Имаше много хора. Не се застоях. Минах, палнах свещица и си тръгнах, не обичам подобни събития.

– Никой не ги обича, но са неизбежни.

– В смисъл, много зле се чувствам след това.

– Разбирам те.

– Какво ще пийнеш?

– Мастика – Валентин успя да изненада себе си. Вдиша и почувства аромата, обладал напълно заведението. Не беше сред феновете на това питие, на два пъти го бе пробвал, единият от които прерасна в екскурзия из несъзнателното и оттогава не можеше и да си помисли за подобно геройство, но го бе усещал и преди – миризмата някак си го приканваше да опита, а в самата дума „мастика“ имаше нещо мистично.

– ОК!

– Нека да е голяма! – докато разсъждаваше върху първата се натъкна на нова изненада.

– Да я заоблача ли малко?

– Може.

Кармина сипа във водна чаша кристализиралото питие и добави глътка мента, която се устреми към дъното като приказна зелена мълния. Миризмата стана още по-силна и Валентин щастливо облиза устни, когато чашата чародейство спря пред него. Отпи съвсем малка глътка, но повече от достатъчна, за да изгори гърлото му. Шумно си пое въздух. Барманката тъкмо отваряше бутилката сода, когато той се пресегна и невъздържано я издърпа от ръцете ѝ. Отпи и задържа течността в устата си. Тя се разсмя на държанието му. Валентен се усмихна. Не беше я виждал през последните пет години и му се стори далеч по-прекрасна.

 

***

Познаваше Кармина откакто се помнеше. На поляната отпред се събираха повече деца, отколкото имаше сега в детската градина на Идиово. Дните от онези чудни години минаваха в игри и смях.

Веднъж го бяха нещо ядосали със сестра му и той като на шега ги замери с попадналото пред очите му ъгълче от цигла. Някаква сила поде парчето и го насочи точно в главата на Кармина. Ужас! Тя се разпищя и падна на земята. Раната в горната част на челото обилно кървеше. Сестра му ревеше, като че ли нея е ударил, коленичила до падналата. Около нея се събраха и другите деца, а той пристъпваше напред-назад в пълна невъзможност да прецени какво да направи. Внезапно реши, изблъска другите, взе я на ръце и я отнесе у тях. Години по-късно все се чудеше как е успял да го направи.

Майка ѝ, която работеше като медицинска сестра, тъкмо се бе прибрала от работа. Проми ѝ раната, напръска я с някакъв спрей и ѝ сложи лепенка. Валентин стоеше отстрани гузен и трепереше. Очакваше сериозно да го нахокат, а ако се появи и баща ѝ, можеше да отнесе заслужен пердах. Но не се случи.

– Раната не е сериозна, ще заздравее. Имали сте късмет, малко по-встрани, или по-надолу… и нямаше да е толкова безобидна. Моля ви, внимавайте с тези ваши игри, за да не стане истинска беля!

Този тъп епизод от детството му несъмнено оказа влияние върху последвалото му развитие. Озапти до голяма степен започналата да става ненормална буйност и осъзна някои неща. И до ден днешен помнеше благата женица и думите ѝ, които му въздействаха повече от пердах. Никога вече не си позволи да хвърли нещо по някой.

С милото съдействие на двете момичета, родителите му не узнаха за произшествието. Случаят мина и се забрави, но и по-късно, когато срещаше Кармина, в качеството ѝ на любимата приятелка на сестра му, винаги усещаше някаква вина, притесняваше се и започваше да се държи някак странно, често даже комично. А сигурно за държанието му имаше и друга причина. Той изпитваше някакво особено чувство към малката красавица и се срамуваше от него. Тогава не знаеше, че е лудо влюбен в нея, нито как се е случило. Осъзна го по-късно, когато вече я имаше за своя втора сестра и незнайно как прецени, че ще е тъпо и нередно да я сваля. В действителност се страхуваше от провала, който изглеждаше неизбежен. В онези години Кармина се проявяваше като плахо, скромно и затворено момиче. Не можеше да си представи, как ще преживее евентуалния ѝ отказ. Точно нейния.

Нямаше никаква представа, че тя е също толкова хлътнала по него, ако не и повече. От онзи миг, когато той, див, разтревожен, потен и пленително красив я носеше на ръце през полянката. Забрави болката и всичко. Съществуваше само той. С притворени очи виждаше лицето му на сантиметри от своето и много искаше да го докосне, но се страхуваше, че ще пропъди вълшебството, а не ѝ се искаше да си тръгне. Никога.

После често преживяваше божествения миг отново и отново. Представяше си и се надяваше нещо между тях да се случи. В мечтите ѝ, той отново я носеше на ръце, тичаха, прегръщаха се и се целуваха… Измисляше страхотни комбинации, за да го види и нарочно се набиваше в очите му, но той заслепен от притеснение никога не поглеждаше в очите ѝ.

Усещаше, че и той не е безразличен към нея. В по-зряла възраст почти се нави, тя да направи първата крачка, но докато го обмисляше и се решаваше, Валентин се заигра с щерката на Тодор – Мимка. Точно така. Там едва ли имаше някакви особени чувства, просто заиграване, но не от страна на Валентин. Той си се влюби подобаващо, избивайки от главата си тайната детска любов.

Мимка не бе в състояние да му отговори със същото. Тя бе красива и с проклет характер. Пишеше се приятелка на Кармина и сестра му, но по никакъв начин не можеше да се впише в подобно отношение. По-скоро се опитваше да развали приятелството им, плетейки интриги и разнасяйки клюки. Опитваше се да направи съюз с едната срещу другата, после с другата срещу първата. Двете момичета се усетиха, но не посмяха да я отхвърлят, тъй като вече се страхуваха от нея, само обърнаха повече внимание на взаимоотношенията си.

Връзката ѝ с Валентин се осъществи по програмата „Превенция на любовта“. Разбира се, на нея ѝ бе достатъчно само да се огледа, за да установи, че между приятелката ѝ и братът на другата ѝ приятелка бушува нещо много силно и истинско, и макар и подтискано, е въпрос на време да се прояви със страшна сила, а това за нея бе недопустимо. Тя мразеше около себе си наличието на щастливи хора, които наричаше лигльовци и всячески се бореше против лиготията.

Да омагьоса Валентин ѝ бе забавно лесно. Макар и в тийнейджърска възраст, вече свикваше безцеремонно да взема всичко, което пожелае. Сестра му се опита да осветли увлечението му, но той вече беше лапнал и болезнено изпъваше кордата. Дори вече му се струваше, че ще полудее от любов. От къде да знае, че човек може да полудее само от липсата на такава.

Мимка умело си играеше с Валентин. Даваше му толкова малко, че да е винаги жаден, но и достатъчно, за да не загуби интерес. Понякога го смразяваше с усмивката си, друг път с упреци и сълзи го даряваше с адреналин като при бънджи-скок, а най-често го пържеше на бавен огън, при все, че нямаше идея да се учи да готви. Разбира се, че щеше да го зареже, ако Идиово предлагаше някаква що-годе поносима алтернатива от мъжки пол, но такава нямаше, а и Кармина все още го гледаше влюбено, така че трябваше да го търпи.

Валентин замина за София в същото влюбено състояние. Столицата му предложи страхотни възможности, които той безразсъдно пропиля, отдаден на безсмислената си любов. Пътуваше всяка седмица до село, за да види своята любима, която все повече се видиотяваше, а той още повече я обичаше.

На следващата година, социалното зло, което наричаха Мимка, също пристигна в София, за да учи социология. Валентин изкачи нов връх на щастието, въобразявайки си, че идва заради него. Да, бяха я приели и в Благоевград и в Търново, но тя предпочете София, за да са заедно, както сама изтъкна и шмокът Валко се върза, та чак подсвирна.

Първите три месеца, щастието му всячески се оправда. Любимата му се държеше напълно неузнаваемо – мило и любвеобилно, а той с див, екстазиран възторг я обгрижваше и въвеждаше в ситуацията. С огромно удоволствие я запознаваше с приятелите си, сякаш казваше: „Вижте само, каква мацка имам!“. Ако не друго, Мимка беше наистина прелестна жена, с дарбата да се харесва на всички. И го знаеше много добре. От малка свикна със сладострастните погледи на момчетата, после и на мъжете.

И до днес, въпреки последвалите събития, Валентин смяташе тези три месеца за най-вълшебния период в живота си.

Половин година по-рано бе стартирал собствения си бизнес и във връзка с късмета на начинаещия, изкарваше доста пари, които с удоволствие трошеше в кръчми и дискотеки. Екскурзии с такси до Боровец и Витоша, всякакви дивни глезотии, купони, епохални веселби… Мимка се смая, дори не предполагаше, че съществува такъв живот, но той и не продължи дълго. Времето и парите, които ѝ посвещаваше  се отразяваха пагубно на бизнес-развитието му. Трябваше да работи повече и да харчи по-малко, а той го знаеше, само че това изобщо не се хареса на мацката, тя необуздано искаше повече, отколкото може да ѝ даде и скоро заприлича на себе си. Вече не беше толкова мила. Започна да мрънка, да се сърди и нервничи.

Една вечер, след особено напрегнат ден, в който свърши доста работа и сключи много изгодна сделка, прибирайки се в квартирата, не я намери. Обади ѝ се, като очакваше, че е някъде наблизо и скоро ще се прибере, вместо това чу ледено-хладнокръвното ѝ обяснение, че връзката им е приключила.

– Но как? – учуди се Валентин.

– Просто така. Каквото било – било.

– Можехме поне да го обсъдим.

– А какъв е смисъла, след като вече съм го решила?

– Да. Всъщност – права си.

– И ще те помоля, да не ме търсиш повече. Имам си нов приятел и нов живот. Забрави номера ми!

Валентин не ѝ отговори, прекъсна разговора и плахо се огледа. Едва сега установи отсъствието на вещите ѝ. В квартирата му нямаше и помен от нея. Сякаш никога не е идвала тук.

Нощта е време за сън, тази нощ се оказа за Валентин време за събуждане.

Дори не си помисли да си легне, или да си вземе душ, да хапне нещо, така си остана до сутринта. Изпуши много цигари, съсредоточен в сиво петно на пердето. По някое време поплака, разбърквайки и преподреждайки отново пъзела на своя живот през последните три години, без да открие парченцето „любов“.

Когато поспаливото ноемврийско слънце плахо надникна покрай пердето, скочи като изгорен и се зачуди как толкова бързо си е тръгнала нощта. А той още не се бе събудил. Тревожно погледна часовника, за да се увери, че времето не е допуснало грешка.

Спомни си за важна среща и почти излетя от квартирата.

През следващата седмица се забърка в толкова работа, че за малко да забрави за Мимка, но нямаше как да стане. Каквото и да правеше, тя непрекъснато присъстваше в главата му. Хиляди пъти преживя сцената, в която тя се връща разкаяна и той великодушно я взема в обятията си. Дотолкова шлифова диалога, който никога не се състоя, че заприлича на откъс от шекспирова драма. В мислите му често разговаряха, доста повече от преди.

Раздялата разви амбициите му. Трябваше обезателно да успее. Започна да работи всеотдайно, мислено доказвайки се пред нея.

Малко мъчно, но успя да се удържи и не я потърси повече, както тя пожела. В един момент, месец-два по-късно, се изплаши, че все пак ще го направи, след като се улови, че несъзнателно изравя от указателя името ѝ и съзнателно изтри номера ѝ. Този кратък волеви жест до голяма степен облекчи терзанията му. Започна постепенното ѝ заличаване от паметта му.

Процесът вървеше успешно, докато не я видя случайно в едно кафе на Витошка, следващото лято. В ранния предобед бързаше за някъде и… Спря на десетина метра от нея и я разгледа. Погледът ѝ попадна на него, но нерегистрирайки нищо интересно продължи обиколката си и се съсредоточи върху току-що донесеното кафе, като преди това смрази кръвта му.

Валентин постоя още няколко минути, преди да си спомни, че вече трябваше да е на 200-300 метра оттук и с мъка отлепи крака.

До вечерта забрави случая, но на следващия ден напълно неосъзнато мина покрай същото кафе, по същото време и тя отново беше там. Този път не бързаше и я погледа почти час, яростно борейки се с предателя в себе си. Тя изглеждаше прекрасно, като излязла от рекламен клип.

На третия го навести идеята да ѝ се обади и само мисълта, че ще му се присмее или изгони скандално, го възпря. Той приличаше точно на прошляк, а тя нямаше задръжки. Добре, все пак, че на четвъртия ден, Мимка я нямаше, защото вече със сигурност щеше да ѝ се представи. Беше се и поизтупал за случая.

Повече от месец след това, от десет до дванадесет, преди обяд, Валентин висеше като почетен караул до един рекламен постер, откъдето се виждаше всичко, което се случва в кафето, но тя така не се появи. Емоциите през този месец му дойдоха в повече и се удавиха в първите му злоупотреби с алкохола. На три пъти се добра до квартирата си по траектория, достойна за уважение от абсолютно трезва змия. Но Валентин изтрезня и отказа да приеме алкохола сред приоритетите си. Захвана се отново с бизнеса си и захвърли Мимка на бунището на несбъднатите спомени. Усети се и престана да я гони от мислите си, на нея ѝ доскуча и си тръгна безвъзвратно и окончателно.

Разбира се, не му бе лесно. Скоро разбра, че в случаи като неговия, обстоятелствата винаги се подреждат по възможно най-гадния начин, за да напомнят безмилостно за скапаната му любов. В действителност затова спря да се връща в Идиово. Когато се случваше, майка му не пропускаше да го разпита за Мимка, а той не знаеше какво да ѝ отговори, както и на още по-мъчните въпроси за образованието и бъдещия му брак.

И наистина нямаше никаква представа как живее бившата му любима. Нямаха общи познати, не посещаваха едни и същи места... София е твърде голяма за хора, които не искат да се виждат (детайл пропуснат от майка му). Не може да се каже, че между тях се прозина огромна пропаст, по-скоро, те обитаваха различни светове, които не обменяха информация помежду си.

С качествата, които притежаваше, Мимка се разви стремително до елитна проститутка, преди, пак благодарение на качествата си, да започне още по-стремително да пропада.

След онова лято, Валентин я видя за първи път едва преди месец. Справил с особено труден проблем, което тотално беше обогатило настроението му, излизаше от офиса на най-важния си клиент. Даже му се струваше, че не стъпва върху земята и за малко не пропусна трите стъпала. Тогава можеше и да го забележи, но той ги преодоля нормално, а тя мина и замина на метър от него. Помисли си, че се е припознал, макар че отдавна преодоля периода, в който всяка трета жена му приличаше на нея.

Тръгна след жената. Тя спря на сергия на Женския пазар, свали си тъмните очила и започна да си избира плодове. Сега можеше да я разгледа обстойно, правейки се, че търси нещо на съседната сергия. Със сигурност беше Мимка, макар и да изглеждаше в презряла възраст, неузнаваемо променена от времето, когато висеше в онова кафе на Витошка. Чак сега Валентин си даде сметка, че оттогава бяха минали почти девет години. Неусетно.

         продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един човек пристигнал пред Небесните порти и когато го запитали за името, отговорил:
- Жоро Винкела.
- Не мисля, че имаме някакво известие за вашето пристигане – му било казано. – Каква професията упражнявахте на земята?
- Търговец на метални отпадъци – отговорил посетителят.
- Добре – казал ангелът. – Ще отида да проверя.
Когато се върнал, Жоро Винкела бил изчезнал - заедно с Небесните порти.