ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(25)

***

Тодор беше сигурно единствения в Идиово, който перфектно си спомняше Спас от най-ранно детство. Бяха съученици и приятели, извършили множество щуротии заедно.

Веднага го разпозна, въпреки че не бе го виждал повече от 30 години, но и очакваше да го види, беше на погребението на майка му. Спас се затрудни значително, едва след третия подхвърлен жокер се плесна по челото и прегърна майстора.

След погребението пиха бира, после ром, водка, ракия…, припомняйки си спомени от детството и разглеждайки питейните забележителности на селото. Осъмнаха на бутилка уиски в къщата на Спас, обсъждайки ремонта, който трябваше да се направи. Някак внезапно, същата вечер Спас бе взел решение да премести живота си в родното село, а това нямаше да е толкова лесно. Майка му бе доизживяла дните си в дома на новия си съпруг и тук се беше вясвала веднъж-два пъти в годината. Както каза майстора, в селото имаше много обори и кочини, които му се струват по-подходящи за живеене, но всичко може да се оправи.

Следващия ден употребиха за сън, а на последвалия започнаха ремонта. Налагаше се да бързат. Идваше зима. И за около седмица постигнаха много.

Тодор помнеше и увлечението на Спас по Ина. Първо той беше превъртял по прелестната си братовчедка и дълго се бори с тази лудост, после никак не му се искаше да я остави на приятеля си и проклинаше целия свят, задето се е родил в такова роднинско недоразумение, но постепенно потисна любовта си, по-точно зазида я дълбоко в себе си.

Някак си се почувства удовлетворен, когато вуйчо му преби Спас и се срамуваше повече от това, което чувстваше, отколкото че кучият син му се падаше роднина. Оттогава приятелство им рухна. Не защото сериозно му забраниха да дружи с „оня хулиган и битанга“, просто прозря, че между тях вече няма такава връзка. Спас го прие нормално, без идея за истинските причини. И през ум не му мина да вини приятеля си за деянието на неговия роднина, но щом така е решил…

После се срещаха, поздравяваха се и продължаваха. Тодор си намери други приятели. Спас се затвори и заживя като единак.

Докато животът ги разхвърля в различни посоки.

А ето, че ги събра отново.

Беше тежък ден. Започнаха рано сутринта и като на шега забъркаха и ливнаха два кубика бетон. Поизморени седнаха пред кафето на Елфа на бира с наденички. Денят бе по-скоро пролетен вместо ноемврийски и бирата вървеше добре.

Тодор разказваше поредната весела история, когато установи, че събеседникът му изобщо не го слуша. Нещо повече, Спас бе вцепенен и пребледнял, като че ли вижда кошмар на живо. Съвсем леко го докосна и сякаш го удари ток. Обърна се и съзря причината – Миляка се ръкуваше със седналите на масата зад него.

За да разведри ситуацията, майсторът предложи да пият още по една. Най-неочаквано Спас отказа – безмълвно и категорично.

– Така ще е най-добре. Ще се прибера, да се изкъпя и да полегна малко, че нещо ме схвана гърба – Тодор си допи халбата и стана. – До утре!

Спас остана. Успя само да махне на майстора и се зарея дълбоко в себе си.

Привечер мина през Тодор, за да го предупреди, че на другия ден няма да работят, налагало му се да замине за София.

 

***

Милчо бе буден през последните десетина минути, но предпочиташе да остане инкогнито (разбира се, тази дума нямаше особени шансове да се весне в главата му). Напоследък трудно изтърпяваше компанията на майстора, а и онзи… умрелия. Не бе особено сигурен, че всичко това се случва. Вчера го захлупи с капака и собственоръчно го спусна в гроба. После го видя и дори го чу да говори. Преди малко отново го чу.

Той не понасяше особено Никотина, още докато беше жив. А сега… още повече. По някакъв извънредно тъп начин му напомняше за дядо му, колкото и невъзможно да бе да се установи каквато и да е прилика. Дори искрено го ненавиждаше в случаите, когато бай Спас вземаше Никотина да копаят, а него изпращаше да помага на майстора.

Усещаше цвета му – наситено сив, такъв си е бил винаги, ако беше наистина умрял, трябваше да е избледнял. Опита се да си припомни цвета му от днес, когато го докараха на гробищата… Май беше много бледо сив, почти бял, но не бе съвсем сигурен. Тогава се чувстваше толкова скапан, почти спеше, че не му бе до цветовете.

Сега сивото се намираше някъде над главата му. Имаше и невероятен синкав оттенък, като облаче цигарен дим. Леко мръдна и с периферното си зрение мярна краката му. Възможно ли е изобщо. Сигурно сънува, но и за сън не бе съвсем нормално.

Милчо притисна силно клепачите си и съзря ясно сините петна. Напъна се да ги разшири, но вместо това, те започнаха да се смаляват. Винаги така се получаваше, но все не искаше да повярва, че синьото изтича толкова бързо и като капки мъгла се изгубва в сивотата. И въпреки че едва успяваше да го долови, обичаше до лудост синия цвят. Понякога усещаше сетивата си уморени от бързане и нетърпение да се докопат до него и мечтаеше единствено за миг, преливащ от синьо – тишина и спокойствие, неподвижна синя вода… Но вместо това напънът му докара шумно червено преживяване. Отначало като нищожни точици, постепенно разрастващи си и смесени със сиво, докато изпълниха цялото му съзнание с наситено червено. Той се съпротивляваше, не желаеше този цвят в главата си, но това очевидно нямаше значение. Едва се удържа да не завие…

Майсторът бе взел отново думата:

– И да ви разправям, отиваме оня ден с буса на Тишо за цимент и камъни на града. Момчетата изкарват на едно пале – камъните, отгоре петте торби цимент и казвам на ей тоя скапаняк, дето спи под масата да натовари стоката, а аз влизам в магазина да поогледам. По някое време идва една магазинерка и крещи: „Какво си мислите, че правите?”. А!? Чудя се. „Вашият човек натовари всички мостри пред магазина!” Ужас! Излизам и гледам – буса пълен и всичко подредено – теракол, плочки, винкел, ламарина… моторна резачка, барбекю, косачка… Умрях от срам, братче! И айде да стоварваме. Ама това не бе всичко. Нашият се спъна и падна, докато сваляше бетонобъркачката, върху един слънчев панел и му стана родител. Само рамката му оцеля. Айде, Тодоре, бъркай дълбоко в джоба и плащай, като си си взел малоумник за помощник.

Майсторът запали цигара и изразително отпи от чашата си.

– То вината си е твоя, оставил си го без контрол – подхвана бай Спас. – Той върши работа, но трябва да си около него.

– Аз като съм около него, мога и сам да си свърша работата.

– Така ще е най-добре.

– Е, момчето има все пак средно образование. Трябва да има нещо в главата и да може да се разчита на него.

Напоследък, твърде често и преднамерено, майсторът докарваше темата до образованието на Милчо с единствената цел да се разходи по нервите на бай Спас. Отначало гробарят го раздвижваше из крачолите си, импровизирайки джобен тенис, но му стана в повече и започна да се дразни, особено от разкритието, че помощникът му се сдобиваше с необичайно самочувствие след такива разговори. Сега запази спокойствие, дълго отпивайки.

– То сегашното образование няма нищо общо с предишното. – Петното занемваше здраво, колкото повече пиеше и никой не очакваше да се включи на този късен етап, но се случи. – И в нашето училище има едно, наподобяващо коза в главата. Може да казва само „бони“ и „балони“, и е в девети клас. След три години ще завърши… Надолу по класовете са още една дузина такива. Само че вече за тях няма специални училища и не ги водят „бавни“, а деца със Специални Образователни Потребности. Даже не могат да ги оставят да повтарят. Избутват ги до 12 клас, без дори да могат да се напишат името, и им дават дипломи, по нищо неразличаващи се от дипломите на учениците.

– Добре че си имаме и експерт по образование…

– Ебаси образованието – констатира Никотина, който си бе все така утихнал.

– Ебаси държавата, по-скоро…

– Каквото е образованието, такава е и държавата.

– Каквото и да е средното образование, – пое майсторът по предварително начертаната си пътека, напълно пренебрегвайки посоката, в която се отправи разговорът, – си е средно образование. Ето, сега, Милчо трябва да е шеф на бай Спас, щото е по-образован от него. Факт!

Тодор си бе зевзек по рождение. Понякога ги плещеше без умисъл и смисъл, и не влагаше кой знае колко лошо чувство в шегите си, но имаше дарбата да докосва ранички в душите.

– По същата логика, ти трябва да си шеф на идиотите, щото си най-образован сред тях.

– Шеф съм сам на себе си.

– Това казвам, но понеже си идиот, не можеш да го обмислиш.

– Ей! – майстор Тодор скочи рязко. – Да не е, да ти...

– Какво? – гробарят се изправи спокойно с изящна псувня.

– Излеко, пичове! – Никодим стана с разперени ръце, между тях. – Нищо тъпо не се е случило.

Прехвърчалите искри плавно се удавиха в чашите. Майсторът и гробарят седнаха примирени и почти едновременно отпиха. Мислите им се залутаха в една и съща посока.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Противно на студентската мъдрост, че е най-трудно да се намери четвърти за бридж и втори за секс, ще се окаже, че най-трудно е да намериш себе си.

Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Правото на свободен избор:
Можете да пиете бира по баварски – с наденички.
Можете да пиете бира по американски – с чипс.
Можете да пиете бира по японски – със суши.
А можете и по руски – с водка.