ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(26)

***

Погребението на Миляка се състоя четири дни след смъртта му и съвпадна с края на поредната предизборна кампания.

Присъстваха важни партийни лидери от общината и областта. Надгробното слово си бе чиста пропагандна реч. На няколко пъти се подчерта, че този, който монархо-фашистите не успяха да сломят, 60 години по-късно безмилостно е смазан от демокрацията.

 

 

Спас не присъстваше, иначе щеше да се възгордее, за дето е оприличен на демократична сила. Седеше пред кръчмата с бира в ръка и бройкаше малоумните, които с цветя и траурно настроение обсаждаха къщата на покойния господин Милчев. После с зле прикрито задоволство проследи с поглед процесията, за да се убеди, че най-после, човекът е поел в правилната посока. Беше необичайно топъл, разкошен, ноемврийски ден.

Миляка имаше сестра, 3-4 години по-млада от него, с която, както и с другите си роднини се бе скарал жестоко, още когато живееше в София и от тогава се бяха виждали на погребенията на родителите им, но без да си говорят. И тя не си спомняше причината за тоталното им отчуждение, но бе сигурна в безграничната омраза към покойния си брат. Още от малка не го понасяше, а когато избяга на Девичина могила и на нея ѝ се налагаше редовно да търпи подмятанията и подигравките на другите деца, го намрази окончателно. Намрази и родното си село. Завърши гимназията. Отхвърли всички възможности да се задоми и да остане в Идиово. Помота се повече от година, без да върши нищо, избягвайки мощните атаки на родителите си, брат ѝ да я уреди на някаква работа и замина да строи Димитровград. Там се ожени и остана да живее. После бе търсила Миляка за някаква услуга и той ѝ бе отказал. Нещо такова.

Тя пристигна на погребението със сина си, който особено се гордееше с факта, че за своите петдесет години няма нито ден трудов стаж. Занимаваше се с всякакви сделки и дребни престъпления. Имаше инстинкт на мошеник и нямаше как да не съзре очерталата се далавера в Идиово. През дните прекарани в селото се сближи до колкото можеше с внука на покойния, преди да го закара с колата си до „Забавното училище”. Месец по-късно го взе оттам и Милчо прекара незабравима Коледа и посрещна новата година в Димитровград.

През лятото племенникът на Миляка се премести в Идиово и не се отделяше от Милчо. Нае майстори и направи профилактичен ремонт на старата къща.

Почти същото си случи и следващото лято.

Не може да се отрече, че положи доста усилия, докато оправи наследството на Милчо, но и наградата си струваше – огромната миляшка къща стана негова, без да плати и лев на бившия собственик. И веднага я шитна.

За смешната цена, която се търсеше се намериха няколко кандидати, но майстор Тодор скоростно събра двадесетте бона и стана новия собственик, а нали беше и от родата, при това единственият такъв, с който Миляка приживе говореше.

Племенникът прибра парите и никога повече не се върна в Идиово. Доста преди това беше отмъкнал всички ценни вещи и обзавел антикварятите в София и Пловдив.

Милчо остана да живее в старата кирпичена къща на края на селото. (Дядо му така и не успя да намери глупак, който да даде що-годе някакви пари за нея.) Майсторът се премести в къщата на центъра и дали от някакви угризения, или от куртоазия пое опеката върху Мамбата, както започна да го нарича. Вземаше го със себе си да работи, после го водеше в къщи на угощение и често го оставаше да спи у тях (тогава живееше още със съпругата си). Не че го канеше официално. Милчо ставаше от масата и си отиваше в предишната негова стая, застилаше си леглото и си лягаше. Със сигурност не съзнаваше, че тази къща вече не е негова, защото и не знаеше, че преди е била. Какво ли изобщо знаеше? На Тодор много му се искаше да проникне в съзнанието на клетника, но никога не успяваше.

Есента го закара до училището, лятото го прибра, а на следващото лято, го взе вече завършил образованието си и продължи, доколкото можеше, да се грижи за него.

 

***

За майстор Тодор не бе въпрос на интелектуална прозорливост разгадаването на убийството на Миляка, по скоро му се стори като събиране на две и две.

След погребението се отби в кръчмата и седна на масата на Спас. Беше го забелязал на отиване. Поръча си бира. Мълчаливо изчака да му я донесат, наля си и отпи.

– Вуйчо ми почина. Изпратихме го. – Спас за малко да изпусне традиционното: „Лека му пръст!“, но се улови на време и трансформира изтърваната сричка в гърлен звук, наподобяващ оригване, който отми с глътка бира. – Милчев, някогашния кмет, не знам дали си го спомняш?

– Помня го.

А и Тодор помнеше, че го помни.

И двамата отпиха синхронно. Така започнаха любимата на цял свят игра „Аз знам, че ти знаеш, че знам и ти знаеш, че знам, че знаеш, но се правим, че нищо не знаем.“

– Ако не си много разстроен, можем да продължим с ремонта. Върнаха ми един заем, ще го вложа в материали…

– Не ми се вярва смъртта на подобен злодей да разстрои искрено някой. Цял живот си го търси и накрая го намери.

– Нали все пак ти е роднина.

– Никога не съм го смятал за такъв. Честно!

– Сториха ми се доста хора на погребението.

– Всичко е за парлама.

Минаха на ракия и почти повториха изпълнението от деня, в който погребаха майката на Спас.

На другия ден привечер, още неръкоположения за гробар Спас посети гробищата. Лесно откри къде е закопан Миляка по купа венци и цветя и се изпика върху дървения кръст. Домъкна един бордюр и го сложи отгоре, за да не му се струва лека пръстта.

И до ден днешен, той си остана единствен посетител на гроба му, но пък, го правеше педантично редовно и все със същата цел, а след като гробищата му станаха работно място, го посещаваше по няколко пъти на ден. Още след първата година кръста изгни от урината и се разпадна. Остана само бордюрът да оказва краят на земния път за видния партизанин и само бай Спас го знаеше, за да продължи, да го препикава.

Когато отиде на миляшкия гроб на деветини, в късния следобед, се запозна с тогавашните гробари – Ламята и Дечко. Копаеха в другия край, но с псувните си огласяха цялото гробище.

Появата му ги успокои малко. Бяха се скарали, защото трябваше да изкопаят три гроба за утре и понеже не бяха напълно работоспособни, не виждаха как ще се справят. Така и не успяваха да уточнят, дали Дечко не е трябвало да приема едната поръчка, или Ламята – другата. Затова и не си даваха зор, седяха отстрани и се надвикваха.

– Не се косете! Ще ви помогна.

Без да говори много, Спас хвана лопатата и я развъртя като бесен. Другите гледаха и се маеха – той бе като малко багерче.

Работиха до тъмно и напреднаха чувствително. Обеща им на другия ден да дойде и пак да им помогне, за да свършат и ги заведе да ги черпи ракия. Така попадна в гробарския бизнес.

Зимата се оказа трудно препятствие за Дечко и той се помина навръх Нова година. Ламята не се славеше като твърде сериозен, бе се случвало, на няколко пъти да докарат смъртника, а гроба да не е почван. За бай Спас това се явяваше – ситуация невъзможна и много скоро се утвърди като главен. Поръчките започнаха да се отправят само към него, както и заплащането. Макар и нов в селото, бързо се утвърди като някой, на който може да се разчита.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Отива при доктора двойка:
- Докторе, я ни вижте по време на секс, Мислим, че нещо не е както трябва.
Започват... Всичко е съвсем нормално - стонове, пъшкания, оргазъм.
Докторът (малко напрегнат):
- Всичко е наред. Не виждам никакви отклонения. Моля, 2,40 лева такса.
Платили и си тръгнали. На другия ден пак.
- Докторе, погледнете пак!
И пак... Пак всичко нормално. Платили 2,40 лева потребителска такса и заминали.
Когато дошли за трети път, докторът не издържал и казал:
- Защо ме мъчите, бе хора?
- Разберете, докторе, аз съм женен, тя е омъжена и не може да се видим нито у нас, нито у тях. Стая в хубав хотел е 100 лева, в евтин хотел е 50 лева, а тук плащам 2,40 лева и другите такси се покриват от Здравната каса.