ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(27)

***

Хубавото на пиянските свади е, че както внезапно възникват, така бързо и стихват. Само няколко мига по-късно скаралите се си казват „Наздраве!” и любезно се усмихват един на друг, сякаш никога не са се карали. Е, има и едни такива особени случаи, в които се стига до смърт и други гадости, но сплетните между майстора и гробаря не бяха от тях, затова пък бяха начесто, дотолкова, че ако не се случеше поне два пъти на вечер, все едно не бяха сядали да пият.

И сега всичко утихна и се забрави. Майсторът ръсеше остроумия, бай Спас го допълваше и се смееше гръмко. На моменти се включваше и Петното, колкото да обоснове ситуацията като напълно комична. Само Никодим се бе окончателно преселил в собствената си вселена, далеч от всичко, което се случваше на масата. Майсторът долови отсъствието му и го подкачи:

– Е, Никотине! Разказвай!

– За какво?

– Как за какво! За последното ти приключение.

– О-ооо! – въздъхна с досада Нико. – То няма кой знае какво за разказване. Отстрани изглежда като приключение, но от моя гледна точка си е пълна идиотщина. Седях си на двора и си порках, в един момент се усещам леко пиян, а в следващия се събуждам в трап на гробищата. Това е.

А май, това не беше всичко… Имаше някакво момче, твърде необичайно… и някакви хора, които го преследваха… Нико се замисли, по-точно напъна се максимално да измъкне някакъв полуспомен, който се гърчеше в гъстата каша на съзнанието му. Със сигурност имаше и нещо друго, което въпреки усилията му, си оставаше напълно неясно. А дали е бил отвъд?

Тичаше през някакво поле застлано с мръснобяло платно. Беше се уверил, че е платно, като огромен памучен чаршаф, но по-груб и значително по-здрав. И в това се бе убедил, на два пъти се опита със зъби и нокти да го разкъса и нищо не постигна. Стъпи в някакъв трап, залитна и падна, претърколи се, изправи се и тупна отново. За повече от миг остана върху платното, но виждайки през рамо белите сенки на преследвачите си, се изправи и вихрено хукна отново. Полето внезапно свърши и вече тичаше по навъзгорнище, което ставаше все по-стръмно и прецизно изцеждаше капка по капка последните му сили. Паданията зачестиха… Пълзешком достигна билото, където го очакваше прозрението, че нищо не е в състояние да го накара, да продължи. Отпусна се по очи и полежа известно време, преди да успее да отмести главата си и да погледне назад. Белите сенки бяха изчезнали. Дали пък не се измъкна. От кой? Кои бяха преследвачите и защо го гонеха? Почувства свирепа неяснота по въпроса, но и някаква живинка. Ако все пак се е измъкнал, има шанс да се спаси,  само трябва да се скрие някъде. Погледна на другата страна и видя някаква ограда, а малко по-натам огромна врата. Изправи се бавно и тръгна. На вратата висеше огромна табела „ПРОФИЛАКТИКА“, която не му позволи да забележи, че двете крила на вратата са оформени като буквите „А“ и „Д“. Видя го, когато отстъпи няколко крачки назад. Миг по-късно пролетя в някаква яма и дълго пропада в абсолютно светло пространство...

Целият този епизод си го припомни отчетливо ясно, сякаш се случваше в момента, само дето не беше спомен, а остатък от кошмарен сън, вещо интерпретиран от въображението му. И той го знаеше, но не успя да проумее, как представите му се случиха извън времето, феномена, на което така и не разбра. Колкото и да е бърза мисълта, все пак е необходимо някакво количество време, за да премине всичко това през главата му, но такова нямаше. Той тъкмо бе произнесъл: „…в един момент се усещам леко пиян, а в следващия се събуждам в трап на гробищата. Това е.“ и Спас, без всякакво забавяне декларира богатия си опит:

– И аз имах такъв случай. Пихме с едни аверчета в Мусагеница, после в бирарията на Дондуков, после в нощния бар на Хемус… и се събудих в Орландовци.

– Ама теб не са те закопали.

– Не бяха. Но там легнал между два гроба, докато чаках да не подплаша едни опечалени, лесно стигнах до прозрението, че всяко откачено пиянство си е вид смърт.

– Вид смърт!?! Видният смъртовед вече е класифицирал смъртта на видове, а аз даже не знам какво точно означава това понятие.

– То ни-ни-кой, никой не знае – промърмори Петното.

Всички отправиха погледи към Никотина, но той само потвърди вече казаното:

– Няма и откъде да научи.

– Затова смятам, че смъртта трябва да се изучава в училище – произнесе се Спас.

– Не виждам как ще стане, кой ще преподава този предмет, след като никой не е наясно с материята. – Тодор винаги се изявяваше като песимист, когато някоя налудничава идея се разхождаше в пространството около него.

– Това лесно може да се промени. Само да се осъзнае необходимостта и учените веднага, като луди, ще се втурнат да пишат. Нали това им е работата – да се произнасят за неща, които не са им ясни. За няколко години ще превърнат смъртта в наука. Ще изникнат институти, ще се напишат учебници…

– И смяташ, че от тези учебници, някой ще добие някаква представа?

– По-различно ще е.

– Поне ще е интересно – сякаш от друго измерение се обади Никодим. – В часовете по смъртознание…

 – Все ще се придобива някаква представа. Няма да е толкова печално като сега. Съвременният човек знае толкова много и е подготвен за всякакви ситуации, повечето от които нямат никакъв шанс да му се случат, а за смъртта, която със сигурност ще навести, не знае нищо.

– За-за-за-за нея, дори не е прието да се-се-се-се говори... – изпелтечи Петното.

– В действителност смъртта е събитието, което никога не ни се случва. Когато и да пристигне при някой, винаги е закъсняла – него вече го няма.

– Да, но човек ежедневно я среща. Все някой, който е познавал, вече я е постигнал. И се мае, както тебе миналата сутрин

– Съвсем различно е. Не преживява своята собствена смърт…

– А сссссобствения ссссси ссссстрах от нея… – Петното се възползва от по-дългата пауза, допусната от майстора, но без какъвто и да е шанс да експлоатира нечие внимание.

– Не може да я осмисли – продължи Тодор. – Да анализира усещанията си от преживяното или да седне след ден-два в кръчмата и да сподели с приятели: „Брей, пък на мен, какво ми се случи!“…

– И аз така мислех, но Никотина ми утрепа тази представа.

– Е това е някакво извънредно изключение. А и както става ясно Никотина не е бил наистина мъртъв, просто ни е въвел в заблуждение. Ако е бил, нямаше да го видим повече, или пък, ако ти си бе свършил порядъчно работата…

– Е, айде Спас е виновен.

– Не бе, принципно. Иначе е ясно, че добре си направил в случая.

Петното отново се опита да каже нещо, но този път претърпя пълен неуспех. Беше се напил за трети път през последните десет часа. (Когато се появи Никодим, се почувства като че ли от седмица не е лизвал течност любима.) Той си бе такъв – изтрезняваше докато си пие и отново се напиваше в същия ритъм.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един българин-бизнесмен завел жена си в Париж. Разбира се, тя веднага го помъкнала от магазин на магазин. Към обяд на следващия ден, той я помолил да го остави на мира, подкрепил молбата си финансово и жена му се съгласила. Тя отново тръгнала по магазините, а той – право в бара, където се запознал с една много приятна парижанка. Разбрали се прекрасно, докато станало дума за парите. Тя му поискала 300 евро, а нашенецът предлагал тридесет. Не могли да се споразумеят за цената и нещата не потръгнали.
Същата вечер бизнесменът завел жена си в един от най-хубавите ресторанти, където, на една маса до вратата, седяло момичето, което срещнал следобед в бара.
- Виждаш ли, мосю? – казало момичето, докато минавали покрай него. – Виж, какво си хванал за твоите въшливи тридесет евро!