ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(28)

***

„Петното” му го лепнаха учениците, при това твърде сполучливо – прилепна му като дъвчащ бонбон за горна изкуствена челюст. Съвсем скоро така започнаха да го обозначават и колегите му, а по-късно и съселяните му в Идиово, докато напълно забравиха рожденото му име.

За около месец Петър Христов успя да пропие респекта и уважението, които преди внушаваше. Вече не бе великия художник, а най-обикновен жалък алкохолик и лесно стана посмешище за цялото училище.

Директорката се видя в приключение, чудейки се как да се отърве от бившия си идол, след като бе имала неблагоразумието да го назначи на постоянен трудов договор. Почти всеки ден го привикваше и разговаряха. Г-н Христов обещаваше, че повече няма да се повтори, но новата му издънка вече бе стартирала. И изобщо не му пукаше, но и нямаше намерение да напуска работа. Всъщност не се бе замислял. Ходеше на училище по инерция. Идваше пиян и си тръгваше пиян. В повечето случаи дори не съзнаваше, че влиза в час да преподава. Твърде малко от напълно неадекватните му състояния завладяха интернет пространството, само защото социалните мрежи още прохождаха.

Самият той съзнаваше, още когато посегна към пиячката, че започне ли отново, следващата спирка ще е в някой друг живот, но въпреки това го направи.

С учителката по литература живяха до Нова година в пълна хармония, поне така изглеждаше. Поне така бе за него – един особено прекрасен период от живота му.

Всичко се разви на луди обороти и детински лесно. Тя се пренесе в къщата му. Обзаведоха си набързо една стая, пълното оправяне на новия им дом оставиха за пролетта. Според плановете, щеше да стане едно приказно жилище.

Но и в единствената спретната стая се чувстваха щастливи и не успяваха да се нарадват един на друг…

Ходеха заедно на работа, после се прибираха. Не със същия ентусиазъм на лятото, но той продължи да рисува изящните си картини, а тя се изявяваше като перфектна домакиня и му рецитираше нескопосаните си стихове. Той дори ги харесваше и животът им се струваше чудесен.

Кметът на селото от дълго канеше Христов на гости, но художникът все успяваше да отклони или отложи поканата, а се знаеха от деца. Дотолкова му ставаше неудобно, че през последните месеци се страхуваше да го срещне, но Идиово не бе толкова голямо, че да успява вечно да го избягва и една сутрин, около Коледа се срещнаха, а той се видя принуден да обещае. Измъкване нямаше.

На следната вечер пристигна с любимата си.

Домакините ги посрещнаха подробно декларирайки уважението си заради оказаната им чест.

Художникът им подари една от картините си – изглед на селото, по-прекрасно, отколкото можеше да бъде.

Чаровна и пленително общителна, приятелката му бързо намери общ език с домакините и създаде настроение, което не успя да го застигне. Още с идването си, Христов се заключи в себе си. Чувстваше се неистово тъпо, зад отрупаната маса, на фона на чалга-фолк звучене. Дори думите ѝ започнаха да го дразнят. На няколко пъти едва отби свирепите атаки на алкохола в съзнанието си.

После тя изчезна. Просто така. Беше до него, говореше му нещо, а в следващия миг вече я нямаше.

Бързо събра две и две. Синът на кмета също беше изчезнал.

Какво пък… любовта е кратка, изкуството вечно.

Чашата му стоеше още недокосната. Без и да осъзнае, я вля в себе си и я напълни все така механично. Дори не разбра какво съдържаше, но не беше слабо. Никак.

Оттогава не изтрезня и нищо стойностно не нарисува.

Като студент обичаше историите, в които мъртво-пияни майстори създават шедьоври, дори бе започнал да мисли, че всичко величествено в това изкуство е създадено на пияно. При него не се получаваше и никога не се беше получавало. Колкото и да опитваше, най-същественото, което постигаше в нетрезво състояние, бе осакатяването на някоя картина. Напоследък дотолкова се отчая, че вече и не пробваше, а и нямаше материали. Съвсем малко не му достигна, за да прозре, че великите творби се появяват не благодарение на алкохолизма, а в епичната битка с него.

Директорката на училището се видя принудена да вземе по-радикални мерки и успя, манипулирайки пиянството му, да го подведе, да си подаде молба за напускане. Веднага му пусна заповед. На другия ден, той не си спомняше случая, дойде си както обикновено, но молбата и подписът му бяха факт, и системата го изплю светкавично.

Първо в кръчмата, някогашния „Хоремаг”, увиснаха два от шедьоврите му, после в няколкото кафе-барчета, а вече се срещаха и в трите хранителни магазина на селото. Това не бе някаква мода или любов към изкуството, просто търговците уморени от качественото му досаждане и в невъзможност да вземат нещо друго, великодушно прибираха предложеното. За тях картините му бяха добре зацапани платна.

Неспособен да прави това което умее, Петното започна да работи каквото му падне, но предимно пиеше. Майстор Тодор често го вземаше да му помага. Понякога правеше художествени детайли на чешми, камини, барбекюта и му се получаваха. Включваше се и в бригадата на бай Спас, когато имаше повече работа на гробището. Прекопаваше градини, цепеше дърва, изкарваше някакви пари, а и съселяните му, удовлетворени от падението му, често го черпеха. Особено добре в това отношение се изявяваше майсторът. И сякаш никога нямаше да му омръзнат историите на великия някога художник. Някои ги бе слушал десетки пъти.

– Я сега, Петно, разкажи с думи прости за онази мръсница в Холандия! – И Петното, изплакнал поглед в поднесеното му питие, започваше с трогателен артистизъм, а Тодор подчертано развеселен, възклицаваше и се маеше, сякаш никога, нищо подобно не е слушал. После го подхващаше отново…

Пролетта, лятото и донякъде есента бяха добрите времена за Петното. Намираше си работа и течност любима, минаваше на зеленчуково-плодова диета, спеше където падне… но зимите бяха истински Ад. Попредишната я преживя почти като баровец. Есента, преди нея, разпродаде земите на баща си. Не бяха малко декари и получи твърде добра сума, някои хорица биха преживели с толкова пари десетки години, но какво са парите за душата на твореца (какъвто вече не бе). Просто средство, чрез което да бъде разказана бързо и изразително поредната житейска приказка. Животът започна пак да му харесва. Но мина и замина.

Едва оцеля през последната зима, а тя не беше и особено страшна. Сигурно заради това, тази пролет продаде последното, което му остана – родната къща и все още имаше да преживява. Май се надяваше откаченият му живот да свърши преди средствата от последната продажба. Всъщност едва ли някога за нещо се е надявал и е имал някакви очаквания за бъдещето.

Преди четири месеца, по повод шейсетгодишнината на бай Спас направи последното си творение – стилизирано лайно от гипс и маслени бои (каквито му бяха останали), прикрепено за парче фазер (също нацапан). Гробарят хареса произведението, нарече го „Светът” и го закачи на видно място в стаята си.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Противно на студентската мъдрост, че е най-трудно да се намери четвърти за бридж и втори за секс, ще се окаже, че най-трудно е да намериш себе си.

Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Господин адвокат, нали ми обещахте, че ще оправдаят жена ми, а ето че са я осъдили?
- Щях да я оправдая, господине, но по време на процеса не можах да се вредя от нея и да кажа и думичка!