ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(29)

***

– Какво толкова се умълча?

Звънкият ѝ глас разбърка графиките в главата му. Погледна я и се усмихна.

– Е, то е повече от нормално. Извинявай!

– Нищо – Валентин вдигна чашата, долепи я до устните си и отпи съвсем малка глътка, която докара ужасяващо изражение върху лицето му. Отми го с тройно по-голяма глътка сода и въздъхна.

– Ама си твърде интересен, като се напъваш да пиеш, без да ти се пие. Като недорасло тийнейджърче, което иска да постигне добро впечатление сред батковците.

Шегата изглеждаше грубичка, но не и произнесена от Кармина.

– Ти откъде знаеш колко ми се пие, може да е много повече.

– Напоследък прекарвам доста време зад бара и общувам с всякаква пияна паплач. Да не кажа, че ми стана хоби: разгадаването на пиянската психика, само че хоби е, когато ти е приятно.

– Отстрани изглежда, че ти е приятно.

– Само така изглежда.

– А дали не е възможно и при мен така да стоят нещата – само да изглежда, че не ми се пие?

Кармина очарователно се замисли. Рядко срещаше някой, който да ѝ окаже някаква словесна съпротива. Валентин се възползва от паузата, отпи и се напрегна да не издаде преживяването си. С почуда остави чашата, загледан в съдържанието ѝ. Усещането изобщо вече не бе неприятно, дори напротив. Глътката толкова елегантно се плъзна по гърлото му, че ужасно му се прииска да добави още една, но си даде сметка, че ще изглежда преиграно. Само се усмихна.

По времето, когато Мимка свали Валентин, Кармина погрозня до неузнаваемост. Навярно сама реши, че не иска да бъде красива. От преди си бе скапала зрението и трябваше да сложи очила. Избра си най-неподходящите, които подчертаха чипото ѝ носле и цялата дива неугледност на лицето ѝ, и без това поразено от акне. Подстрига се късо и почти спря да се храни, от което заприлича на мудно придвижваща се тояга.

След като завърши дванадесети клас, изненада всички с отказа си да продължи образованието си. За нея учителите твърдяха, че е рядко интелектуално явление в местната гимназия. Куцо и сакато (умствено), грамотно и неграмотно поеха към университетите, а точно тя с изключителния си умствен потенциал остана в Идиово. Имаше някакви обяснения, но не звучаха правдоподобно.

Когато се представи на Елфа като кандидат-сервитьорка, той дълго се колеба, отчитайки невзрачния ѝ външен вид, но не откри друга възможност и я нае с идеята да я разкара, когато се появи нещо по-добро. Впоследствие се оказа, че е изтеглил поредната печелившата карта. Заведението му започна да се пълни като никога преди.

Отначало младежите като че ли идваха да се присмиват и подиграват на Карминка, както вече я наричаха. Тя освен всичко друго беше и припряно несръчна. Спъваше се, падаше и се панираше, чупеше чаши, заливаше някой с кафе или бира… печелейки аплодисменти и овации – истински цирк.

Подиграваха се и на Елфа за безкомпромисния избор на сервитьорка, но той всъщност нямаше избор. Ядосваше се, крещеше и на няколко пъти едва се удържа да я изгони и сам да разнася поръчките, но не можеше и да не си даде сметка, че въпреки всичко, заведението му се развиваше добре. Оборотът се вдигна почти двойно, а единствената промяна бе Кармина.

Така минаха летните месеци – пълен ад за пишман-келнерката. Като работничка, напук на всичко, бе съвестна и изпълнителна. За това и работата я изтощаваше физически и психически, дотолкова, че когато все пак се прибереше, често в три-четири през нощта, нямаше сили да си поплаче. Много често я навестяваше мисълта да напусне и да пробва нещо друго, но Идиово не предоставяше необятни възможности, а и кой знае защо не си представяше да живее някъде другаде.

Осъзнаваше, че факторите, които ѝ пречеха са нейната срамежливост и затвореност, но грешеше, опитвайки се да се бори с тях. Борбата не само я изстискваше психически, но и я правеше още по-скована и притеснена.

В края на август, Елфа затвори кафето за една седмица, за да направи профилактичен ремонт. Това време се оказа повратния момент в развитието на Кармина. Тя замина за София при своя братовчедка и се върна тотално променена.

Пристигайки, се отби в кафето и Елфа за малко не падна от стълбата, а само обърна една бака латекс от изненада.

Кармина се спусна и почисти последствията от инцидента, под смаяните погледи на работодателя и помощниците му.

На пръв поглед само прическата ѝ бе нова и отсъстваха грозните очила, но имаше и нещо друго, което не се виждаше, а се долавяше… навярно – някакво неземно, прелестно излъчване.

Когато привърши се изправи с най-чаровната усмивка, която Елфа бе виждал някога.

– Е, момчета, не е ли време да започваме същинската дейност. Нямам търпение.

– Ааа, аз откъде да знам, че можеш да се усмихваш така! – изпелтечи вцепененият собственик, а ушите му сякаш пораснаха още повече и прецизно закриха двете страни на главата му.

  Няма откъде, но вече знаеш.

– Та казваш: нямаш търпение. Ще дойдеш ли довечера да помогнеш да почистим и утре почваме?

– Разбира се. – Като чистница, Кармина беше ненадмината. Откакто постъпи в барчето всичко лъщеше. И не само, защото не се помотваше, просто ѝ се отдаваше.

Пристигна вечерта и зарази всички с добро настроение. Смехът ѝ превърна почистването в купон. Шефът ѝ нямаше кой знае какви надежди, че ще успеят да оправят всичко, но то се случи далеч по-експедитивно отколкото в най-смелите му представи. Очарован отвори бутилка уиски, за да почерпи помощниците си.

Веднага след първата чаша Кармина се освободи от всичко останало, което досега възпрепятстваше сервитьорските ѝ усилия и разкри цялата си очарователна и буйна същност. Бутилката свърши бързо и екзалтираният собственик отвори още една. Кармина дивя и кофя, както никога досега. В края на вечерта извади новия си телефон с революционната за онова време два мегапикселова камера и се снима с Елфа, далеч преди селфитата да дойдат на мода.

От следващия ден, весело и непринудено, започна шеметната ѝ кариера на топ-сервитьорка…

Около нея се оформи страхотна компания. Тя винаги казваше нещо весело и интересно, и не спираше да се усмихва.

По отношение на мъжете изглеждаше леснодостъпна и отворена за всички, но винаги оставаше непристъпна за никой. Непрестанните опити на повече от половината идиовски младежи да я свалят се увенчаваха с неуспех и неизбежно стигаха до „Да бъдем просто приятели!“ и никой не ѝ се сърдеше, защото всички искаха да ѝ бъдат приятели и ставаха такива, по-верни и по-точни отколкото на съпругите или любовниците си.

Година по-късно, както всичко в кафето си вървеше чудесно, злокачествена параноя окупира главата на съпругата на Елфа. По формулата на тоталния идиотизъм, тя пресметна, че между Кармина и мъжа ѝ съществува сексуална връзка. След като не успя да го убеди да изхвърли сервитьорката, тя застана зад бара и вгорчи работата на Кармина, принуждавайки я сама да напусне.

Това не стана проблем за утвърдената вече сервитьорка, само след няколко дни започна работа в конкурентното барче, като неволно дръпна голяма част от клиентите на Елфа.

Но с новия ѝ шеф не се разбираха толкова добре. Когато след няколко месеца почина баща ѝ и тя поиска едноседмичен отпуск, той отказа, с което прекрати трудовите им взаимоотношения, а и тя загуби желание за работа. Смъртта на баща ѝ, колкото и да беше очаквана, я парна жестоко и следващите месеци преживя като в див кошмарен сън, без воля да върши каквото и да е.

На пролет се разбуди – трябваше да работи нещо. Спестените ѝ пари привършваха, а пенсията на майка ѝ нестигаше до никъде. Животът освен тъга е и величествен разход. (За първи път се замисли се, защо след като е разход, трябва да е и тъга, но не стигна до отговор.)

Мисълта да бъде отново сервитьорка ѝ се стори противоестествена, но я ориентира в друга посока. Досегашният ѝ опит я караше да предполага, че ще е по-добре да се занимава с животни, отколкото с хора и се насочи към животновъдството. Всъщност реши да продължи поминъка на родителите си – те, откакто се помнеше, отглеждаха крави и благодарение на тях семейството им живееше прилично през социализма и криво-ляво уцеля през постсоциализма. Кармина съзнаваше, че няма шанс да забогатее, нито да умре от глад, просто ще върши нещо, само че щеше да го прави значително по-грамотно от родителите си и с удоволствие. Постепенно в главата ѝ се заформи невъзможен бизнес-план, при излагането на който, майка ѝ изпищя на умряло.

Това ни най-малко не обезкуражи бъдещата фермерка и тя усърдно продължи да обмисля детайлите на новото си начинание.

Като начало възнамеряваше да поговори със собственика на местната мандра, с който се бяха сприятелили в кафето на Елфа. Очакваше да се договорят – той да ѝ осигури кравите, а тя да му предава млякото и постепенно да ги изплаща.

Срещата не мина особено добре. Мандраджията не ѝ отказа, но се опита да я разубеди – животновъдството не било за младо и хубаво момиче като нея. Тя не знаела с какво иска да се захване.

Е, не успя и обеща да ѝ съдейства, а тя трябваше и да си подготви базата.

Старият сайван щеше да е добър за стартиране на начинанието. След незначителен ремонт можеше да вкара в него първите три крави, но само толкова, а в нейния проект се мержелееха поне три пъти повече. До него можеше да построи нова постройка. Гаражът, в който никога не бе присъствала кола, но като площ бе за четири коли, щеше да е склад за фураж и родилно отделение. Кармина го посети, за да го огледа, за първи път от години и се шашна, толкова прецизно беше натъпкан с ненужни неща. Всичко трябваше да се изхвърли на боклука, само че тя не предположи, че може да справи сама. Трябваше ѝ бригада.

Сред боклуците видя и мотора, който баща ѝ ремонтираше и потягаше през цялото си свободно време. Някак си, не ѝ се искаше да го закара на вторични суровини, но и какво да го прави.

Точно тогава едно евентуално решение увисна на портата ѝ – чичото на Милчо от Димитровград. Той беше узнал, че баща ѝ притежавал някакъв стар мотор и поиска да го види.

– Ще ти дам за този боклук 300 лева.

Кармина едва прикри учудването си.

– Не съм казала, че искам да го продавам. Това ми е скъп спомен.

– И спомените имат цена. Какво ще кажеш за 600? На вторични суровини и 100 няма да ти дадат, а така да стои – ще изгние и ще се разпадне. За 600 можеш да си купиш една сносна колица. Даже, ако искаш ще ти докарам едно голфче и ще ги трампим.

– За сега няма да го продавам, ако размисля, ще ти се обадя.

В действителност, Кармина вече беше решила да продаде мотора, но я навести мисълта, че може да струва доста по-скъпо. Самото държание на кандидат-купувача я поведе в тая посока, иначе и 300 щяха да ѝ се сторят достатъчни. Не разбираше от мотори, но трите букви BMV, които едва сега забеляза върху резервоара, знаеше какво означават.

Същата вечер разрови в Интернет и попадна на един мотофорум. Качи снимки на мотора, който веднага бе окачествен като „чудо“. Разбирачи ѝ обясниха, че притежава рядък модел „баварец“ от 1943 година, идеално запазен, на запад струващ цяло състояние, но тук, в България спокойно може да му се потърсят над 10000 лева. Пусна обява със снимка в друг сайт и веднага започнаха обажданията.

Седмица по-късно се оказа със скромна петцифрена сума по-богата и пое ентусиазирано в избраната посока. С помощта на приятели и въпреки сълзите на майка си, за която всичко събрано бе изключително ценно, изчисти гаража. Огледа просторното помещение и най-неочаквано ѝ хрумна нова идея, базираща се на прозрението, че след като гаражът ще е подходящ за говеда, би могъл да е – и за пияници. Още повече, че в тази част на Идиово нямаше нито едно заведение. Всички бяха оттатък реката, а пък повечето пияници живееха отсам. Всяко посвещение на алкохола за тях си бе като екскурзия, често с преспиване по пейките на централния площад или в парка, тъй-като не намираха сили да извървят обратния маршрут.

Идеята я завладя много по-силно от предишната. Приятелите ѝ също я харесаха и се заеха да помагат кой с какво може. Кармина се развихри и парите за малко да ѝ стигнат… Наложи се да се срещне отново с мандраджията, който облекчен от отпадналата безсмислена инвестиция, с удоволствие ѝ отпусна заем. Не след дълго гаражът стана уютно, приказно заведение, в което през първите месеци беше въпрос на късмет да се намери място.

За всички тези събития Валентин нямаше и нищожна представа. Откакто Мимка го омагьоса, почти забрави за съществуването на Кармина, а след като замина за София – напълно. Идва веднъж в гаража с д-р Станчев. Пиха по три бири. Беше по време на шеметния бум на заведението и собственичката-барманка нямаше възможност да им обърне специално внимание. Той я разгледа и си спомни, че е приятелка на сестра му. По онова време все още чакаше Мимка всеки момент да се върне при него.

Сега си спомни много повече, но и по-дълго я гледа. Много дълго, като хипнотизиран. Отпи нова глътка, срещайки погледа ѝ. Малко несръчно запали цигара, като че ли го правеше за първи път и отново улови чашата. Тя продължи да го наблюдава, внезапно открила онова същото негово притеснение от детството.

– Не ме гледай така! Ще се залея.

– Интересен си.

Усмивката ѝ сякаш погали косата му и почувства странна увереност. Отпусна се, както никога в присъствието на жена.

– Нима? Как точно?

– Ами… пристигаш посред нощ, поръчаш си двойна мастика и я близваш едва-едва.

– Извинявай! Чувал съм, че работиш до сутринта или поне докато има клиенти.

– Така е. Заради теб мога да остана и до обяд. Няма никакъв проблем. Малко ми е странен манталитета ти на пиене.

– А, това е моята стратегия против напиване. Винаги си наливам или поръчам големи питиета. Така си подсигурявам постоянното усещане, че имам достатъчно. Ако си поръчам малко питие ми малее, нито е за една, нито за повече глътки. Отпивам и сякаш нещо ме подтиква да бързам да го допия, после ми липсва и поръчам ново… и отново, докато се освиня. Когато чашата пред мен е пълна, мога да пия спокойно и все имам достатъчно. Недостатъчността е в основата на всичките ни недостатъци.

– Супер! Добре, че клиентите ми не са стигнали до толкова възвишени прозрения, иначе не знам как ще я карам.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един човек пристигнал пред Небесните порти и когато го запитали за името, отговорил:
- Жоро Винкела.
- Не мисля, че имаме някакво известие за вашето пристигане – му било казано. – Каква професията упражнявахте на земята?
- Търговец на метални отпадъци – отговорил посетителят.
- Добре – казал ангелът. – Ще отида да проверя.
Когато се върнал, Жоро Винкела бил изчезнал - заедно с Небесните порти.