ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(30)

***

Нико седеше, сякаш далече от масата, изцяло погълнат от мислите си, и макар че разговорът се извисяваше на твърде високо ниво, а смехът на гробаря можеше да събуди мъртвец, глъчката изобщо не стигаше до съзнанието му. Единствената улика за присъствието му бе, че от време на време улавяше чашата си.

Внезапно сякаш видя оранжево петно в пустошта  насред двора. Съсредоточи се и дори малко се надигна от импровизирания си стол. За миг му се стори, че вижда и фигурата на хлапето, но после всичко изчезна в тъмнината. Нямаше го, но усърдно се настани в главата му. Какво всъщност трябваше да си спомни? Така и не разбра, но спомените заподскачаха върху мозъчната му кора, като върху батут.

Като ученик в гимназията, все по-рядко се връщаше в родното си село. И през ум не му минаваше, че един ден ще заживее в него. Някак си го беше намразил, а и вече смяташе, че е създаден за нещо грандиозно, велико, което не би могъл да осъществи в дълбоката провинция.

Веднага след завършването, няколко дни след бала започна работа в града. Не, че чичо му и леля му не му даваха достатъчно пари, даже го молеха да си почива и да се готви съсредоточено за кандидат-студентските изпити, но той твърдоглаво реши да се оправя сам в живота. През деня работеше, а вечер правеше неособено сполучливи опити да учи и съвсем естествено не успя в първото щурмуване на Алма матер.

След казармата продължи работа в същия завод. Приеха го в Академията. Нави се да учи редовно заради тогавашната си любима, за да са заедно. Веднага след първия семестър взе решение да мине на задочно обучение и чичо му се видя в истинско приключение, докато го склони да продължи редовно. Постигнаха договорка, едва след като чичото прие неговото условие: да записва всеки похарчен в следването лев и когато Нико завърши и започне работа, да върне всичко до стотинка. До изпълнението на този план не се стигна.

Няколко месеца по-късно в края на първи курс се помина леля му, а в началото на онова лято, когато за трети път не завърши трети курс от този свят си тръгна и чичо му. Бяха му завещали голямата, красива къща, пред която вчера истински стоеше. Нико набързо я продаде с все покъщнината и напълно забрави за съществуването на родното си село.

Много по-късно, преди 15-16 години, Нико получи странно писмо. На плика пишеше само:

с. Идиово

Никодим Ников

…и  той доста се зачуди как изобщо е стигнало до него, но бе факт. Писмото бе от негова втора братовчедка, която много смътно си спомняше. Тя го уведомяваше за насрочена среща на роднините от славния някога Ников род, на която да обсъдят и поделят наследствените земеделски земи.

Нико погледна датата на пощенското клеймо на писмото и почти си представи дългия път към дома му, а срещата беше на другия ден. Нямаше време за размисъл и направо потегли.

Свиждането на роднините се оказа доста по-разочароващо, отколкото Никодим си представяше по време на отегчителното шестнадесетчасово пътуване с два влака и три автобуса.

Напълно непознати дребни и гневни хорица неистово спореха и се караха за парченца земя, размахвайки ксерокс-копия на скици и смъртни актове, а Нико ги изтърпя цял ден. Като най-важен от наследниците, тъй като му се полагаха около една трета от оспорваните територии, изобщо не се обади, но усети, че притеснява другите с присъствието си.

Нещо друго го порази още повече – странното усещане, когато пристигна в селото и после когато крачеше по улиците му. Като че ли попадна на място, където никога не е стъпвал преди и сякаш всичко, което виждат очите му е напълно недействително и всеки момент ще се срути и изчезне. Усещаше и някаква замаяност, като да е пил десетина питиета, а той чак вечерта си позволи няколко бири.

Преспа у братовчедката си, тази която му бе изпратила писмото, а на другия ден отидоха с нея до града, за да ѝ извади нотариално заверено пълномощно, с което я упълномощаваше да прави каквото си поиска с неговия дял от наследствените земи. Остави ѝ точния си адрес и домашния телефон (тогава още не бяха го изключили) и тя обеща да се обади, когато подялбата приключи и се узакони, но и това никога не се случи, не че на Нико му пукаше.

Братовчедката се прибра в селото, за да продължи дебатите, а той се поразходи из града, припомняйки си гимназията, стадиона и други запазили се и още познати места.

После си тръгна за далеч по-познатото Идиово…

Неусетно се завърна на масата, като събудил се от сън. Запали цигара, отпи и се заслуша. Беше пропуснал момента, в който, Петното е подхванал любимата си тема за безсмъртието, а и никой не си даваше вид, че го слуша, само Тодор отвреме-навреме саркастично го боцкаше.

– Е, добре, бе Петно, ти чакаш да станеш безсмъртен, за да си оправиш бакиите?

– Когато стана безсмъртен, няма да имам бакии.

– Затова ли си толкова безотговорен?

– Защо да съм безотговорен? – Петното искрено се опули.

– Защо?! – настояваше Тодор. – Защото дължиш на половин село пари и не ти пука. Айде моите ги остави, ми на Никотина, кога ще му върнеш заема. Е го, човека си умря и ако не се бе върнал, трябваше да го търсиш по оня свят.

– Ще ги върна. Сега чакам да ми дадат едни пари и първо тебе и него ще оправя…

– Не знам какво чакаш, но се вижда, че заемите са последната ти грижа. Толкова пари потроши през последните години, а за нас не се сещаш.

– То даването не е като вземането – вметна бай Спас.

– Петно, от утре да идваш, да ми помагаш! – предложи майсторът. –И ще ти удържам от надниците, докато си оправиш задълженията. Ще видиш колко лесно ще се случи…

– От утре, казваш?

– От утре!

– Няма как да стане. Три дни се изпребих от бачкане и съм се зарекъл, от утре, та чак до края на месеца: кур хващам, работа не хващам.

– Браво, бря! Три дни си работил – три седмици ще почиваш. Явно живееш в някакъв съвършен обществен строй. Даже се сещам колко си работил, като те знам какъв си работник. Ами с парите как ще стане? Или там се базираш на друг принцип: кръв повръщаш, пари не връщаш?

– Няма такова нещо. Не съм си го и помислял. Ще ви върна заемите, ще видиш – сопна се Петното.

– Е, га не видя! Ще ги върнеш, колкото Маркизина ги върна на Никотина, или Даньо Йотин, или Пендара…

– Той Никотина си е като банка – отбеляза Спас. – Бая хора е кредитирал.

– И си има специална сметка, в която засчетоводява кредитите, в момента на отпускането им.

– Да. Сметка 014 – поясни Нико с усмивка. – Безнадеждни вземания от неплатежоспособни дебитори.

– Ето го нашия – колко е як! Все ти се чудя, Никотине, не се ли чувстваш малко странно, от това, че те лашкат разни глупендъри.

– Ни най-малко.

– На мен ми се струва притеснително – някой далеч по-тъп и необразован от теб да те прави на маймуна.

– Притеснително е за теб, защото приемаш процесът като измама. В действителност си е най-обикновено даване. Аз все съм давал, много съм раздал и все съм имал, защото ако съм нямал, нямаше да има откъде да давам. А щом съм имал и имам, няма какво да го мисля. Да мислят тези, които все вземат, нямали са и все нямат...

– Яко…

– И си е така, и аз не смятам, че има за какво да се замислям.

– Спасе, за теб е противопоказно, но не би било лошо да го направиш и да вземеш да се пооправиш. Може някоя мома пак да се завърти тъдява. Тази последната бе малко възалтава, но…

– Тодоре, нали сме си говорили, тук изобщо да не се споменава нищо за момата!

– Аз и нищо не съм казал.

– Казваш ти, казваш… И се преструваш.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Не сипвайте на гроба

                         ми вода
На оня свят не искам

                       да се мия,
ако възкръсна нявга

                      от пръстта,
ще бъде само,

                  за да се напия.
Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели