ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(33)

***

– Ама това били моите съученици – Милко и Мирко! – установи учудено Валентин, след обстоен оглед на пиянките от първа маса. – Леле, колко са се променили!

– Сигурно те отегчих с приказките си и си намери повод да ме зарежеш. Сега ще хукнеш да се видиш със съучениците си.

– В никакъв случай. Приятно ми е в твоята компанията. Само ще те помоля, да им занесеш по едно питие от мен!

– Хъм! Ти не си ли чувал, че пиян се не черпи. От една страна е като да сипваш вода на кокошките, когато вали дъжд, а от друга е като да палиш лампа на кьорав.

– Мъдро! И няма ли да ми позволиш все пак да ги почерпя?

– Не! Както вече казах заради теб мога да стоя до обяд, но пак заради теб мога и да затворя веднага.

Валентин вложи учуденост в погледа си, иначе не бе спрял да я гледа откакто дойде, а Кармина не бе спряла да говори и всяко нейно, следващо изречение добавяше допълнителна влюбеност в очите му, която тя нямаше как да не забележи.

Валентин все още формулираше въпроса си, когато тя се завъртя елегантно, намали музиката и се провикна към разпознатите съученици:

– Момчета! Време е да тръгвате. Утре ще отворя отново.

Клиентите от първа маса неуверено се размърдаха, някак си подчертавайки, че тръгването ще е мъчително продължителен процес. Кармина извади два мощни катализатора и ги остави на бара.

– Имате и бонус, по една бира за из път, утре ще ми донесете бутилките. Само побързайте!

Окъснелите нощни посетители скокнаха като ужилени. Всичко се разви светкавично. Валентин успя да види за по-малко от миг, как две ръце отмъкват бирите от бара, после чу прегракнал глас, изморен смях и затварянето на входната врата. Кармина се върна със събраната посуда от първа маса.

– Ще тръгвам и аз! – Валентин вдигна чашата си с идеята да я допие, но съдържанието ѝ се оказа непосилно вповече.

– За къде се разбърза? За нас вечерта едва сега започва. – Тя си наля петдесетина грама мастика и допълни чашата с мента. – Отдавна се каня да опитам това питие. Казват, било чудесия. Наздраве!

– Наздраве! – Валентин се съсредоточи в очите ѝ, сигурен че никога не е виждал нещо по-дивно.

– О, наистина! Прекрасно е. – Мина от другата страна и седна на високия стол до него. – Така ще ни е по-удобно.

Кармина продължи нескончаемите си разкази. Валентин слушаше разсеяно, на моменти се усмихваше или добавяше нещо, вдигаше чашата си и внимателно лизваше от съдържанието ѝ. Виждаше се, че не му е неприятно. Подобно на баща си беше неоценим слушател, а тя умееше да разказва, по всички правила – умерена доза художествена измислица, чувство за хумор, изящно построени изречения, пищен език, приятен глас… и не че го правеше често. С клиентите си общуваше с лаф-два, жестове, усмивки. Рядко ѝ се случваше с някой да се заговори по-дълго, сигурно затова сега не успяваше да спре и…

– Има един бай Спас, незнам дали го знаеш. Той си пада малко приятел на баща ти, о… светла му памет!

– Зная го.

– Та идва една вечер с една мацка, приблизително на нашата възраст. Сядат тук, на нашите места и той казва: „Девойко, ще ми наливаш, докато тази мома започне да ми харесва, ама колкото тебе!“. „Е то, аз да не държа „Винпром“ – отговарям. – Няма да имам толкова пиене. Да взема да се обадя на Тишо, да дойде с буса, за да ме зареди?“ Аз все си ги плеща някакви такива.

– Страхотна си! – Валентин се разсмя, без да предполага, че това е възможно да се случи. Почувства неудобство и доближи чашата към устните си.

В този миг Кармина забеляза, че чашата му е съвършено празна, но той продължава да я вдига и да вкусва аромата ѝ.

– О, най-после се справи с твоето питие, очаквах, че ще го пиеш поне още два дни. Аз пък, малко съм се надценила. Ще ми помогнеш ли? Нали за това са мъжете – да помагат, когато жените не преценяват добре възможностите си.

Недочакала отговор, Кармина изсипа половината от съдържанието на чашата си в неговата.

– Какво правиш? Искаш да ме напиеш ли?

– Да, и да те прелъстя!

– Сериозно ли?

– Да, и на мен ми се случва да съм сериозна. Идвай!

Тя улови ръката му и го отлепи от стола. Усети лека съпротива.

– Ама как…

– Така. Чакам те от двадесет години. Идвай!

– Няма ли поне да заключиш?

– Вече го направих. Идвай!

Той се свлече от стола и тя го поведе през склада зад бара, през задната врата към къщата.

Спалнята ѝ ухаеше на прелестна жена. Кармина също. Взе я в обятията си. Устните им се сляха в целувка очаквана цяла вечност. Ръцете му обходиха тялото ѝ и спряха върху твърдите ѝ гърди. Тя се тресеше. Паднаха в леглото.

– Чакай, дали е нормално точно тази нощ да го направим? Все пак, вчера погребах родител.

– Не знам.

– И аз…

– Какво би казал баща ти, ако сега ни гледа отнякъде?

– О, дори би се зарадвал, че го правим.

– Тогава?

– Да!

– Да…

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Не сипвайте на гроба

                         ми вода
На оня свят не искам

                       да се мия,
ако възкръсна нявга

                      от пръстта,
ще бъде само,

                  за да се напия.
Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Господин адвокат, нали ми обещахте, че ще оправдаят жена ми, а ето че са я осъдили?
- Щях да я оправдая, господине, но по време на процеса не можах да се вредя от нея и да кажа и думичка!