ja_mageia

***

– Ама това били моите съученици – Милко и Мирко! – установи учудено Валентин, след обстоен оглед на пиянките от първа маса. – Леле, колко са се променили!

– Сигурно те отегчих с приказките си и си намери повод да ме зарежеш. Сега ще хукнеш да се видиш със съучениците си.

– В никакъв случай. Приятно ми е в твоята компанията. Само ще те помоля, да им занесеш по едно питие от мен!

– Хъм! Ти не си ли чувал, че пиян се не черпи. От една страна е като да сипваш вода на кокошките, когато вали дъжд, а от друга е като да палиш лампа на кьорав.

– Мъдро! И няма ли да ми позволиш все пак да ги почерпя?

– Не! Както вече казах заради теб мога да стоя до обяд, но пак заради теб мога и да затворя веднага.

Валентин вложи учуденост в погледа си, иначе не бе спрял да я гледа откакто дойде, а Кармина не бе спряла да говори и всяко нейно, следващо изречение добавяше допълнителна влюбеност в очите му, която тя нямаше как да не забележи.

Валентин все още формулираше въпроса си, когато тя се завъртя елегантно, намали музиката и се провикна към разпознатите съученици:

– Момчета! Време е да тръгвате. Утре ще отворя отново.

Клиентите от първа маса неуверено се размърдаха, някак си подчертавайки, че тръгването ще е мъчително продължителен процес. Кармина извади два мощни катализатора и ги остави на бара.

– Имате и бонус, по една бира за из път, утре ще ми донесете бутилките. Само побързайте!

Окъснелите нощни посетители скокнаха като ужилени. Всичко се разви светкавично. Валентин успя да види за по-малко от миг, как две ръце отмъкват бирите от бара, после чу прегракнал глас, изморен смях и затварянето на входната врата. Кармина се върна със събраната посуда от първа маса.

– Ще тръгвам и аз! – Валентин вдигна чашата си с идеята да я допие, но съдържанието ѝ се оказа непосилно вповече.

– За къде се разбърза? За нас вечерта едва сега започва. – Тя си наля петдесетина грама мастика и допълни чашата с мента. – Отдавна се каня да опитам това питие. Казват, било чудесия. Наздраве!

– Наздраве! – Валентин се съсредоточи в очите ѝ, сигурен че никога не е виждал нещо по-дивно.

– О, наистина! Прекрасно е. – Мина от другата страна и седна на високия стол до него. – Така ще ни е по-удобно.

Кармина продължи нескончаемите си разкази. Валентин слушаше разсеяно, на моменти се усмихваше или добавяше нещо, вдигаше чашата си и внимателно лизваше от съдържанието ѝ. Виждаше се, че не му е неприятно. Подобно на баща си беше неоценим слушател, а тя умееше да разказва, по всички правила – умерена доза художествена измислица, чувство за хумор, изящно построени изречения, пищен език, приятен глас… и не че го правеше често. С клиентите си общуваше с лаф-два, жестове, усмивки. Рядко ѝ се случваше с някой да се заговори по-дълго, сигурно затова сега не успяваше да спре и…

– Има един бай Спас, незнам дали го знаеш. Той си пада малко приятел на баща ти, о… светла му памет!

– Зная го.

– Та идва една вечер с една мацка, приблизително на нашата възраст. Сядат тук, на нашите места и той казва: „Девойко, ще ми наливаш, докато тази мома започне да ми харесва, ама колкото тебе!“. „Е то, аз да не държа „Винпром“ – отговарям. – Няма да имам толкова пиене. Да взема да се обадя на Тишо, да дойде с буса, за да ме зареди?“ Аз все си ги плеща някакви такива.

– Страхотна си! – Валентин се разсмя, без да предполага, че това е възможно да се случи. Почувства неудобство и доближи чашата към устните си.

В този миг Кармина забеляза, че чашата му е съвършено празна, но той продължава да я вдига и да вкусва аромата ѝ.

– О, най-после се справи с твоето питие, очаквах, че ще го пиеш поне още два дни. Аз пък, малко съм се надценила. Ще ми помогнеш ли? Нали за това са мъжете – да помагат, когато жените не преценяват добре възможностите си.

Недочакала отговор, Кармина изсипа половината от съдържанието на чашата си в неговата.

– Какво правиш? Искаш да ме напиеш ли?

– Да, и да те прелъстя!

– Сериозно ли?

– Да, и на мен ми се случва да съм сериозна. Идвай!

Тя улови ръката му и го отлепи от стола. Усети лека съпротива.

– Ама как…

– Така. Чакам те от двадесет години. Идвай!

– Няма ли поне да заключиш?

– Вече го направих. Идвай!

Той се свлече от стола и тя го поведе през склада зад бара, през задната врата към къщата.

Спалнята ѝ ухаеше на прелестна жена. Кармина също. Взе я в обятията си. Устните им се сляха в целувка очаквана цяла вечност. Ръцете му обходиха тялото ѝ и спряха върху твърдите ѝ гърди. Тя се тресеше. Паднаха в леглото.

– Чакай, дали е нормално точно тази нощ да го направим? Все пак, вчера погребах родител.

– Не знам.

– И аз…

– Какво би казал баща ти, ако сега ни гледа отнякъде?

– О, дори би се зарадвал, че го правим.

– Тогава?

– Да!

– Да…

продължението предстои…