ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(34)

***

Майстор Тодор бе всепризнат и деен спец по въпросите на политиката, не само в тази компания, но и в цяло Идиово. Стигнеше ли разговора до там (а това неизбежно се случваше в средните часове на пиянството), той изтърбушваше въздържаността като отвързан титан.

 

 

Можеше да говори по темата цяла нощ и все отчаяно разпалено. Ако човек попаднеше точно на времето, когато това се случваше, лесно можеше да предположи, че лекторът е мълчал и кротувал няколко дни, пазейки сили за тази изява. Правеше го единствено от лют неприязън към политиката. Сякаш с говоренето си искаше да откаже всички да разискват тази тема. И успяваше… У повечето му събеседници неумолимо залязваше меракът да споделят политическите си възгледи в негово присъствие, защото знаеха, че независимо дали са леви, десни, центриски… неминуемо ще станат смешни. Някои се разбързваха и си тръгваха при първите признаци, че разговорът се насочва натам, други като тазвечерните сътрапезници, нямаха добрия шанс и не им оставаше друго, освен да пият и да се правят, че слушат. Всъщност не бе напълно безинтересно. Майсторът умееше да говори, виртуозно илюстрирайки казаното с живи примери и весели лафчета, а когато доловеше позагубен интерес, лукаво вмъкваше някаква интрига.

– Кажи сега, Мамба, ти как преценяваш ситуацията? Гърците добре ли направиха като го сложиха на надутите европейци два ката?

– Ми-ми-ми…

– Точно така. Великолепен отговор. Така отговарят и политиците, само че ползват други думи. Винаги съм знаел, че си роден за политик и точно ти си нашия човек. Затова… – Майсторът направи пауза, в която отпи и се обърна към другите. – Създавам инициативен комитет за издигането на Мамбата за кмет на Идиово. Аз лично по-подходяща кандидатура не си представям. Има и приемственост. Милчо Иванов Милчев. Е, момчето е малоумно, но съчинява стихове и си пада отчасти идиот. За наше село е точния човек. Той и дядо му не блестеше интелектуално, но какво селище станахме под неговото вещо управление – почти от градски тип, ми така де! Идваха на работа от цялата околия, процъфтявахме. А Мамбата е къде-къде по-нравствено извисен. Още не се научил да краде и няма да се научи, защото не може да смята. Той е нашия бъдещ кмет. По-добър няма къде да найдем.

– Сигурно. Ти като на два пъти неуспял кандидат-кмет ги разбираш тези работи – неангажирано разръчка жаравата бай Спас.

Майсторът замълча, внезапно припомнил си случилото се, сякаш преди сто години.

Първият демократично избран кмет на Идиово залитна към затвора, спъвайки се в неголям подкуп. Тодор се кандидатира на предсрочните избори и за малко не спечели. Боже, какъв див ентусиазъм, какви времена бяха. Хората се радваха на свободата, непредполагайки, че се заплитат се в поредната измама. Мечтите за светло бъдеще бяха погребани и заменени с други такива.

Всички очакваха, че съвсем скоро ще се превърнем в нормална държава. Някакъв анализатор по телевизията истински разгневи Тодор, прогнозирайки, че това ще се случи най-рано след двадесет години. Кой ще чака толкова? Дотогава животът щеше да изфиряса, или поне онази част, която си струва да се живее. Той искаше промяната да се случи веднага. Сега. И вярваше… Неусетно годините се изтърколиха. Минаха дори повече. Промяната настъпи, но към по-лошо.

Кандидатира се и на редовните избори на следващата година и това до голяма степен му отвори очите. Вотът беше прецизно програмиран. Изглежда новата политическа класа бе мъртво родена, защото смърдеше ужасно.

Избяга от омайващата смрад, от лъжите и наглостта. Вече бе напуснал завода и се захвана с майсторлъка. И забрави…

– Аз, Спасе, не съм се и напъвал толкова да ставам кмет.

– Е, сигурно. Разправят, че втория път си получил пет гласа.

– Да, доста преувеличиха неуспеха ми, но няма значение…

– Не знам, по това време не съм бил тук, но ми се струва, че търсиш някой да подобри рекорда ти по неуспеваемост и Милчо изглежда подходящ, особено щом ти ще му правиш кампанията.

– Това за моята неуспеваемост е съвсем друга работа. Даже необразован човек като теб е наясно как се правят избори в България. Живеем в епохата на клептокрацията. Всяка партия си избира една кукла на конци, която може да манипулира всякак, издига я за кмет и после, чрез нея разграбва напоразия. Само че аз съм честен човек и не мога да бъда марионетка, затова не бях одобрен за партиен кандидат и се явих като независим.

– Честен?! Те всички са честни, докато ги изберат, а после така се увълчват, че стой, та гледай как се краде!

– Нали това ти казвам. Истински честните и достойните изобщо не ги издигат, затова си останал с такова впечатление. А да се направи на честен може всеки глупак.

– Да, бе! Нали трябва и някой да го избере.

– О, това е най-лесно. Щом е издигнат от нашите, значи той е човекът. Народецът си гласува за този, който му покажат. Още преди 150 години Ботев е казал, че у нас свестните считат за луди, а глупакът – всеки почита, и е все така вярно. Ти да си спомняш това село да е имало умен човек за кмет? Няма и да има. Няма кой да го издигне и няма кой да го избере. Глупакът идеално устройва всички. Той не ръководи, само приема и подписва чужди решения. И за него добре, защото няма как да предложи свои, и за кукловодите добре, че подписва без да мрънка и се стига до, от мен наречената, политическа хармония.

– Глупак, глупак, но си устройва живота за 4-5 години, без особено да се напряга, а ти умния ходи да мяткаш бетон и вар.

– Попадна точно в сърцевината на глупашката философия, изразяваща се с едно единствено изречение: „Аз да си устроя животеца, пък да става каквото ще.“. Те повече не могат и да измислят, затова са и толкова ценни. В действителност глупакът нищо не постига, само така изглежда в очите на другите глупаци.

– Глупостта е измислена от умните, преди да стане приоритет на глупаците – намеси се Петното. – Умните се различават от глупавите само по умението да не показват своята глупост.

– За тебе е ясно – полуусмивка разсея сериозността от лицето на Тодор. – По-скоро ще спреш да пиеш, отколкото да се научиш, да прикриваш глупостта си.

 

***

През последните години Тодор бе станал неузнаваем. Нико забеляза промяната още преди жена му да го напусне, дори сериозно се замисли как с възрастта се променят хората и не се ли е случило и при него нещо подобно, но не откри признаци. Но при хората е така – най-трудно забелязват промените в себе си.

Някогашното бохемство на майстора, постепенно се оказа безсърдечно погребано под дебел слой нечистотии – раздразнителност, дребнавост, алчност. Понякога и все по-често, Нико съвсем отчетливо долавяше в излъчването на приятеля си – злоба, гняв и човеконенавист. А страхотното му чувство за хумор се изроди в ирония и сарказъм.

Продължиха да са приятели, при все, че вече по различен начин. Майсторът само търсеше повод да се възползва от Нико. Вземаше го да му помага в строителството и му плащаше смешни надници, в сравнение с преди. Никодим не бе от хората, които ще оспорят преценката му, той бе шефа, колкото реши – толкова. Понякога понасяше само стабилна почерпка. След последния случай през март, когато с Милчо свършиха цялата работа по разрушаването на стара къща, а майсторът наглеждаше и прибра парите, Нико пак премълча, но вече отказваше да работи за него, под предлог, че има нещо друго да върши. В последно време и Петното отказваше, и Мамбата се дърпаше, та доста го закъса с общите работници.

Както се забелязваше и бай Спас напоследък не бе очарован от компанията на Тодор, използваше я поради липсата на други алтернативи, но все толкова често, поради неумението на гробарят да пие сам, но това вече не бяха онези забавни, приятни веселяци от преди 4-5 години, а някакви сприхави старчета, които непрекъснато се карат, заяждат и обиждат като непораснали деца.

След като съпругата му изчезна, Тодор продължаваше да гостува на Нико и Тина. Като по навик – идваше, сядаше на масата и чакаше да го обслужат. Обикновено в мрачно настроение, вече не бе интересен и забавен. Домакините, особено Тина, едва го изтърпяваха. По-късно усети натрапването си и попрестана.

Колкото да се каже, че е запазил нещо положително от  някогашния си живот, майсторът продължаваше да пие, дори много повече от преди. Напиваше се и ставаше налудничаво нетърпим. Разбира се, предпочиташе да порка на аванта. Все се намираше кой да го почерпи, очарован от минали спомени, в които той се изявяваше като великодушен и щедър човек, а не както напоследък – мрънкащ всеотдайно, че няма пари.

Много стиснат стана Тодор и то в момент, когато бе напълно безсмислено. Синът и дъщеря му изкарваха достатъчно и не се нуждаеха от парите му, жена му изчезна, за някакво развитие или по-специални развлечения не помисляше. Просто трупаше парички и колкото повече натрупваше, толкова повече се увличаше. Май с всички е така.

Нико често се замисляше, дали Тодор и преди не е бил същия скъперник и умело да го е прикривал, но колкото и да ровеше, не откриваше нищо съществено. Всъщност винаги е проявявал чувството си за недостатъчност – заплатата му бе малка, времето не му стигаше, нямаше това, нямаше онова, не харесваше колата, която караше, нито къщата,  която обитаваше, а май и живота, който живееше… Но това бе твърде характерно за всички. Малко са хората, които чистосърдечно могат да кажат: това, което имам ми е достатъчно. И Никодим бе сред тях. Никога не достигаше състояние на недостиг, винаги си имаше всичко. За него единствено важно беше да си свърши неговата работа, пък каквото му дадат, все ще е достатъчно. Разбира се, забелязваше, че въз основа на това му качество, често го минават, но го преживяваше напълно спокойно. За човек, който има достатъчно, всичко изглежда незначително дребно.

Дори оня ден, размишлявайки сред тихия ужас на болничната стая, стигна да заключението, че е живял достатъчно. Пребивавал бе достатъчно дълго на тази земя и макар устроил си живота в някакво забутано селце, доста бе поскитал, срещнал различни хора, обичал, ненавиждал, грешил… бил е щастлив, бил е и нещастен, плакал бе и бе се смял до сълзи… И много неща научи. В много купони участва. Хората около него му се радваха и възхищаваха, обичаха го, понякога му завиждаха и ненавиждаха… Животът му бе истинско приключение. Какво повече? И ето дошло е време да се оттегли на заслужена почивка.

Нико се опита да си припомни кога друг път е мислил за смъртта. Твърде често, но и никога сериозно. Може би защото я срещна още в детска възраст, когато още не предполагаше, че някой ден ще дойде и за него и някак свикна с нея като нещо, което се случва на другите. Иначе…

Неизбежно в живота на всеки настъпва един такъв особено мъчителен момент, когато съвсем ясно осъзнава своята смъртност и страшно иска, но се чувства напълно безпомощен да промени участта си. Изправени пред тази нелепа невъзможност, хората усърдно полудяват.

Човек е единственото животно, на което е отсъдено да очаква и да мисли за смъртта. И да се страхува. Колкото и да не го признаваме, една голяма част от живота си употребяваме в страх от смъртта. Той е в основата на всичките ни други страхове и животворна храна за нашите пороци, нещастия, болести.

Колкото и скапан да е живота на един човек, непременно все някога ще свърши, както се казва: „И това ще мине!“ – твърдеше бай Спас.

– Да, но после не остава нищо – апострофира го Тодор.

– А ти, какво искаш да остане?

„Нищо, което ще ти се стори достатъчно“ – отбеляза на ум Нико, вдигна чашата и допи съдържанието ѝ. Напълни я отново и чак сега установи, че за него алкохолът, за разлика от всичко останало, никога не е бил достатъчен. Не си спомняше случай, да е казал или да си е помислил: пих достатъчно, също както Тодор не би могъл да си помисли: имам достатъчно. Опита се да формулира състоянието на недостиг у хората като някакъв вид алкохолизъм, но не му се отдаде, защото не беше. И двете бяха следствия на страха. Напусна мислите си. Разклати продължително чашата, взирайки се в съдържанието ѝ и отпи.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Да искаш да си някой, а все да си оставаш никой в живота на някой не е достатъчно добър повод да бъдеш нещастен, защото да си някой, а да искаш да си никой в живота на някой не е повод да бъдеш щастлив.
Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Правото на свободен избор:
Можете да пиете бира по баварски – с наденички.
Можете да пиете бира по американски – с чипс.
Можете да пиете бира по японски – със суши.
А можете и по руски – с водка.