ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(35)

***

С присъщата си непринуденост, Тодор бе сериозно окупирал разговора и не даваше особени шансове на другите присъстващи да се намесят. То и само бай Спас опитваше да се произнесе, Милчо се рееше някъде далеч от тук, а Петното геройски затъваше в екзистенциализма на своето пиянство. Никотина слушаше внимателно, опитвайки се да установи кои елементи от нескончаемите теории на майстора бе чувал по-малко от сто пъти. И не спираше да се удивява на откритията си.

– Всички тези глупости дето ги бълваш, Тодоре, – бай Спас значително повиши тон, за да се вмести в разговора, който от известно време се сдобиваше с точната характеристика на монолог, – могат да се кажат простичко и ясно с едно изречение: Живеем в скапана държава. Това е. А няма как да е иначе с тези тъпи и лакоми управници.

– Не са виновни само тези, които ни управляват.

– Да и ние сме виновни, защото ги избираме и търпим…

– Не е толкова просто. Избираме същите като нас, а ние сме си пастмина безподобна. Ако ни дадат малко повече свобода ще се изколим, ще се избием, живи ще се изядем. Все гледаме да измамим, да прекараме някой, да минем по-тънко. Ти, Спасе, колко данък си внесъл досега за твоето гробокопане? Както се знае, не изкарваш малко. Да кажем средно стотина лева на ден…

– Ако ми трябваше счетоводител, щях да се обърна към Никотина.

– Няма да ти правя счетоводство, само давам пример. Навсякъде по света, хората изкарвайки пари, плащат данъци.

– Ебах тази скапана държава! Остава и данък да ѝ плащам!

– Точно така. Ето виждаш ли? Така разсъждаваме всички:  „Ебах тази скапана държава! И как няма да е скапана – нали ние сме тази държава!“. Ти не плащаш, Кропоткин не плаща, Дистрибуторът не плаща, Ивчо Казанджията, дето ни пои с тази отврат, също не плаща и аз не плащам… Повече от ясно е, че от онези десет бона дето, напролет, ми ги наброи борчето от Дивлено, па и още много по десет, един лев не е отделен за държавата. Но и борчето не е изкарало тези пари нормално и не е платило данъци за тях. Няма как. На 27 години толкова да е забогатяло, в рамките на закона, че да потроши сто хилядарки за една виличка в едно сбутано селце, която я посети тази година, я догодина. И кара джип правен по поръчка, с всички екстри. Е добре, щом то може, аз да не съм луд. Това е нашето оправдание и успокоение. Другите не плащат и ние няма да плащаме.

– Струва ми се, че нещо се омота – забеляза Никодим.

– В собствената си простотия – уточни бай Спас.

– В същия ред на мисли, ще стигнеш пак до тези, които ни управляват – продължи Нико. – Щом те безнаказано въртят далавери и не плащат данъци, защо да го прави борчето от Дивлено, а щом то не плаща, защо да плащаме ние?

– Нещата са свързани и непоносимата смрад идва откъм главата – назидателно се произнесе бай Спас. – И си представям, как някъде, един мастит политик потрива ръце, очаквайки глупаците да си внесат данъците, за да ги прилапа, защото всичко, което е откраднал до сега му е недостатъчно. А не е като да няма, но копнее да делне и от нашия залък, изваден с кървава пот. А ние едва преживяваме и падаме от недоимък и нещета. Какви данъци, бе!? Онези, които имат не плащат, а ние… Какво толкова имаме, че да плащаме?

– Да, нямаме много, животът е труден и минаваме през него залитайки – пое Нико към върховете на поетиката, – но и малкото, което имаме, е достатъчно, за да изминем пътя си достойно и светло.

– За да имаш, трябва да имаш и нещо в главата. – Майсторът премълча лекото си поражение от последните минути, а сега виртуозно смени темата, стъпвайки на последното съждение. – Само с работа не става. Е го моя бивш комшия: Печо Юнака – тича човечецът, блъска се – две крави, три кози, кон, кокошки… Сутринта по тъмно вече е започнал да се бъхти, та чак до вечерта и какво? Едва свързва двата края – достойно и светло. Ама и никъде не е казано, че всички трябва да живеят добре. Кой както си разбира живота.

– Добре, че поне ти се давиш в благоденствие.

– Аз винаги съм живял добре и при комунизма, и след това…

Петното подхвърли безсмислен набор от полудуми, от които отчетливо се долови само „комуниз“.

– Помним те. Само дето, откакто купи миляшката къща, ти порасна много работата. Ама си пропуснал нещо важно:  колкото и да се издигаш в собствените си очи – все си оставаш същата отрепка.

– Нещо си в грешка, Спасе! Знам много добре кой съм и какво представлявам, а това че често пия с мизерабли като вас, не ме прави същия нещастник.

Думите бяха произнесени толкова стройно, че сякаш се материализираха в газобетонни блокчета. Настъпи трогателна тишина. Петното се възползва от случая и положи глава върху масата, за да подремне. Другите нещастници уловиха чашите си. Алкохолът не успя да отмие празнотата от лицата им. Милчо стана безшумно, направи три несигурни крачки и се изпика върху борещия се да оцелее чемшир.

– Ето! Вижте го! Там където е седнал да пие, там ще се и изпикае, копелдака мръсен. И вие не сте по-различни.

Никотина запали нова цигара. Майстор Тодор се опита да обоснове последните си думи, макар и да не очакваше някой да вникне в това, което говори. Не му и пукаше.

Колът си го биваше, както щеше да стане ясно по-късно. Милчо го вдигна високо, хванал го с две ръце и дървото мощно навести главата на майстора. Траекторията му сякаш се проточи безкрайно във времето, по-скоро времето спря за миг, подчертавайки значението на удара да фиксира жертвата. И въпреки, че всичко се случи протяжно бавно, никой от присъстващите не успя да реагира. Последвалите пет или шест удара се проявиха светкавично, за да превъзмогнат забавянето и когато майстор Тодор се свлече на земята, времето вече течеше в традиционния си ритъм.

Някак механично Милчо отстъпи назад, докато опря гръб в къщата и се подпря на кола, загледан в размазаната глава на майстора. На слабата светлина кръвта изглеждаше черна.

Нико пръв вникна в случилото се, стана малко сковано и коленичи до падналия.

– Изглежда доста мъртъв. Какви ги свърши, бе идиот?

Той скочи, за да връхлети Мамбата, но направил две крачки се стъписа. Милчо изглеждаше съвършено различно. Очите му, за които бе сигурен, че са отдавна изгаснали, светеха като въгленчета в посредствения мрак. И изглеждаше твърде уверен – на позиция. Когато видиш някой, който никога за нищо няма позиция в подобно състояние, непременно се стъписваш. На Нико му се стори прекалено, след като вчера бе умрял, да му се случи отново, и то – жестоко пребит с яворов кол. Върна се и приклекна до жертвата, опитвайки се да долови някаква живинка.

– Ми-ми-ми той… не спря да се ебава с нас. Какво като е майстор?! Боже…

– Май е спрял… завинаги.

– Всеки майстор си намира майстора! – бай Спас се изправи като на сън с дива псувня надминаваща по образност всички подобни. Нощта потръпна от неудобство и се смълча.

Понякога нещата се случват толкова внезапно, че човек не успява да проумее какво точно се е станало и макар и случило се, е в състояние да твърди, че такова нещо е невъзможно да се случи, но гробарят бе преживял доста, за да остане дълго в неадекватно състояние. Разтърси глава и въпреки поетия алкохол погледна невъзможно трезво на действителността. Направи крачка встрани с поглед закован в безжизненото тяло, около което продължаваше да се суети Никотина, търсейки признаци на живот.

– Трябва да повикаме лекар…

– Лекар няма да му помогне. – Гробарят се наведе опипа сънната му артерия. Изправи се и протегна ръка към светлината, за да се увери, че я е изцапал с кръв. – След като лекарите от съвършено здрав човек правят мъртвец, представи си какво ще направят от мъртвец.

– Тогава да се обадим в полицията!

– Остави тази песен, любовна! Бай ти Спас втори път у кауша не влиза.

– Че откъде на къде!? Ясно е, че не си го извършил ти.

– Познавам българското законодателство, така ще врътнат нещата, че ние с теб ще се окажем виновни.

– Мислиш ли?

– Убеден съм. Нямам и най-нищожно основание да подценявам простотията в българските институциите. Докато се усетим и айде… И после ходи обяснявай, че си умрял предишния ден, а пък аз съм си седял спокойно и тихо съм си пил.

– Е, трябва все пак да предприемем нещо. – Нико се изправи с разперени ръце. – Имаме труп… тоест проблем, от най-сериозните.

Бай Спас приседна на ръба на креслото си и задълбочено отпи от чашата си. Запали цигара и дръпна продължително, докато димът напълни всестранно гърдите му. Отпи отново и започна да изкарва пушек със спокойствието на медитиращ мистик.

– И какво ще правим? – Нико все пак успя да се изправи и пристъпи крачка-две, за да преодолее напрежението в краката си.

– Ще го закопаем – отговори Спас, а тембърът на гласа му указваше, че току-що е казал най-нормалното нещо на света.

Милчо излезе от порутената пристройка до къщата с голям вързоп мърляв и тук-там скъсан найлон. Разстла го и обърна мъртвеца върху него, а после не без усилия, но с рутина, сякаш е вършил това много пъти, опакова майстор Тодор като огромно парче наденица.

– Просто така – ще го заровите? – Нико бе малко повече от объркан.

– Няма да е просто. Ще трябва да изкопаем гроба с половин метър по-дълбок. Полагаме майстора, покриваме го с пръстчица, а отгоре спускаме баба ти Йона Кропоткина.

– Две в едно – обади се Милчо, докато превързваше със сезал найлона.

– Хора, вие сте луди!

– Така изглежда. Но и в луд свят живеем.

– Светът, в който живеем, не е съвършен и неговите правила и закони не са съвършени, но не можем просто така да ги драснем.

– Можем. И трябва да побързаме. Скоро ще започне да съмва. Яко копане ни очаква.

Милчо вече бе измъкнал от някъде една много смешна, преустроена детска количка и се ослуша, очаквайки някой да му каже какво да направи.

Бай Спас влезе за малко в стаята си. В тъмното напипа шишето с лекарството, което наричаше „жива вода” и отпи значима глътка. Излезе като вихър и помогна на Мамбата да натоварят трупа. После тръгна след импровизираната катафалка, която въпреки трогателното ѝ скрибуцане, Милчо уверено буташе към улицата.

Нико разпери ръце, останал сам насред нищото, уморен и объркан от тъпата приповдигнатост на случващото се. Искаше да каже нещо, но нямаше на кой. Умът му трескаво прехвърли събитията, сбъднали се през последните десет-петнадесет минути. За миг се почувства напълно сигурен, че малко преди Милчо да грабне кола, бай Спас му бе направил категоричен жест. Образът на гробаря с червена мантия и бяла перука изпълни цялото му съзнание. Развъртя енергично глава, за да изтърси връхлетялото го въображение и се огледа трескаво. Погледа му спря за повече от миг върху Петното, невъзмутимо продължаващ да спи върху масата. Грабна недопитата бутилка и се затича, за да настигне процесията.

Бай Спас пристъпваше мълчаливо с уверени, тежки стъпки. Догонил го Нико помълча минута-две, за да влезе в ритъма му.

– Осъзнаваш ли какво правиш, приятелю?

– Най-доброто при така стеклите се обстоятелства.

– Става въпрос за престъпление и за прикриване…

– Зависи от гледната точка.

Никотина му подаде бутилката.

– Не! – дръпна се гробарят и продължи да върви. – Стига ми за тази нощ. Работа ме чака.

         Напънал се като римски роб, Милчо вече не буташе количката, а я теглеше, така по-лесно я придвижваше по стръмната, неравна улица. Задната част на вързопа се влачеше по земята и вдигаше прах, която не се забелязваше, но се усещаше при вдишване.

         Насреща, паднала ниско, луната мрачно осветяваше последния земен път на майстор Тодор.

         продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

- Пишете! Черепна травма на главата…
- Може да е черепно-мозъчна – плахо вметнал практикуващият студент.
- Не ми се вярва да има мозък, иначе би ли завел любовницата си на рожден ден на жена си.