ja_mageia

ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СМЪРТ(37)

***

         Валентин отвори очи. Пурпурната светлина проникваща през пердето оповестяваше пристигането на новия ден. Май трябваше да тръгва, колкото и да не му се искаше. Внимателно отмести ръката на Кармина от гърдите си и направи тих опит да се изправи. Нищо такова не се случи. Обърна се към нея и разгледа очертанията ѝ в приказния сумрак. Усмихна се на блаженството, което тиранично владееше цялото му тяло. Със сигурност можеше да прекара така оставащата част от живота си.

Само дето трябваше да тръгва. Навярно майка му вече е будна и ако е разбрала, че го няма… Колкото и невероятна да бе, мисълта го потресе и зареди с достатъчно енергия, за да стане.

         Облече се трудно и беззвучно (напук на звучната псувня, която се разхождаше в съзнанието му), като се стремеше да не вижда зовящото го легло и безшумно се измъкна.

         Навън кучетата го посрещнаха с див лай, изпъвайки синджирите до скъсване. Помисли си да се върне и да събуди Кармина, за да го изпрати, но бързо реши да пробва сам по пътя на безстрашието. Също толкова бързо се придвижи до уличната врата, която се оказа очаквано заключена.

         Връхлетя го нов мощен прилив на страх, образно представяйки си, как кучетата късат и го разкъсват, и дори не разбра как прескочи оградата.

         Минути по-късно прескочи още една ограда – на родния си дом. Майка му бе будна и се мотаеше в кухнята. Постоя няколко минути, колкото да възвърне сънния си облик и влезе.

         – Много рано си станал.

         – Да… Иска ми се да си направя кафе.

         – Няма ли първо да похапнеш? Твоите любими бухтички ще са готови след десетина минути.

         – Разбира се, че когато станат, ще ги опитам, но сега имам нужда от едно силно кафе.

         – Добре, сядай! Ще ти направя. Кафеварката е заредена… Само няколко минутки.

         Валентин се свлече уморено на стола, протегна се и продължително намачка с ръце главата си. Латина премести тигана от котлона и на негово място сложи кафеварката. Неволно погледът ѝ попадна върху сина ѝ и отказа се отмести от там. Сякаш го виждаше за първи път от десет и повече години. В съзнанието ѝ Валко си беше останал момче и винаги, когато общуваха, го виждаше точно така. Чак сега забеляза, че е значително възмъжал и… Откритието ѝ просто я порази. Отвори широко очи. Лицето ѝ се окарикатури в нещо като усмивка. С тридневната брада, разрошена коса и замаян взор, Валко удивително бе заприличал на баща си. А и беше наедрял… Сякаш самият Никодим седеше на метър от нея в очакване да му поднесе сутрешното кафе. Много странно. Преди често бе търсила някаква прилика и никога не беше откривала и най-несъществена. Спомни си, че точно сега сина ѝ е на възрастта на баща си, когато го срещна. Боже, как бързо и неусетно бяха минали тези тридесет години! (През последното денонощие ги преживя миг по миг отново.) Представи си Валко тичащ след топката в училищния двор, в оня навъсен ноемврийски следобед…

         Кафеварката прочувствено изкъркори и я върна в настоящето.

         – Ще изляза на двора – Валентин се изправи тежко, взе си чашата и се отправи към задаващото се приказно, селско утро.

         Латина се загледа в лекотромавата му походка. Дълго беше смятала, че само един човек е в състояние да се предвижва по този начин в пространството. Продължи да го вижда няколко минути след като сина ѝ затвори вратата. После се опомни, обърна се и върна тигана върху котлона.

 

***

Кармина не успя да поспи и за миг. Бе напълно отвикнала да употребява тази част от денонощието за сън и дори лудия секс и емоцията на любовта не успяха да преместят биологичния ѝ часовник. Лежеше, тихо наслаждавайки се усещанията си. Навярно точно това състояние хората наричаха щастие.

Отпуснат по гръб, Валентин равномерно и мелодично похъркваше. Тя се полуобърна към него и сложи ръка на гърдите му. Опита се да долови ударите на сърцето му и не успя. „И как би могла? – чу се да казва сама на себе си. – Та ти му го отне и сега го търсиш!“ Стана и още по-весело и се усмихна.

Валентин се раздвижи. Като че ли понечи да стане, но само се обърна към нея. Усети погледа му – нежен и приятнопрохладен. Реши да остане в статуса на Спящата красавица, така или иначе – вече беше дочакала своя принц. Бе сигурна, че ще я целуне, но той не се реши. Нищо. Твърде вероятно е да му се случва през всеки следващ ден от живота му.

За малко не избухна в смях, когато Валентин опипвайки, си намери слипа на пода и припряно го навлече три пъти, докато открие правилния начин. Чу яростния лай на кучетата  и пророкува, че след миг ще види любимия си отново и ако се бе случило, щеше да му отнеме всякаква представа за време, както се зарече, и щеше да отключи любовните окови най-рано към обяд, но Валентин се оказа по-смел, отколкото в представите ѝ. Е, няма значение. Някой друг път.

Тя се отпусна по гръб в реката на удовлетворението и се остави да я носи течението. Отначало в главата ѝ не се мяркаше никаква мисъл, но постепенно блъскайки се и крещейки започнаха да се завръщат епизодите от щастливата нощ. Тя им се усмихна, оставяйки ги да спорят и се замисли как толкова лесно се беше случило всичко.

Кой ли болен мозък се е произнесъл, че за да постигнеш желанията си, трябва да се бориш, да плуваш срещу течението и да изнемогваш до пълно изтощение. Тотална идиотия! Ако наистина са твоите желания, те сами ще дойдат при теб и с несъществено, почти неволно усилие, ще ги покориш. Това че повечето от твоите желания остават винаги встрани и далеч от теб, означава единствено, че те не са твоите истински желания. А как е възможно? Ами така. От малък те облъчват и ти натрапват чужди желания – обществото, родителите, учителите, приятелите… Неосъзнато ги приемаш за свои и тръгваш да ги осъществяваш, но те си остават завинаги чужди, а ти се чудиш какво точно се случва. Всички усилия по тяхното преследване отиват нахалост. Дори да ги догониш и постигнеш, няма да се почувстваш по-щастлив. Веднага си казваш: „Какво толкова!“ и хукваш да гониш нещо още по-безсмислено…

Истинското удовлетворение се случва, когато постигнеш точно твоето желание. Към този момент, никой не го знаеше по-добре от Кармина.

продължението предстои…

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Срещат се две планети. Едната зелена, цветуща, а другата - сива, сдухана..
- Абе какво става с теб? Защо си такава унила?!
- Ох, остави се.. хванах хора!
- Спокойно, те минават от само себе си!