ja_mageia

ФЕНТРОБО

ПЪРВА ЧАСТ

fentrobo

1.

В скучната хладнина на мъчно напредващият летен ден, двуглав орел усъвършенстваше свободното падане, премятайки се с бясна скорост надолу. Малко преди да се размаже в земята, се справи с гравитацията и гротесно замръзна на сантиметри от повърхността. Размаха мощните си крила, предизвиквайки умерен вятър и плавно започна да се издига, отклонявайки се ту в една, ту в обратна посока. Както при всички двуглави създания, желанието му да извърши две напълно противоположни дейности в един и същи момент бе напълно безкомпромисно. Достигайки подходяща височина, двете глави най-после се обърнаха в една посока, привлечени от недалечна семпла събитийност и орелът полетя натам.

Описа две съвършени окръжности и с трясък кацна върху горните клони на величественото дърво, сякаш боднато да спести част от необятната монотонност на равното като изпъната тента поле. И двете му глави устремиха погледи надолу, най-вероятно от чисто любопитство. 

Върху ствола на дървото беше подпряна витрина в златна рамка. Пред нея стояха двама мъже и след като удостоиха орела с подобаващо внимание, продължиха  вторачено да я съзерцават. Единият – в бляскавите си атлазенокопринени дрехи приличаше на млад, красив, безгрижен принц и само леката скованост в горната част на гърба и малкото, едвазабележими бръчици по лицето апострофираха, че едва ли е в първа младост. Другият изглеждаше твърде чудновато – старческа глава, сякаш грубо издялана от прогнило дърво и нескопосано прикрепена към тялото на юноша.

Като в отминал кадър, на десетина метра зад тях, където свършваше сянката на дървото, трима лакеи с червени униформи се суетяха около разпрегна каруца, опитвайки се да демонстрират някаква заетост, а малко встрани, дузина коне, повечето оседлани, пасяха сочната и неестествено зелена трева.

– Ама, много глупав цар! – подхвана младежът-старец с дрезгав глас, сякаш идващ изпод земята. – Само погледни, с каква непринудена наивност припка след кошутата!

– Всъщност това е най-могъщият владетел на тези земи, откакто свят светува, а ти би трябвало най-добре да го знаеш.

 – Хм! Дори царете от приказките са къде-къде по-здравомислещи… Поне би могъл да погледне назад и да види...

– Не, не е това, което изглежда, Стримон не вижда обстановката така, както я виждаме ние. Въпреки че е разумен и силен, магията на Бендита е безпощадна. Той я преследва, вече не като ловец, а заради излъчването, което има. Никой смъртен не може да ѝ устои. Но ще ми е трудно да ти го обясня.

– Като се замисля, господарю, имаше хиляди по-рационални начини да се справите с него. Можеше, просто, да пратите марите, за да го убият насред тронната му зала…

– Като  се замисля, Хич, не мога да си те представя замислен. На какво би приличал?! Иначе да го убия е интересен вариант, който се връзва отчайващо зле с бъдещите ми планове.

– Е да, сигурно се опасявате, че смъртта му може да го превърне в бог? Логично е, точно сега, нямате нужда от такъв неприятел.

– Логично и нищо подобно. Да кажем, че ми се налага да разчитам на помощта му, която би могъл да окаже само, ако е жив.

Една кошута пъргаво изприпка покрай тях и се шмугна в храстите наблизо, толкова ужасно вписващи се в пейзажа наоколо, че човек не можеше да не си помисли, че са възникнали заради случая. Миг по-късно, храстите сякаш бяха издухани от вятъра, играещ си с косите на младата жена, която грациозно се изправи и се отправи към двамата разговарящи. Спря за миг, намести златната диадема върху главата си и оправи колана пристегнал светлосинята, копринена рокля около талията ѝ. Изглеждаше зашеметяващо. Лека сянка на умора, утаила се върху лицето, подсилваше чаровността ѝ, която и без друго минаваше всякакви граници. Стъпваше боса с неподръжаем финес и ако в ръцете си носеше пантофи, лесно можеше да се предположи, че е принцеса, току-що избягала от балната зала.

– Благодаря, Бендита! Чудесно свършена работа.

Точно в този момент двете глави на орела единодушно решиха да предадат споделяното тяло на естествените му нужди и гъста слузеща течност обля цялата витрина. Напиращата светлина отдолу я правеше златиста.

– Уаа-ха-ха… – прозвуча древният глас на Хич. – Тук май има някаква грешка. Но можеше и да е по-зле…

– Точно така, дори природата прави грешки, но аз съм безпощаден към своите. – Господарят отстъпи крачка назад, вдигна ръце, устремил поглед към досадната птица, която се опита да излети, но сякаш бе забравила как се прави и тежко навести земята. Гърчейки се неистово, успя да се запали и загоря с почти безцветен пламък. – Вие там! – Лакеите се стреснаха, като изтръгнати от унес. – Почистете прозореца и го приберете в двореца! Мнооого внимателно! А ние да вървим! Да не оставяме госта да чака. Кой знае, какви лоши мисли могат да връхлетят царственото му съзнание. Може дори да предположи, че се е загубил.

 

Цар Стримон завърши своята осма, озадачена обиколка на полянката и седна на големия камък в средата. Имаше нещо изключително нередно в тази ситуация. Пътеката, по която се изкатери до тук, изчезна. Точно така – изкатери, спомняше си, че доста дълго се изкачваше, значи обратния път би трябвало да е надолу, но не забеляза никаква стръмнина. От всички страни гората изглеждаше равнинна и непроходима, а той познаваше добре тази гора. Повече от двадесет години ловуваше из нея и беше сигурен, че такова място не съществува, но щом е тук… А и бе необичайно тихо. Помисли си, че свитата му трябва отдавна да е установила изчезването му и вече усилено да го издирва. Отрей и Пеирон знаеха посоката, в която се беше отправил, щяха да го последват, ако не им бе направил знак да го изчакат. Сигурно вече го търсеха, но защо не чуваше роговете и нечовешките крясъци на стражата. При един подобен случай преди няколко години, градът се бе напълнил с горски обитатели, избягали от врявата. Може да се каже, че войниците тогава бяха вдигнали гората на главите си. Сега беше подтискащо тихо…

Да, имаше нещо фрапиращо нередно. Реши да се покачи на някое дърво и да огледа наоколо. Дърветата бяха малко по-навътре, след гъсто преплетените бодливи храсти, но все някак си ще стигне до тях. Извади ножа си и тръгна. В този момент зад него се чу слаб шум. Обърна се. В другия край на поляната се появи малка група. Стримон инстинктивно вдигна арбалета, но забеляза, че другите не са въоръжени и го свали. Малко се ядоса на жеста си. Жената и двамата мъже, които го приближаваха излъчваха добронамереност и радост. Нямаше как да не забележи и пищните празнични одежди, особено неподходящи за дивата пустош, сред която се намираха.

– Добре дошли, царю честити! Ще се радваме да бъдете наш гост.

– Благодаря, любезни! Още не можем да повярваме, че се загубихме в собствената си гора.

– Това не е Вашата гора, царю. Повече от час пребивавате в моите владения.

– А как така? Всеизвестно е, че цялата земя на изток и на север от двореца ни, та чак до Голямото езеро, принадлежи на нашето царство.

– Това е безспорен факт, само че в момента не се намираме на изток от двореца Ви, нито на запад, още по-малко на север или на юг.

– Къде сме тогава? – Стримон се огледа. Единственото, което забеляза бе, че надвишава с две глави другите. Хрумна му дори, че някакви деца са излезли на пикник и си играят някаква игра. Ами да… едното дори е нахлузило някаква много грозна маска на главата си. Прииска му се да скочи и да махне това ужасно нещо от горната част на тялото му и сигурно щеше да разпознае поне един от участниците в този маскарад, но нещо в поведението на другия озапти желанието му.

– Точно в това е проблема – нямам никаква възможност да Ви обясня. Може би по-късно, когато си изясните някои неща, ще добиете подходяща представа къде се намирате. Засега приемете, че сте мой гост в моето царство.

– Всяко царство си има име?

– Е добре, щом настоявате. Аз го наричам Фентробо.

– Фентробо!? Нямаме честта да ни е известно. А Вие сте…

– О, простете разсеяността ми! Аз съм Мнозук или както съм известен там, откъдето идвате: Господарят на реда. Сигурно сте чувал и за приятелите ми: Хич и Бендита.

Не, това не би трябвало да е истина. Хвърли поглед настрани и забеляза, че обстановката все по-бързо се променя – дърветата се смаляваха и на много места бяха изчезнали. Стримон едва се удържаше на краката си. Все пак, запази самообладание и кимна, сякаш му поднасяха закуската. Всичко това би трябвало да е един особено тъп сън. Беше гонил някаква кошута и се поизмори доста, а когато стигна полянката сред гората приседна… после е заспал.

– Изобщо не сънувате, Ваше Величество! – небрежно вметна Хич. – Но наистина сте много изморен и ако продължаваме да стоим тук, е много вероятно да заспите прав. 

– Да вървим!

 

Стримон тръгна редом с Мнозук, плахо олюлявайки се, а Хич и Бендита ги последваха.

 

(продължението предстои)

 

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Противно на студентската мъдрост, че е най-трудно да се намери четвърти за бридж и втори за секс, ще се окаже, че най-трудно е да намериш себе си.

Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един българин-бизнесмен завел жена си в Париж. Разбира се, тя веднага го помъкнала от магазин на магазин. Към обяд на следващия ден, той я помолил да го остави на мира, подкрепил молбата си финансово и жена му се съгласила. Тя отново тръгнала по магазините, а той – право в бара, където се запознал с една много приятна парижанка. Разбрали се прекрасно, докато станало дума за парите. Тя му поискала 300 евро, а нашенецът предлагал тридесет. Не могли да се споразумеят за цената и нещата не потръгнали.
Същата вечер бизнесменът завел жена си в един от най-хубавите ресторанти, където, на една маса до вратата, седяло момичето, което срещнал следобед в бара.
- Виждаш ли, мосю? – казало момичето, докато минавали покрай него. – Виж, какво си хванал за твоите въшливи тридесет евро!