ja_mageia

ФЕНТРОБО

2.

Тягостно напрежение се усещаше в Тантел – престолния град и то далеч преди да се разчуе за изчезването на царя.

Сутринта започна с леко спречкване на централния площад (самоотвержен войн се опита да попречи на окаян пияница да загаси вечния огън), което прерасна в сблъсък, а след това – в масов побой, в който се включиха всички ранобудни граждани.

Една къща в западналия квартал, недалеч от Западната порта, безпричинно се запали и докато пристигнат очевидците, изгоря до основи, все пак добре, че пожарът не се разрасна, а спря внезапно, както бе започнал.

Малко по-късно, на пазара, крадец-наглец открадна чувал лук и събори десетина сергии при опита си да избяга, но още сънените търговци се организираха бързо и го заловиха. Беше „същия крадец“, както изтъкнаха единодушно. Счупиха му дясната ръка, няколко ребра и левият крак, преди да го добият и завлекат в сектора, където изхвърляха развалените плодове и зеленчуци. Човекът крещеше неистово и се мяташе в кошмарна агония, но единственото внимание, което някой му оказваше, бе да пръсне презрял домат в главата му.

Търговията започна с буйни темпове, купчините гнили плодове ставаха все по-големи, крадецът постепенно утихна и скоро, сякаш всички забравиха за него.

Мейон стана свидетел на цялата случка. От ранни зори пиеше вино на маса пред „Ранобудния бухал”, откъдето се виждаше целия пазар. Обичаше да идва тук сутрин рано и с чаша в ръка да наблюдава зараждащия се ден. Беше третият царски син, но никой в тази част на града не подозираше това. Излизаше потайно от двореца, през таен изход, който бе открил случайно в детските си години и за който дори самият цар, надали подозираше. Обличаше се като обикновен гражданин и всички го познаваха като Мей от Сребърната планина. Не знаеше дали такава планина съществува, но веднъж бяха пристигнали някакви пратеници при баща му и казаха, че царството им се намира на юг от Сребърната планина и това дотолкова го впечатли, че десетина години по-късно, когато се оказа сам в града, на въпроса откъде идва, отговори без да се замисля. Четири или пет години бяха минали оттогава. Поради обстоятелството, че винаги имаше желание и възможност да почерпи се беше сдобил с много приятели, а сговорчивият му и весел характер (напук, на който бе разбил пет-шест глави) не му позволяваше да си завъди врагове. Общо взето изявяваше се като всеобщ любимец.

Точно противоположно бе положението му на царска особа. Баща му го смяташе за нещастен празноглавец и умишлено пропускаше съществуването му, а майка му, отнесена от крещящите женски стремежи за отслабване и подмладяване бе забравила и по-важни неща. Братята му, особено големият – Отрей, откровено го мразеха. В двореца, ако не беше виновен, бе невидим. Дори прислугата на моменти имаше готовност да мине през него, но той беше свикнал и съвсем умишлено подържеше това състояние. Често не се появяваше по цяла седмица в двореца и това оставаше незабелязано. Мейон живееше своя живот – такъв, какъвто му харесваше.

Астеропей – собственика на кръчмата, донесе огромна пържола и нова кана вино. Намести рогозката, за да попречи на слънцето да допълзи до масата, на която се подвизаваше единственият му клиент.

– Би ли помолил човекът, който изкарва боклука да натовари онзи нещастник и да го закара при Гази-бара, като спомене моето име. – Мейон подкрепи молбата си с три златни монети.

– Рискуваш да си навлечеш гнева на търговците.

– Нямат шанс да разберат. – Добави още една монета и ги побутна към кръчмаря.

– Разбира се.

– Освен това им правя услуга. Този крадец не заслужава толкова лесно да се отърве от мъките на земния живот.

– Съвършено си прав, Мей!

Кръчмарят прибра парите, побутна отново рогозката и влезе в същинската част на кръчмата. Мейон отхапа от месото и отпи дълга глътка, загледан в тълпата на пазара. Това всъщност бе пазарът на обикновените граждани. Един друг, много по-малък пазар отваряше в една от нишите на крепостната стена и обслужваше двореца и аристокрацията. Там цените бяха малко по-високи, а стоките – много по-качествени. Затова и бе непонятно възможно тук да срещнеш виден гражданин. Войници също рядко се весваха, защото много често, вместо това, което търсеха, си намираха боя. Между двете крепостни стени – тази на двореца и тази на града, жителите на Тантел живееха свой собствен живот, в който царските закони бяха само ориентири и всеки сам се грижеше за правата и сигурността си по начини, които определяше за правилни. От друга страна всички жители бяха болезнено предани на своя цар и във всеки един момент биха жертвали живота си за него.

Една впечатляваща кранта от семейството на конете довлече нещо като каруца до сектора за отпадъци. Стопанинът ѝ (който можеше да бъде взет за неин роднина) издърпа злощастния крадец. Последният се разкрещя толкова силно, че седящият наблизо просяк забрави абсолютния си сакатлък, пъргаво скокна и помогна на каруцаря да го метнат в сандъка. Почти никой не забеляза случилото се, защото по същото време, двама търговци изнасяха обичаен юмручен спектакъл и всички погледи бяха приковани натам. Побоят бе кратък и неочаквано свърши без жертви. Пазарът постепенно възвърна традиционната си суматоха.

Крантата потегли след третия повик на камшика. Пристъпваше едва-едва, сякаш всеки момент ще се разпадне и сигурно подсъзнателно усещаше, че това е последната ѝ кирия. С парите, които Мей бе платил за услугата, можеха да се купят три-четири такива като нея, а тя още довечера щеше да посрещне гостите на „Ранобудния бухал“ (телом).

Слънцето напомняше все по-усърдно за подпалваческия си характер, мухите ставаха все по-досадни. Наближаваше обяд и кръчмата започна да се пълни. Мейон си дояде пържолата, отпусна се назад с чаша в ръка и се съсредоточи в насладата от виното. Нещо му се губеше. Май беше време да се прибере в двореца и да прекара в сън следващите няколко денонощия. Само не успяваше да си представи, как ще се добере до там.

– Приготви стаята ми! – обърна се към Астеропей.

– Готова е, Мей. Още от вчера сутринта.

– Оттеглям се.

– Много добре.

Мейон се покачи с минимални усилия до втория етаж, където имаше четири стаи за гости, една от които се считаше за негова. Не беше нито уютна, нито приветлива, леглото бе по-меко от скала, но той заспа още преди да си легне.

Точно тогава дойде новината за изчезването на царя.

(продължението предстои)

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Срещат се две планети. Едната зелена, цветуща, а другата - сива, сдухана..
- Абе какво става с теб? Защо си такава унила?!
- Ох, остави се.. хванах хора!
- Спокойно, те минават от само себе си!