ja_mageia

ФЕНТРОБО

3.

Бяха претърсили цялата гора, в което нямаше никакъв смисъл. Отрей добре знаеше къде изчезна баща му. Продължи да язди по пътеката, но в миг спря, осъзнавайки, че това е повече опасно, отколкото безполезно. След като баща му беше изчезнал тук и просто така, същото можеше да се случи и на него. Огледа се и обърна коня. Надолу срещна войници, които приличаха повече на военнопленници след изнурителното осемчасово бродене из гората. Беше започнало да се смрачава. Време бе да обяви края на търсенето, но някак си не му се искаше. Това би означавало… 

           Стигна полянката в началото на гората, от където започна ловът, а по-късно - издирването на царя. Брат му и няколко благородници го очакваха. Всички си го мислеха, но той трябваше да го каже. Той беше… новият владетел. От малък си мечтаеше за този момент, но всичко се бе случило толкова внезапно, че чак не му се искаше да е.

– Да се донесат факли, да се запалят огньове и да се преброди отново всяка квадратна педя от гората. Докарайте още войници.

Учуди се на думите, които каза, но и почувства огромно удовлетворение. Точно така би постъпил баща му и си го представи. Славният Стримон. Имаше много велики предци, сега беше неговия ред. Пришпори коня и препусна към града. Брат му го последва. Можеха да влязат в града през източната порта, която бе най-близо, но Отрей не насочи коня си натам. Препускането му бе сред любимите занимания, а точно сега, в топлата лятна вечер, го изпълваше с истинско удоволствие. Насрещният въздух не само му доставяше прохлада, но и сякаш отнасяше всички мрачни мисли и умората. Чувстваше се лек като перце понесено от вятъра сред необятната Вселена.

Влязоха през централната порта. Пеирон сви към казармите, а Отрей продължи към двореца.

Не го забелязаха на време и се наложи да изчака докато вдигнат тежките двери на дворцовата крепост. Това извънредно допомрачи настроението му и за малко не накъси ръста на един лейтенант.

В колонадата пред двореца нервно се разхождаше главният министър на царството. Сигурно го очакваше от дълго време, защото веднага се отправи към него.

Отрей скочи на мраморния плочник и един слуга, възникнал по непонятен начин, пое поводите на коня.

– Ваше Величество! – министърът леко се запъна, доскоро се бе обръщал така само към баща му. – Пристигнаха пратеници на фригите…

– Не сега, Телеф! Имаме нужда от сериозна почивка.

– Твърдят, че е спешно, Ваше Величество! – министърът изприпка подир него. – Настояват да разговарят с царя или с неговия заместник.

Последните думи подразниха принца. Кладата на недоволството от това, че не знае как да постъпи за малко не се възпламени. А предполагаше за какво са дошли фригите. Лошите вести изпреварват и най-бързите пратеници. Спря и се опита да помисли, но намери само пулс в главата си. Махна с ръка и продължи.

– Настанете ги в най-хубавите стаи. Нагостете ги обилно и нека си починат добре. Утре сутринта на закуска ще поговорим. Сега не е времето.

– Но…

– Също така, не е подходящ момент да ни противоречиш!

Телеф остана сам с леко отворена уста и смешно разперени ръце.

 

Отрей прекара забележително кошмарна нощ. Отначало му се струваше, че ще заспи още преди съприкосновението му със завивките, но не се случи. Отговорите тичаха бясно из главата му, пощурели от неумолимата невъзможност да настигнат своите въпроси. И това продължи с часове. Разкошната спалня за първи път му се стори неудобна. А когато, все пак успя да заспи, засънува всевъзможни ужасии. Беше за кратко. Събуди се потънал в пот и с адска болка в главата. Главоболието често го спохождаше от ранна детска възраст, но този път изчерпваше всичко познато. С усилие се надигна и дръпна шнура, висящ над спалнята. Отвън, в коридора се чу звън на камбанка, който макар и от далеч допълни усещанията му. Още не стихнал звукът, вратата се разтвори и се появи лакеят, който се поклони и за малко да каже: „На Вашите услуги, Ваше Величество!”, но принцът не бе в състояние да изслуша баналната тавтология и светкавично, с изнемощял глас нареди:

– Доведи ни знахарите! Веднага!

Скоро цялото ляво крило на двореца бе на крак. Принцът не успя да се обърне три пъти в леглото и двамата придворни знахари вече стояха от двете му страни, втренчили сънливи погледи в разкривеното му лице. По-възрастният опипа главата му, откри мястото, което пулсираше и рязко натисна. Отрей изрева, но усети облекчение и се отказа от съпротива. Знахарят направи няколко движения с ръце, сякаш опитваше да намести горната част на черепа. Другият извади от дървеното сандъче, което носеше три шишенца и смеси част съдържанието им в чаша, която разклати продължително и поднесе към устата на принца. Сместа миришеше на вътрешностите на лисица, а вкусът ѝ беше несравнимо отвратителен, но принцът го бе пробвал и друг път и знаеше, че ще му спести доста болка. Притвори очи и я изпи. Гримасата му изразяваше достатъчно отвращение и нямаше как да покаже повече. Ефектът дойде незабавно. Отрей се отпусна и се пресели в царството на съня. Знахарите и лакеите напуснаха спалнята.

Отначало сънят му го отведе в райска градина с цветя и фонтани. Той се разхождаше с целия си царствен блясък и всички му се възхищаваха. Без всякаква връзка – в следващия момент яздеше из гората, преследван от ужасни същества. Конят му се спъна и той полетя уж надолу, но се оказа върху дърво. Отдолу съществата, които преди го гонеха, закусваха с баща му. Вкопчил се здраво в дървото, той плачеше и се страхуваше. Едно от съществата го забеляза. Всички насочиха лъкове. Облак стрели полетя към него и се събуди.

Още бе ранна утрин. Принцът не си и помисли да заспива отново. Превъртя се в леглото и удари камбанката.

Веднага след като го облякоха излезе на балкона. Не че жадуваше да се наслади на прохладната свежест на утрото. Дори не я забеляза. Главата му не го болеше, но я усещаше като изтръпнала. Прииска му се да нареди, да оседлаят коня му и да препусне на някъде, но го отложи за по-късно.

Дворцовата порта се разтвори, разкривайки малък конен отряд. Отрей разпозна сред ездачите брат си. Заслиза по стълбите надолу да го посрещне. Двама лакеи мълчаливо го последваха, но принцът с кратък жест ги отпрати. Не понасяше някой да се влачи след него.

Пеирон скочи от коня и безпомощно разпери ръце. Отрей забеляза сълзите в очите му и го прегърна. И нощното търсене не бе дало никакъв резултат.

Двамата тръгнаха бавно с наведени глави към двореца.

В трапезарията ги очакваха Телеф и пратениците на фригите. Отрей седна начело на масата и главата му внезапно си припомни среднощната болка. С разкривено в усмивка лице, удостои с поглед гостите. Повече не успя да направи.

Слугите отрупаха масата с всевъзможни вкусотии и той установи, че отново, подобно на снощи, няма апетит.

Седеше като вкаменен, несмеейки да помръдне скованата от завърналата се болезненост глава. Прииска му се да извика знахарите, но не трябваше да показва болката си. Изобщо нямаше право на никакво страдание и малодушие – той беше владетеля. Каквото и да му се случваше, трябваше да изглежда железен, непоклатим, величествен. Така се държеше баща му. Винаги, при всякакви обстоятелства.

Пеирон разруши тягостната атмосфера, вдигайки тост за царя. Отрей вдигна чашата си, доближи я до устните си, но не пи. Помисли си, че ако снощи се бе налял подобаващо, днес поне щеше да е наясно защо главата му заплашва да се сцепи. Разбира се това нямаше как да се случи. От малък изпитваше жизнена непоносимост към това, което баща му наричаше: „течно чудо”. Стисна зъби от яд и внезапна колизия размести всичко в горната част на тялото му. Особено ненавиждаше състоянието, в което хората тъпо и безцелно се давеха с вино и сякаш заради това, около него все това се случваше. Знаеше, че когато стане цар ще забрани тази глупост и ще изкорени всички лозя от земите си. Този момент беше почти настъпил. Понесен на крилете на мечтите си за миг забрави страданието, но то скоро се завърна с цялото си великолепие и Отрей за малко не изрева. Отхапа от някакъв сладкиш и внимателно задъвка, само за да преодолее мига.

Правеше всичко възможно, но не успяваше да се освободи от болезнената досада на мислите си, а си мислеше, че най-простото би било да изгони от залата пратениците и всички останали. Искаше му се да остане сам.

Това нямаше как да се случи. Трябваше да демонстрира благоразположеност и уважение. Фригите бяха изконни съюзници на кратите. Говореше се, дори, че произлизат от един и същ народ. Техният цар бе сред любимите приятели на баща му.

– Благородни граждани на Фригия! – Отрей най-после реши, че е време да каже нещо. – Ние знаем за злощастието, което ви е сполетяло и преди да ни попитате, каквото и да е, ще ви отговорим… Нашият отговор е „Не” и не защото не искаме да ви помогнем, а защото нямаме такава възможност. Както знаете и нашето царство бе сполетяно от небивала трагедия и забелязвате доколко сме съкрушени от мъка и тъга по изчезването на нашия баща. Сега не сме в състояние да воюваме.

Настъпи величествена тишина. Без да я нарушава, Отрей се изправи тромаво. Всички около масата го последваха. Принцът кимна с глава, обърна се и леко олюлявайки се, напусна трапезарията. Веднага нареди да му оседлаят коня и след минути препусна за никъде.

(продължението предстои)

 

 

 

 

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

- А, сега – обръща се учителката към учениците. – Решете следната задача: Всеки ден идвам на работа с автобус. Той е един път и половина по-възрастен от мен. Движи се със средна скорост 42 км/ч и изминава разстоянието за 42 минути. По маршрута има 4 спирки и на всяка спирка, престоят е средно 2 минути. На колко години съм аз?
- На 28 – отговаря Иванчо, след кратък размисъл.
- Браво Иванчо. Това е точния отговор, а сега обясни на съучениците си, как стигна до него!
- Ами, госпожо… понеже, аз съм на 14 и тате твърди, че съм полуидиот.