ja_mageia

ФЕНТРОБО

5.

От всички градове, които Мнозук беше посещавал, а те не бяха никак малко, Тантел бе най-омразния му. Дори бегъл поглед отдалеч хвърляше лека сянка върху традиционно доброто му настроение, а озовеше ли се в града, цялата му веселост го изоставяше. Тази безумна навалица, суматоха, викове, крясъци, боеве… максимално изпъваха нервите му. Най-дразнещо от всичко бе, че му се налагаше да върви пеша. По някакъв неписан, тъп закон, всички ездачи, посещаващи града си оставяха конете на коневръзите пред портите и продължаваха пеш. Да яздят из града можеха само висшите офицери и благородници. Това създаваше доста ред в пренаселения град, но и неприятности за странници като Мнозук. 

          А имаше и нещо напълно объркващо – на това място магиите му не се получаваха. Съвсем елементарни магии, привилегия за посредствени магове, все нещо се объркваха. Ето и днес: пожела да се придвижи до централния площад, а вместо това се оказа насред пазара – точно на най-противното място, навярно на земята. С нечовешки усилия се измъкна от гъмжилото и се изправи пред вратата на „Ранобудния бухал“. Точно в този миг, вратата се отвори с трясък и повали магьосника на пътя, една каруца за малко не мина през него.

– Що не внимаваш, бе дядка? – провикна се излезлият от кръчмата разгорещен младеж. – За малко да те затрия.

„Дядка“ – тази дума се стовари като ковашки чук върху главата на Мнозук и той почти напусна съзнателното, но бързо се опомни, протегна ръце напред и промърмори нещо. От този жест Мейон трябваше да се вкамени, но само се почувства тъпо, огледа се, за да установи степента на привлечения интерес и с бързи крачки потъна в тълпата.

Мнозук изрева, но не заради натъртения задник, физическата болка, изобщо не можеше да се мери с психичната. Полежа още няколко минути, преди да се изправи. Отупа нервно прахта от дрехите си и разкърши тяло. На мястото, където беше паднал, никнаха цветя и разцъфтяваха пред погледа му, което го вбеси извънредно. Отново изрева и отново никой не го забеляза. Протегна ръце към пазара и промърмори ново заклинание. Нищо не последва. Обгърнат в яд магьосникът се завърта около въображаемата си ос, опитвайки се да изчезне и да се материализира на някое по-добро място, но и този номер не се състоя. Минута-две след като го осъзна, спря въртенето и се повлече съкрушен, леко накуцвайки към Западната порта, където бе оставил коня си. Стори му се, че измина вечност, докато стигна дотам. Не си помисли повече да използва магия. Вървеше бавно, срещаше разни хора и на моменти му се струваше, че сънува. Как е възможно най-великия маг, най-великия човек в света да се чувства като мижитурка и отрепка в този град! О-ооо! Това нямаше да продължи още дълго. Много скоро той щеше да се върне… на кон, като истински господар и тогава цялата тази сган… Не знаеше дали някога да е изпитвал толкова гняв и злоба.

Докато препускаше към тантелската гора се опита да си спомни целта на посещението му в столицата на кратите, но не успя, навярно не е било нещо важно, но тогава защо… Защо?!

Все така разярен пристигна в двореца си. Отпрати с жест иконома и лакеите, излезли да го посрещнат и здраво улови парапета на терасата пред входа. Чудната гледка леко го разведри, но не дочака катарзис, а я превърна в гигантско огледало, което отрази лицето му. Е да, изглеждаше прилично зле, но чак пък „дядка“. Този мръсен, долен, тъп, ужасен простак. Как изобщо му хрумна да го нарече: „дядка“! За какво се смяташе тази твар. „Дядка“!! А той – Мнозук, великия магьосник дори не успя да му отмъсти. Болката го превзе и за малко да изреве отново, но в този миг усети чуждо присъствие.

– Нашият цар е абсолютно кретенясъл, за два дни пресуши запасите ни от вино. – Хич изникна като сянка зад Господарят на реда, който не го удостои с някакво внимание и подпрял ръце на парапета, продължи, привидно нехайно, да гледа чудния пейзаж. Чак след няколко минути, окончателно завърнал се, сякаш току-що чул съобщението, отговори:

– Значи запасите ни не са били сериозни.

– Напротив. Преди да дойде, можехме да почерпим една малка армия.

– Ще трябва да му изтърпим несъвършенствата. Както вече говорихме, нищо не трябва да смущава комфорта му до нашата среща. Нека си поживее по царски, като много скъп и уважаван гост, за да може после да осъзнае разликата. През следващите дни, все ще събера достатъчно настроение, за да си поговорим. – Мнозук се отнесе нанякъде. – Всъщност защо не пробвахте с магия?

– Пробвахме. Бендита създаде перфектен продукт – същия аромат, цвят и вкус, но царят отпи една глътка и каза: „Приберете си пикнята и ми донесете нещо за пиене!”.

– Ами, тогава му доставете истинско вино!

– Отдавна разпоредих. Всеки момент ще пристигне. Дано само царят не полудее, защото не е пил почти два часа.

– Надявам се да издържи. Как се оправя с марите?

– О, чудесно! Вече се карат, върху коя да умре, когато пленничеството му свърши.

– Виж ти! Аз ги смятах за разумни създания. Няма значение. Какво ново в Тантел? – Тук Мнозук гузно преглътна, той би трябвало по-добре да знае.

– Нищо изненадващо. Продължава претърсването на гората. Големият син – Отрей вече се изживява като цар. Завчера отпрати пратениците на фригите. Брат му, Пеирон, както знаете, господарю, е напълно безличен и успява само да се съгласява с него. Нямам идея защо са решили, че в изчезването на царя е замесен третия брат и го издирват.

– Третият брат? Дори не знам за съществуването му. И какво за него?

– Няма какво толкова. Обикновен пияница, обитаващ под прикритие тантелските кръчми. Сега се е скатал, най-вероятно при някой приятел. Издирването му не дава резултат.

– Този брат твърде много ме заинтересува. Проучете къде се намира. Може да се окаже разумно да подскажем местонахождението му.

– Ще го намерим, господарю!

Мнозук отново се съсредоточи в пейзажа, недвусмислено счел разговора за приключен. Хич се повъртя още малко зад него. Навярно му се искаше да попита нещо, но студенината на Господарят срази увереността му. Безшумно се оттегли.

 

 

(продължението предстои)

 

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Противно на студентската мъдрост, че е най-трудно да се намери четвърти за бридж и втори за секс, ще се окаже, че най-трудно е да намериш себе си.

Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един човек пристигнал пред Небесните порти и когато го запитали за името, отговорил:
- Жоро Винкела.
- Не мисля, че имаме някакво известие за вашето пристигане – му било казано. – Каква професията упражнявахте на земята?
- Търговец на метални отпадъци – отговорил посетителят.
- Добре – казал ангелът. – Ще отида да проверя.
Когато се върнал, Жоро Винкела бил изчезнал - заедно с Небесните порти.