ja_mageia

ФЕНТРОБО

6.

От хилядолетия по тези земи хората почитали и се уповавали на един Бог – Хич. Бил жесток и коварен Бог. Обичал човешките жертвоприношения и непрекъснато наказвал поклонниците си. Преди половин век кратите се разбунтували срещу своя Бог, изклали жреците му и го обрекли на забрава. Започнали да вярват в други богове, а също и че животът им станал по-поносим. 

            В Тантел още съществуваше храм на Хич. Намираше се вдясно от централния площад сред площ, която някога, навярно е била китна градина, а днес приличаше на джунгла, но на никой не му пукаше и никой не стъпваше там. Само бе малко необичайно в самия център на града да съществува подобна пустош. За самия храм се разказваха зловещи легенди. Скелетите на свещениците, заклани и оставени непогребани след последното богослужение правеха фокуси в хорското въображение. Стражниците от крепостната стена на двореца разказваха, че често в храма се виждали светлини, а понякога и дим. Много хора се кълняха, че са чули викове и стенания (дори тъпан), минавайки близо до гората.

Разбира се, храмът криеше своите тайни, но те не бяха тези, които обсъждаха жителите на Тантел. Отвън изглеждаше непокътнат и само мъхът по покрива и каменната зидария издаваше, че е строен в незапомнени времена. Храмът се състоеше от две големи помещения и мазе, над което подът бе изгнил и пропаднал, така че приличаше на зловеща яма, точно пред входа му, от дъното на която, сякаш извираше мракът и се отразяваше в провисналите отвсякъде паяжини. Останки от глинени съдове, черепи (най-малко десет) и кости бяха осеяли непропадналата част от пода и изглеждаха още по-злокобно под дебелия слой прах…

Точно в тази обстановка се бе оказал Мейон, когато откри тайния изход от двореца. Тогава беше на 12 години и съвсем леко се подмокри. На връщане се опита да тича бавно, за да не загаси свещта, но не се получи нито тичането, нито запазването на пламъка и продължи в един пълен кошмар – блъскаше се в стените, падаше, пълзеше, ставаше, с постоянното усещане, че някой му дърпа наметалото… Добра се до тайната врата в подземието на двореца полумъртъв и толкова уплашен, че за малко да забрави за откритието си. Едва след седем години се върна в храма. Нещата вече му изглеждаха различно. Проправи си път през „джунглата” и много се учуди, когато установи, че се намира почти на централния площад, в родния си град. Малко по-късно започнаха неговите забежки в реалния живот.

Мейон седеше на жертвеника пред храма и противно на волята си, си припомняше тези епизоди от своя живот. Не бързаше за никъде, защото още не бе решил за къде да бърза и не можеше да реши. Тук поне се чувстваше спокоен.

Нещо прошумоля в храсталака недалеч от него и ангажира вниманието му. Принцът се изправи и насочи поглед в мястото, откъдето дойде шумът. Стори му се, че долови някакво движение, приклекна зад камъка и видя как някой си проправяше път през джунглата, точно към него. Отстъпи няколко крачки приведен и слезе в подземието.

Над ямата се надвесиха три фигури. Застанал в сянката отдолу, Мейон можеше да ги разгледа без да го забележат, но имаше готовност да се изнесе по най-бързия и безшумен начин.

Не бяха войници, както си бе помислил в началото. Някакви обикновени хора, най-вероятно от новите поклонници на Хич. До преди известно време, древния бог имаше само една нищожна група привърженици, но напоследък, както се говореше, ставаха все повече. Наскоро Мей случайно мина покрай протест на хичистите, на централния площад. Бяха над хиляда човека със изрисувани лица. Пееха някакви химни и скандираха. Искаха старата религия придобие официалност и да се възстановят храмовете на Хич. Това изобщо не впечатли принца, винаги беше смятал всички религии, за непосилна за преглъщане глупост. Само си отбеляза, че ако се стигне до възстановяване на храмовете, ще се окаже в твърде сложна ситуация.

Единият от тримата предложи да слязат долу, но Мей усети по гласа му, че просто демонстрира куража, който зловещото място бе безмилостно погубило. Другите двама се обърнаха мълчаливо и си тръгнаха. Първият предпочете да не остава сам и ги последва. Мейон едва пребори желанието да метне по натрапниците някой череп и да изкрещи злокобно. Изчака достатъчно, за да се отдалечат и излезе от ямата.

Навън вече се усещаше пристигането на нощта. Принцът седна отново на жертвеника и се отнесе в мислите си. Трябваше да предприеме нещо и то трябваше да започне оттук.

Тунелът от двореца не свършваше в храма. Имаше нещо като отклонение насам, иначе продължаваше и Мейон предполагаше, че излиза някъде извън града, но никога не бе ходил натам. Известно време се канеше, но винаги намираше достатъчно основание да прекара времето си по-приятно. Оттук до двореца разстоянието беше кратко и принцът познаваше всеки сантиметър от тунела. Можеше да го мине без светлина и небрежно пиян (така и правеше в последно време), но да се впусне в непознатата тъмнина, го отбелязваше като лудост, даже без да отчита факта, че ако предположенията му са верни, тунелът натам ще е най-малко пет пъти по-дълъг. Проблемът със светлината беше изключително сериозен, но едва ли можеше да се окачестви като единствен, а като че ли бе настанало време, подходящо да извърви другата част от тунела. Можеше все пак да го отложи, в тунела е еднакво тъмно и нямаше значение дали ще тръгне през деня или през нощта. Всъщност нощта бавно и сигурно настъпваше.

Реши да се разходи малко из града, докато събере мислите си. Разбира се, рискуваше да се натъкне на войници, но пък, познаваше добре обстановката, за да се развълнува от подобна среща.

Избра си един рядко използван маршрут и напусна гората възможно най-далече от градския площад. После потъна в тесните, тъмни улички.

Първоначално смяташе да отседне в позната кръчма и да попие, но тя не работеше и продължи. Наблизо живееше неговият приятел Гази-бара и Мей кривна натам. Спря пред портата, никъде в къщата не светеше и не изпита желание да го буди посред нощ.

Вече си тръгваше, когато забеляза слаба светлинка в един от страничните прозорци и дръпна въженцето на камбанката. Звънът избистри убийствената тишина и след заглъхването му стана още по-тихо. Миг по-късно се отвори входната врата и в рамката ѝ се появи Гази-бара със свещ в ръка. Не му се зарадва особено, но наля по чаша вино.

– Знаеш ли нещо за изчезването на царя? – подхвана Мейон директно, веднага след първата глътка.

– Нямам никаква представа, но усилено се предполага, че баща ти е отвлечен от боговете.

–  Ха! Боговете! На мен ми се струва – безпределно тъпо.

– Така е, но и няма по-разумни варианти, в предвид на мистериозните обстоятелствата около изчезването му. – Гази-бара разказа подробно всичко, което знаеше.

– Е, как така – просто ще изчезне!?

– Нали това ти казвам – пълна мистерия! Затова и…

– А какво общо имам аз?

– Не зная, Мей. Навярно някой е съзрял добър повод да се отърве от теб или просто трябва да има някой виновен.

Мейон си допи виното и стана, решен да не досажда повече.

Продължи безцелно по притихналите улици, размишлявайки върху ребуса, в който бе попаднал. Двама войници от нощната стража, вървейки срещу него, му напомниха, че решението не е тук някъде. Забелязвайки ги, сви бързо в първата пряка и се върна в джунглата около храма.

Трябваше да напусне града, това бе повече от ясно, но вече смяташе, че няма да е толкова опасно да се отбие, преди това в двореца. Никой не го очакваше там, а и по това време…

Мина през тунела до познатото му мазе, затрупано с вехтории, дотолкова, че едва се промъкваше и излезе в друго помещение, оттам в трето, в което навлизаше слаба светлина от горния етаж.

Мейон изкачи стълбите до някъде и спря, докато се обърнат стражите, после продължи към втория етаж, откъдето безшумно и безпрепятствено стигна покоите си в лявото крило на двореца.

Преодоля неземното привличане на леглото, взе си меча и наметалото и тръгна по обратния път.

От последния коридор откачи един светилник, изчака обръщането на стражите и се спусна по стълбите надолу.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Господин адвокат, нали ми обещахте, че ще оправдаят жена ми, а ето че са я осъдили?
- Щях да я оправдая, господине, но по време на процеса не можах да се вредя от нея и да кажа и думичка!