ja_mageia

ФЕНТРОБО

9.

– Ха, един принц без гащи!

Мейон се обърна рязко и сякаш замръзна, зашеметен от красотата на трите жени, изникнали на няколко метра от него.

– Красив е.

– О, да.

– Да сте ми виждали дрехите?

– Много е сладък.

– Особено като свенливо се опитва да скрие онова там. 

 Трите жени се разсмяха звънко. Мей съвсем ясно видя, как смехът се стеле като мараня около тях, но си помисли, че е от дългия престой във водата или от кошмарния преход през тунела, който го бе довел до това прекрасно място.

– „Онова там” е трудно да се скрие.

– Какви ги плещете? Къде са ми дрехите?

– Малко глуповат ми се вижда.

– Третият царски син винаги изглежда глупав, после спасява царството. – Те отново избухнаха в смях.

– Какво се хилите? Да ви горкододе!

– Спокойно, не ругай в присъствието на дами!

– Дами! Да бе! Да-ви… Да ви го… и на трите!

– Това вече е мъжка приказка. Да вървим тогава!

– Чакайте! Как ще тръгна така?

– Вземи се наметни! – Най-палавата от трите през смях свали туниката си и му я подхвърли. После се обърна и величествено тръгна към езерото. Другите я последваха.

Мейон опита да се загърне целия в туниката, но скоро разбра, че това няма как да се случи и я уви около кръста си. Жените се бяха отдалечили и той се затича, за да ги догони.

– Къде са ми дрехите?

– Изпрахме ги.

– Какво?!?

– Може ли след като се изкъпеш да облечеш отвратително мръсни дрехи? – Една от жените спря и се обърна. Думите ѝ прозвучаха майчински строго.

– Кои сте вие?

– Аз съм Купала – богинята на всички хубави неща. Това е Зила – нимфата-покровителка на езерото, в което се изкъпа.

– А аз съм Нерея – нимфата се обърна и го заля с цялата приказност на усмивката си.

– О, аз… аз…

– Ти си Мейон – третия син на цар Стримон.

Царският син бе загубил способността да говори, а нимфите нямаше какво повече да кажат, така че тръгнаха отново в мълчание. Нагазиха във бистрите води и продължиха да вървят. Водата стигна до шиите им и ги погълна. Мейон спря. Все още виждаше силуетите им – слизаха все по-надолу. Водата стигаше до кръста му и смешно издуваше туниката, а той не знаеше какво да прави. Обърна се, за да тръгне към брега. В този миг се появи Зила, улови здраво ръката му и го завлече към дъното. Нимфата плуваше толкова бързо, че той загуби всякаква представа за време и пространство. Стори му се, че първо се спускаха стремително надолу, а после нагоре и рязко спряха. Зила пусна ръката му и го избута нагоре. Мейон изплува в малко езерце в средата на огромна зала. Разтърси глава, за да се убеди, че е на сухо и шумно си пое въздух. Зила се появи зад него и го насочи към трите каменни стъпала.

– Това е моят дом. Добре дошъл!

Сега Мейон забеляза, че се намира в приятно хладна пещера. Някакви странни кълба плаваха в пространството и излъчваха почти лунна светлина. Купала и Нерея стояха до маса отрупана с всевъзможни и малковъзможни деликатеси. Мейон приближи. Вниманието му бе отнето от масивна златна амфора. Усещаше нечовешка жажда. Надигна амфората и пи, но миг по-късно я свали с видимо отвращение.

– Какво е това?

– Амброзия.

– Амброзия!?! Не ви ли се намира нещо по-истинско, като вино например.

– За какво ти е вино?

– Защото съм жаден, а и децата на моя народ знаят, че жаждата се утолява с вино.

– Но после възниква нова жажда.

– В това е смисълът. – Този отговор прозвуча толкова убедително, че спорът виновно се самоуби.

Зила се отдалечи към далечния край на пещерата, където се беше настанил мрака. Две от „луните” тръгнаха след нея. След малко се върна и остави на масата глинена делвичка. Мейон я надига, опита внимателно съдържанието ѝ и я преполови с няколко мощни глътки.

– Това е нещо съвсем различно… Прекрасно вино!

Отпи още една глътка и я задържа в устата си, сякаш да се увери в прибързано направената оценка. Не беше сбъркал. Смугла, прекрасна топлина изпълни всяка клетка на тялото му. Принцът изтанцува няколко крачки и се разсмя гръмко.

– Да, това е... Божествено!

Мей приседна на одъра до масата и си спомни, че не се е хранил от няколко дни, но първо допълни приятното усещане.

Богините си наляха амброзия и седнаха срещу него. Отпиваха малки глътки, шепнеха си и избухваха в звънък смях. Той бе спрял да им обръща внимание, изключително зает в опустошаването на най-вкусните ястия, които някога беше опитвал. Съвсем скоро успя така да се натъпче, че даже не му се пиеше. Отпусна се назад в неимоверно блаженство. Чак по-късно установи, че е в компанията на най-прелестните създания, които някой, някога е виждал.

Точно посред това негово откритие двете нимфи му махнаха усмихнати и скочиха в езерцето. Купала се премести до него.

– Тази туника ти стои прекрасно, но не мога да ти я подаря, нещо като атрибут ми е.

– Като какво?

– Няма значение. Трябва да си я взема. – Тя внимателно измъкна туниката изпод него.

– А моите дрехи?

– Е, не се безпокой, де! Те останаха някъде. Когато си тръгнеш, което не ясно кога и как ще стане, ще си ги вземеш. Засега няма да ти трябват.

Купала докосна лицето му и Мей се усмихна, правеше го по най-великолепния начин и обичаше да го прави, а  последните дни не му бяха предложили много поводи за това. Погали косите ѝ и нежно я придърпа към себе си. Устните им се сляха…

– Защо те наричат богинята на всички хубави неща?

– Сега ще видиш!

Тя го бутна нежно назад и го затрупа с цялата си неподправена божественост.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

- А, сега – обръща се учителката към учениците. – Решете следната задача: Всеки ден идвам на работа с автобус. Той е един път и половина по-възрастен от мен. Движи се със средна скорост 42 км/ч и изминава разстоянието за 42 минути. По маршрута има 4 спирки и на всяка спирка, престоят е средно 2 минути. На колко години съм аз?
- На 28 – отговаря Иванчо, след кратък размисъл.
- Браво Иванчо. Това е точния отговор, а сега обясни на съучениците си, как стигна до него!
- Ами, госпожо… понеже, аз съм на 14 и тате твърди, че съм полуидиот.