ja_mageia

ФЕНТРОБО

10.

         Отпуснат на удобния фотьойл в голямата зала на своя дворец, Мнозук разсеяно наблюдаваше изправения до горящата камина „прозорец“. Навън се сипеше ситен злобен снежец и виеше жесток вятър, които създаваха кошмарно неудобство на всички обитатели на Фентробо. По същото време и, да кажем, на същото място, само че в реалния свят, зноен летен ден докарваше до отчаяние хората. Анализирайки този абсурден паралелизъм, Мнозук изпитваше огромно задоволство и се усмихваше по детски. Но снегът донася и спомени, понякога тъжни и не винаги бели. 

           Беше прекрасен зимен ден. Мравун сякаш се бе стопил под снега. Един от тези дни, в който, въпреки студа, искаш повече от всичко да излезеш навън. А Мнозук е малко дете и дълго е чакал точно този ден. Почти цяла година е изработвал своята супер шейна и е настанало времето да я покаже на всички. На пързалката – най-стръмната улица в града – е пълно с народ. Хора от всички възрасти се пързалят и веселят, сякаш никога не са виждали сняг. Най-после идва неговия ред и той скача в шейната. Не успява да не забележи как магично приковава всички погледи и потегля, по-скоро полита – все по-бързо и по-бързо. Достига невъзможна скорост и… не успява да вземе последния завой. След впечатляващ полет се забива в отсрещния магазин и изпочупва три-четири делви с качествено вино. Тъкмо се изправя и се чуди как се е отървал без сериозни контузии след тази каскада, когато отнякъде се появява собственикът на магазина и прецизно нашибва премръзналия му задник с добреподбрана черничева пръчка. Едва успява да се откопче и побегне. Улицата го посрещна със злобен присмех…

         Мнозук махна с ръка, за да прогони детския спомен, който като възнахална муха продължаваше да кръжи около главата му и едва отървал се от него се сдоби с десетина други. Един от тях надви глутницата и гордо изпъчи гърди, запълвайки цялото му съзнание.

         Вървеше с баща си през снега. Връщаха се или отиваха някъде. Някакви хора се изпречиха на пътя им. Караха се, обясняваха, после крещяха и се нахвърлиха върху баща му. Повалиха го на земята и зверски го ритаха докато мърдаше. Мнозук стоеше на няколко метра от случващото се и плачеше. Дори не му хрумна да избяга. Когато сенките на нападателите се стопиха в настъпващия мрак, приближи трупа и коленичи в червения сняг около главата. След това… не помнеше нищо. Абсолютно нищо.

Отгледа го дядо му. Той беше нещо като магьосник, но не съвсем – забавляваше малките и разсмиваше възрастните, но и това бе напълно достатъчно, за да запали внука си по магията. Още тогава у Мнозук се зароди убеждението, че е потомък на велик маг и се зае да проучва корените си. Не стигна до никъде или по-скоро се отказа, тъй като все не попадаше на нещо впечатляващо. Предците му се оказаха мощни смешници и аутсайдери.

Не е лесно да се направи родословно дърво, когато се тръгне от клоните и се върви надолу. Обикновено такива опити свършват в стъблото, което се приема за основа. Още по-трудно е да се построи такова, когато е известен само основния корен. Почти неизбежно в най-ранен етап, изследователят се сдобива с усещането, че дървото е отсечено още като фиданка или е изсъхнало, развивайки само един клон до някъде. Точно до там стигна Мнозук, проучвайки родословието на великия Отрехмон, но не се отказа, защото усещаше, че заклинанието е още живо и съществува в нечия глава. Върна се обратно към корена и тогава откри, че внукът на Отрехмон е имал трима сина и точно неизвестния му досега се оказваше първороден. От него клонките започнаха да се подреждат с чудна лекота, чак до петнадесето коляно, където затъваха в неясност и обърканост. Явно бе, че потомците на Отрехмон са изоставили магията и в книгите, които четеше не можеше да открие повече, трябваше да потърси други източници, само че такива почти нямаше.

Винаги му се бе струвало странно, през последните две-три столетия, хората бяха постигнали интелектуален регрес. Преди са писани много повече книги, сигурно и много повече, хората са чели, сега дори някой да напише книга, надали ще се намери кой да я прочете. Мнозук предполагаше, че невежеството е изкуствено подклаждано от хора, на които им е изгодно, иначе нямаше обяснение за угасналата у хората жажда за знание. Всъщност и той се ползваше от хорското невежество и смяташе още повече да се възползва, само че липсата на съвременни книги възпрепятстваше неговото изследване, но Господарят не бе бил толкова път, за да спре дотук и да се откаже.

Постигна отчаяние за кратко, преди внезапно да го връхлети една на пръв поглед абсурдна идея, а за него всеки абсурд бе неизползвана възможност. Откри древните и вече позабравени божества по тези земи и с второто и трето заклинание ги възкреси до реално съществуващи личности, които значително обогатиха познанията му по съвременна история.

И го откри… далечния потомък на Отрехмон, който дори не предполагаше, че е. По-важно бе, че той знаеше… а този факт му причиняваше радост, единствено сравнима с радостта на малко дете, направило нещо изключително. В притихналата вечер лицето му грейна по-ярко от камината.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Не сипвайте на гроба

                         ми вода
На оня свят не искам

                       да се мия,
ако възкръсна нявга

                      от пръстта,
ще бъде само,

                  за да се напия.
Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един шофьор карал ТИР по шосето. По едно време го спира мъж, целия в жълто.
- Кой пък си ти? - пита изненадан шофьора - що си целия в жълто?
- Ами... аз съм жълтия педераст - с нежен глас заговяря стопаджията - отивам на Конференцията на хомосексуалистите в Пловдив.
- Хайде, качвай се.
След около половин час друг стопаджия маха с ръка, този път целия в червено.
- Ти пък кой си?
- Ами, аз - отново с нежен глас заговаря стопаджията - съм червения педераст, и отивам...
- Да, да, на конференцията на хомосексуалистите. Качвай се.
След малко на ТИР-а маха друг, целия в зелено.
- Ти кой си?
- Аз съм зеления педераст...
- Да, да за конференцията. Качвай се.
След още половн час друг маха на ТИР-а, целия в синьо. Отегчен, шофьора казва:
- Да, да, знам! Ти си синия педераст и отиваш на конференцията... Качвай се.
А човекът сърдито казва:
- Я ти си дай книжката, пък ще видим кой e педераст ...