ja_mageia

ФЕНТРОБО

10.

         Отпуснат на удобния фотьойл в голямата зала на своя дворец, Мнозук разсеяно наблюдаваше изправения до горящата камина „прозорец“. Навън се сипеше ситен злобен снежец и виеше жесток вятър, които създаваха кошмарно неудобство на всички обитатели на Фентробо. По същото време и, да кажем, на същото място, само че в реалния свят, зноен летен ден докарваше до отчаяние хората. Анализирайки този абсурден паралелизъм, Мнозук изпитваше огромно задоволство и се усмихваше по детски. Но снегът донася и спомени, понякога тъжни и не винаги бели. 

           Беше прекрасен зимен ден. Мравун сякаш се бе стопил под снега. Един от тези дни, в който, въпреки студа, искаш повече от всичко да излезеш навън. А Мнозук е малко дете и дълго е чакал точно този ден. Почти цяла година е изработвал своята супер шейна и е настанало времето да я покаже на всички. На пързалката – най-стръмната улица в града – е пълно с народ. Хора от всички възрасти се пързалят и веселят, сякаш никога не са виждали сняг. Най-после идва неговия ред и той скача в шейната. Не успява да не забележи как магично приковава всички погледи и потегля, по-скоро полита – все по-бързо и по-бързо. Достига невъзможна скорост и… не успява да вземе последния завой. След впечатляващ полет се забива в отсрещния магазин и изпочупва три-четири делви с качествено вино. Тъкмо се изправя и се чуди как се е отървал без сериозни контузии след тази каскада, когато отнякъде се появява собственикът на магазина и прецизно нашибва премръзналия му задник с добреподбрана черничева пръчка. Едва успява да се откопче и побегне. Улицата го посрещна със злобен присмех…

         Мнозук махна с ръка, за да прогони детския спомен, който като възнахална муха продължаваше да кръжи около главата му и едва отървал се от него се сдоби с десетина други. Един от тях надви глутницата и гордо изпъчи гърди, запълвайки цялото му съзнание.

         Вървеше с баща си през снега. Връщаха се или отиваха някъде. Някакви хора се изпречиха на пътя им. Караха се, обясняваха, после крещяха и се нахвърлиха върху баща му. Повалиха го на земята и зверски го ритаха докато мърдаше. Мнозук стоеше на няколко метра от случващото се и плачеше. Дори не му хрумна да избяга. Когато сенките на нападателите се стопиха в настъпващия мрак, приближи трупа и коленичи в червения сняг около главата. След това… не помнеше нищо. Абсолютно нищо.

Отгледа го дядо му. Той беше нещо като магьосник, но не съвсем – забавляваше малките и разсмиваше възрастните, но и това бе напълно достатъчно, за да запали внука си по магията. Още тогава у Мнозук се зароди убеждението, че е потомък на велик маг и се зае да проучва корените си. Не стигна до никъде или по-скоро се отказа, тъй като все не попадаше на нещо впечатляващо. Предците му се оказаха мощни смешници и аутсайдери.

Не е лесно да се направи родословно дърво, когато се тръгне от клоните и се върви надолу. Обикновено такива опити свършват в стъблото, което се приема за основа. Още по-трудно е да се построи такова, когато е известен само основния корен. Почти неизбежно в най-ранен етап, изследователят се сдобива с усещането, че дървото е отсечено още като фиданка или е изсъхнало, развивайки само един клон до някъде. Точно до там стигна Мнозук, проучвайки родословието на великия Отрехмон, но не се отказа, защото усещаше, че заклинанието е още живо и съществува в нечия глава. Върна се обратно към корена и тогава откри, че внукът на Отрехмон е имал трима сина и точно неизвестния му досега се оказваше първороден. От него клонките започнаха да се подреждат с чудна лекота, чак до петнадесето коляно, където затъваха в неясност и обърканост. Явно бе, че потомците на Отрехмон са изоставили магията и в книгите, които четеше не можеше да открие повече, трябваше да потърси други източници, само че такива почти нямаше.

Винаги му се бе струвало странно, през последните две-три столетия, хората бяха постигнали интелектуален регрес. Преди са писани много повече книги, сигурно и много повече, хората са чели, сега дори някой да напише книга, надали ще се намери кой да я прочете. Мнозук предполагаше, че невежеството е изкуствено подклаждано от хора, на които им е изгодно, иначе нямаше обяснение за угасналата у хората жажда за знание. Всъщност и той се ползваше от хорското невежество и смяташе още повече да се възползва, само че липсата на съвременни книги възпрепятстваше неговото изследване, но Господарят не бе бил толкова път, за да спре дотук и да се откаже.

Постигна отчаяние за кратко, преди внезапно да го връхлети една на пръв поглед абсурдна идея, а за него всеки абсурд бе неизползвана възможност. Откри древните и вече позабравени божества по тези земи и с второто и трето заклинание ги възкреси до реално съществуващи личности, които значително обогатиха познанията му по съвременна история.

И го откри… далечния потомък на Отрехмон, който дори не предполагаше, че е. По-важно бе, че той знаеше… а този факт му причиняваше радост, единствено сравнима с радостта на малко дете, направило нещо изключително. В притихналата вечер лицето му грейна по-ярко от камината.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели