ja_mageia

ФЕНТРОБО

11.

– Хей, сънливецо, ставай!

Мей не можеше да повярва, че след такава нощ, някой ще поиска от него да става. При това, този някой бе най-милото и най-прекрасното създание, което беше срещал. 

            – Навън зазорява, а ти имаш много работа.

– Работа?!

– Да, нали така се казва, когато човек трябва да свърши нещо много важно.

– И какво толкова неотложно има за вършене?

– Трябва да спасиш баща си и да го върнеш отново в Тантел.

– Само че, съвсем случайно дочух, че баща ми е пленник на боговете, как бих могъл да го измъкна от тях.

– Като начало – стани! Както се казва: и най-дългото пътуване, започва с напускане на леглото.

Мейон се надигна.  Купала се надвеси над него и го целуна. Той понечи да я сграбчи, но тя се изплъзна и седна срещу него.

Само една луничка се рееше над тях и сипеше тиха, интимна светлина. В миг се разпадна на множество частици, които пропадайки плавно надолу се уголемяваха, блъскаха се една в друга и засияваха все по-ярко. Спряха на метър-два от масата, която отново беше отрупана. Мейон пропусна изключителното светлинно шоу, защото точно в този момент изследваше с поглед масата. Не видя това, от което се нуждаеше и въздъхна леко разочарован.

– Няма вино. Опитай това! – тя му посочи една димяща чаша с черна течност. Той отпи внимателно. Имаше страхотен аромат, но горчеше. С усилие преглътна и му се стори приятно. Отпи нова глътка, после налапа някакъв сладкиш и отново глътка кафе.

– Не е толкова зле, колкото изглежда.

– Всъщност баща ти не е отвлечен от боговете. Неговият похитител е Господарят на реда, който е велик маг, но не е Бог. Смъртен и уязвим е, разчита изключително на магията. Съюзил се е, или по-скоро е взел под опеката си няколко пропаднали божества. Покровител е и на Марите…

– Марите!?

– Да, духовете на никога незадоволявани жени са най-коварните и страшни същества, от които се боят и повечето богове.

– Зная, но си мислех, че са измислица.

– Какво означава измислица? Всяка измислица може да бъде реалност, само че не знаеш къде точно съществува. В една такава живее Господарят на реда, там е и баща ти…

– И от мен се иска само да вляза в тази измислена реалност и да измъкна царя пред смирените погледи на Марите, Господарят на реда и няколко божества!

– Да.

– Възможно ли е една богиня да полудее?

– Не.

– Защо тогава обсъждаме луди идеи?

– Да, лудост е, но ти ще я направиш, защото това е единствения шанс за твоя народ.

– Какво искаш да кажеш?

– Просто е. Когато велик магьосник отвлича царя на някое царство – нищо добро не очаква царството. Не знам точно плановете на мага, но имам някои догадки. Господарят на реда произхожда от племето на барабите. Те са му дали статуса на върховен Бог. Сигурно не е случайно, че те упорито настъпват от изток и стават все по-силни. Не може да се каже, че са свирепи и безпощадни войни, но бавно и сигурно напредват. Победите опияняват не по-зле от първата чашка и подтикват към нови. Мисля си, че Господарят на реда очаква от тях да завладеят целия свят.

– Това не е възможно.

– О, Мей, по-лесно е отколкото можеш да си представиш. За по малко от седмица, барабите завладяха фригите…

– Нима!?

– Да, вчера приключиха с тях. Още пируват, насилват и плячкосват, но до няколко дни ще нападнат бебриките. Така постепенно, едно по едно ще превземат петте царства, защото баща ти бе единствения, който можеше да организира всички против барабите. Мисля, че Господарят на реда е взел това в предвид, изготвяйки коварния план.

– Започвам да схващам. След като завладеят всичко наоколо, барабите ще нападнат и кратите.

– Неизбежно е.

– Колкото и стабилен да е Тантел, не би издържал една продължителна обсада, откъснат от външния свят.

– Радвам се, че си толкова прозорлив, Мей.

– Само не ми е ясно, какво бих могъл да сторя против всичко това.

– Много, по-точно повече от всеки друг.

– Мога ли, изобщо да вляза в тази измислена реалност?

– Да.

– Но…

– Разбира се, че си обикновен човек и няма как да оцелееш в една магия, но всъщност има как и естествено, няма да е лесно. Като начало трябва да отидеш до Сребърната планина.

Мейон за малко не се задави с кифличката, която му се струваше толкова вкусна, че не искаше да преглътне. Вече се бе убедил в чувството за хумор на богинята.

– А защо не Златната?

– Защото няма такава, има само Сребърна… И няма как да ти помогна, сигурно си чувал, че среброто влияе твърде зле на всички безсмъртни. Ще трябва да отидеш сам. Там се намира Идиотската пещера, поне така я наричат местните. В нея трябва да откриеш Амулетът на гигантите, с него ще можеш да просъществуваш в света, създаден от магьосника.

– Така всичко изглежда много лесно.

– Не е. Нямам представа що за чудо е тази пещера, но сигурно има защо да я наричат така. В нея трябва да откриеш врата, зад която се намира амулета. Преди много години ми оставиха да пазя ключът за тази врата. – Купала размаха златна верижка с ключ, после я закачи на врата му. – Но не зная как да я откриеш. И още много други неща не знам. След това ще трябва да изкачиш планината и да намериш входа за онази реалност. Натам… ще разчиташ на амулета, силата и въображението си.

– Лесно е.

– О, не! Очаква те кошмарно приключение, но ти не си страхливец, Мей и би трябвало да се справиш.

Тя застана до него и чудно поклати бедра.

– Някога, след много години, хората ще напишат легенда за теб, а по-късно други хора ще превърнат легендата в песен. – Мейон я грабна и нежно я застла в леглото. – „Човекът от Сребърната планина”. – Богинята разроши косите му. – Харесва ли ти?

– Да.

– Да…

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един крадец влязъл в една богаташка къща, след като видял с очите си, как стопаните заминават на кръчма. Пристъпвал бавно в непознатата обстановка и изведнъж чул глас:
- Аз те виждам и Исус те вижда!
Крадецът се стреснал, размахал фенерчето във всички посоки, но не видял нищо. Направил още една крачка и пак чул същия глас:
- Аз те виждам и Исус те вижда! - Крадецът замръзнал и сигурно му идвало да изпадне в паника. Трескаво раздвижил фенерчето, но пак нищо не открил, а гласът проехтял отново:
- Аз те виждам и Исус те вижда!
Чак сега крадецът уловил вярната посока и насочил прожектора натам. На метри от него, от тавана висяла клетка и в клетката папагал, който декларирал отново:
- Аз те виждам и Исус те вижда!
Огромно бреме се смъкнало от плещите на крадеца. Спокойно приближил клетката и някак игриво попитал:
- А ти кой си?
- Аз съм Иван.
- Ха, Иван. Много смешно име за папагал.
- Ми то и Исус е смешно име за питбул, но невярвам да ти е до смях след малко.