ja_mageia

ФЕНТРОБО

12.

Цял следобед барабите усърдно разграбваха престолния град на Фригия. Привечер към столицата им – Мравун тръгна значителен керван натоварен с ценни предмети и злато. Войниците пируваха и се веселяха по улиците на града. Нямаше палежи, издевателства и насилие, все пак, Фригия доброволно капитулира.

Същото правеше и Барабараб – барабският цар, заедно с генералите си, но в тронната зала на двореца, преустроена в огромна трапезария. Чувстваше се повече като гост, отколкото като завоевател, а фригите се представяха като любезни и отлични домакини. Барабите получаваха повече, отколкото пожелаваха, при това с неудобство от проявената сърдечност. Фригите бяха необикновен народ.

Начело на отрупаната с лакомства трапеза, Барабараб отпиваше на кратки глътки божествено вино, загледан в изящните снаги на танцуващите отпред девойки. Винаги е предполагал, че животът може да бъде толкова хубав. Това, което никога не бе си и помислял, беше че някога ще господства в някое друго царство, а усещането бе несравнимо. Само да не беше...

Леко потръпна и тъмна сянка се установи върху лицето му, което веднага долови седящият му вляво цар-домакин.

– Нещо Ви причинява неудобство, Ваше Величество?

– Не, не, всичко е наред!

– Ако желаете можете да се отпуснете в прегръдките на момичетата.

– Не... може би по-късно.

– Когато поискате.

Барабският цар допи чашата си и веднага му я напълниха отново.

Войната, която никога не бе желал, се развиваше приказно. Бяха се поразходили из територията на Фригия, тук-там им бяха оказали незначителна съпротива. Нямаше жертви и от двете страни. Няколко дни обикаляха пред залостените порти на града, докато не излезе самият цар да ги посрещне. Набързо оформиха споразуменията, фригите се съгласиха с всички условия и вече поливаха мирния договор.

Всичко това изобщо не се хареса на Мнозук. За него победата имаше съвсем различни измерения. Отначало се зарадва, срещайки кервана със скъпоценности и виждайки тук-там дим в столицата на Фригия, но колкото повече приближаваше, толкова повече се разочароваше. Явно истинската война не се бе състояла. Но успя да се вбеси, чак когато влезе в града. Фриги и бараби пиеха и се прегръщаха като най-близки приятели.

Стигна двореца и влезе необезпокояван от никого. Застана на входа на тронната зала и когато свърши танца на девойките с отмерени ръкопляскания привлече вниманието към себе си, бавно приближавайки трапезата.

Барабараб почти замръзна на мястото си. В частично недоумение фригският цар се изправи.

– Вие би трябвало да сте Господарят на реда…

– Така е.

– Заповядайте!

– Няма да мога да споделя пиршеството ви. Искам само да поговоря насаме с моя цар.

Барабараб получи смътно усещане, че казаното от човека, изправен пред масата по някакъв начин касае достойнството му. Сигурно дойде от „моя цар”, което му прозвуча като: „царя, когото притежавам”, защото в действителност бе точно така. Искаше му се това да е неговия верен и предан служител, какъвто бе преди години, но отдавна вече не беше така. Господарят, както го наричаха, притежаваше твърде необикновени способности (царят ги бе усетил многократно), за да бъде подчинен на някой. Не случайно бе провъзгласен за бог. И сега Барабараб почувства присъствието на Мнозук в главата си. Махна с ръка пред лицето си, сякаш да го прогони и малко се ядоса. Все пак всичко си имаше граници, трябваше да стане ясно кой е царят. Понечи да отговори троснато, но думите, сякаш се превърнаха в пясък и плътно запълниха устата му, чак след няколко преглъщания, успя да произнесе тихо:

– Дали е толкова важно това, което имаш да ми кажеш?

– О да, Ваше Величество! Нали не смятате, че ще бия толкова път дотук за нещо незначително.

Докато се колебаеше, или по-скоро се чудеше какво да каже, Барабараб усети непреодолимо желание да си удари шамар. И не просто желание. Изпъна ръка напред, замахвайки и с огромно усилие подчини ръката си да тупне върху масата. Представи си го съвсем образно. Щеше да е нечуван позор. Трябваше да стане по най-бързия начин и да се махне от трапезата. Трябваше…

Изправи се тромаво, кръстосал ръце пред гърдите си.

– Можете да отидете в онази зала! – посочи другият цар. – Там никой няма да ви безпокои.

Мнозук тръгна напред, уверен че царят ще го последва. Спря пред показания вход. В движенията му се долавяше дразнеща театралност. Изчака царя, влезе след него и затвори вратата.

– Е, няма смисъл повече да се стискате. Направете го! Отдайте се на желанието, не го подтискайте! Сега сме само двамата, а аз съм наясно относно Вашето Величие. Да. Направете го!

Внезапно Барабараб замахна и такъв шамар си заби, че отстъпи крачка назад, а короната му отхвърча в ръцете на магьосника.

– Ето, виждате ли? Сега ще Ви олекне. – Мнозук звучеше все по-бодро. Подаде му короната. – Съжалявам, че не сте роден за властелин. Ще се опитам да направя още нещо по въпроса и ако пак ме разочаровате, ще си намеря друг цар. И така… по същество. Утре сутринта поемате към Бебрикия.

– Но… – най-после успя да продума царят.

– Разпоредете на генералите си да подготвят войниците! – продължи Господарят, сякаш не чул началото на възражението му. – И без повече лиготии! Минавате и опожарявате всичко по пътя си! Биете, насилвате, грабите, убивате… На война, като на война! – Барабараб си залющи нов шамар, а веднага след това още един. – Ама, стига вече! Не прекалявайте!

Мнозук напусна бързо залата, после и двореца. Яхна коня си.

– Ти оставаш тук! – обърна се към закачуления си спътник. – И отговаряш лично за тази война. Ще се видим по-късно.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Ранно утро, тя влиза в спалнята, целува го и поставя пред него закуската – кафе, натурален сок и кроасани. Той се протяга и пламтящ от удоволствие започва да се храни. След малко:
- Скъпа, ще ми донесеш ли чаша вода?
- Не.
- А защо? – недоумява той.
-Аз съм само демо версия на любяща съпруга, лицензираната версия можеш да видиш само след регистрирация в гражданското.