ja_mageia

ФЕНТРОБО

13.

Мейон видя през косите ѝ небето и не успя да повярва на очите си. Пещерата я нямаше и беше облечен. Опипа земята под себе си. Тя се изправи, ослепително усмихната.

– Сега вече няма как да не станеш. Пък, ако искаш…

– Къде сме?

– Онова там долу е Голямата падина, така я наричат, но не вярвам да си чувал за нея.

– И как така?

– Нямам представа, защо я наричат така. Сигурно, защото е падина и е голяма…

– Имах в предвид: как така се озовахме тук.

           – Пренесох те. 

– Удивително сполучлив начин да ме измъкнеш от леглото.

– Да и тук се разделяме. А там е Сребърната планина – посочи богинята.

– Далечко ми се вижда.

– Не толкова, два-три дни път, ако вървиш направо.

– Можеше и да ми спестиш това време, нали трябваше да бързам.

– Не мога да се появявам в територията на враждебни богове. Не се наемам да ти го обясня, а и ще отнеме време, което става все по-ценно.  А на теб ти е писано сам да извървиш пътя си, но можеш да спестиш от времето си, ако все пак се размърдаш.

Купала го прегърна и целуна, преди да изчезне. Мейон опипа въздуха пред себе си и се запита дали току-що не се е събудил от най-хубавия сън, сънуван някога.

Полежа още малко преди да се изправи. Беше със същите дрехи, с които избяга от Тантел, но сега бяха чисти и ухаеха приятно.

Огледа се във всички посоки и бавно се спусна надолу. Имаше нещо като пътечка, съвпадаща с оказания му път, която на места изчезваше, обрасла с трева, но след това изникваше отново и принцът я последва.

Нямаше спомен през досегашния си живот да е напускал Тантел и заниманието да броди сам из тази необятна пустош го изпълваше с непонятни усещания. Непонятно бе и всичко, което му се случи през последните дни, но и твърде приятно на моменти. Поне му се откриваше възможност да го обмисли на спокойствие. Но вместо да потъне в тегавия мрак на екзистенциалните въпроси, принцът се почувства излъчващ светлина. Стана му толкова леко, че както си вървеше, неусетно започна да танцува… и да се смее. Боже, как се смееше само!

А това сякаш не бе на добре…

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

- А, сега – обръща се учителката към учениците. – Решете следната задача: Всеки ден идвам на работа с автобус. Той е един път и половина по-възрастен от мен. Движи се със средна скорост 42 км/ч и изминава разстоянието за 42 минути. По маршрута има 4 спирки и на всяка спирка, престоят е средно 2 минути. На колко години съм аз?
- На 28 – отговаря Иванчо, след кратък размисъл.
- Браво Иванчо. Това е точния отговор, а сега обясни на съучениците си, как стигна до него!
- Ами, госпожо… понеже, аз съм на 14 и тате твърди, че съм полуидиот.