ja_mageia

ФЕНТРОБО

14.

В голямото преддверие на спалнята си, цар Стримон се бе разположил върху разкошен диван. От двете му страни седяха две толкова красиви жени, че доскоро не можеше да си представи съществуването на подобна прелест. Леко го притесняваше невъзможността да прегърне и двете едновременно, поради обстоятелството, че едната му ръка не бе в състояние да пусне чашата с най-прекрасното вино, което някога бе вкусвал. 

          Все още не знаеше къде се намира, беше чувал от свещениците някаква религиозна глупост, как добрите хора след като умрат попадат на някакво подобно място, но не бе склонен да вярва, че се е случило, не само защото не се определяше като добър човек. По-важното беше, че не се чувстваше умрял, ама никак. Живееше и пиеше от живота големи глътки, както от това вино. А животът си бе все така прекрасен… Особено с всичко това наоколо. Чувстваше се по-добре, отколкото в собствения си дворец, далеч от всички идиотии, свързани с управлението на царството. А споменът за напълно увехналата му кралица, която от дълго не предизвикваше в него никакви страсти, го караше единствено по-силно да притиска в обятията си прелестните създания. Изобщо се стараеше да не мисли за царството си. Там все някак си щяха да се справят без него. Щом като животът му бе поднесъл целия този разкош, какво друго му оставаше, освен да му се наслади безрезервно. 

В промеждутъка между две остроумия, запълнен с изящния смях на жените, Стримон отхапа от пържолата, маринована в билков сос, отпи от чашата си и я премести в другата ръка, за да удостои с внимание, жената седяща му от дясно. Ръката му спря върху стегнатите ѝ гърди. Тя се обърна към него и нежно докосна с устни брадата му, предизвиквайки у царя сериозен прилив на мъжественост. Той се изправи заедно с нея и я понесе към спалнята.

– Не сега, Ваше Величество! – Мнозук сякаш се бе постарал да избере най-неподходящия миг. – Дойде време си да поговорим!

Царят не успя да формулира възражението си. Постоя не повече от минута с леко отворена уста, пусна марата и последва Господарят, който вече се отдалечаваше по коридора.

Мнозук прекоси пентаграмната зала, изчака, без да се обръща, появата на царя и се отправи към терасата.

– Хубав свят, а? Как Ви се струва?

Стримон не избърза с отговора, отпи дълга глътка от чашата, с която не успя да се раздели, и царствено се оригна. Разбира се, вече бе запознат с въпросния пейзаж, на няколко пъти беше успял да стигне до терасата на спалнята си, откъдето се разкриваше същата гледка. Несъмнено – живописна местност. Впечатли се повече от метафората „свят” сигурно, защото подсъзнателно усещаше, че не е метафора. Той наистина бе попаднал в един друг свят.

– Прекалено са ярки цветовете, чак дразнят очите и са леко неестествени.

– Това е лесно да се промени. – Мнозук вдигна ръка и плавно завъртя китката си. Светлината намаля до усещането за облачен ден. – Така по-добре ли е?

Този път царят отвори уста, за да отговори веднага, но спря, усещайки мощна инвазия в съзнанието си. Магьосникът безпардонно нахлу в главата му, а Стримон успя единствено да отрони едно сдъвкано „Не”.

– Напълно Ви разбирам. Всеки си има своите предпочитания. Но, ако се замислите и другия свят – вашия – такъв, какъвто е, не е съвършен.

– Това ни се струва неподлежащо на съмнение.

– Да. Сега си представете, че всичко може да се промени. Само с един жест. – Мнозук повтори движението с ръка и пейзажът отпред възвърна яркото си очарование.

Царят обходи с поглед хоризонта, сякаш очакваше да види едно инфантилно слънце, което ту се разплакваше, ту избухваше в ярък смях. Помисли си да открие местостоенето му по сянката на близките дървета, но такава нямаше. Като че ли светлината не идваше от никъде, просто я имаше.

– Да, точно така е във Фентробо! – допълни мислите му Мнозук.

– Тук е лесно, но в истинския свят не ни се струва възможно.

– О, не! Напълно възможно е. И светът ще стане едно чудесно място за живеене, като това тук, а може би по-добро.

– Звучи налудничаво красиво.

– Така е, красотата в повечето случаи е налудничава, защото никой не вярва, че е възможна. Всички са недоволни от пошлостта на сегашното положение в днешния свят, но седят и чакат грозотата сама да си тръгне. Но това няма как просто да се случи. Някой трябва да я прогони и да внесе нов ред в света. И този някой, най-после трябва да се появи и да се заеме с промяната…

– Големите идеи на малките хора – вметна Стримон, но Мнозук бе прекалено вдъхновен за да чуе нещо различно от своите думи и продължи разпалено:

– …в противен случай, ще живеем завинаги несъвършено в самоунищожаващ се, грозен, идиотския свят. Вероятно ще попитате: „А защо точно Вие?” Е, защо точно аз? Просто съм готов да си представя възможността, че случайно съм призван да поставя началото на една нова епоха.

– Увлекателно! А дали сте в състояние да понесете лично отговорността за промяната?

– О, с удоволствие! Отговорността няма да е бреме, а привилегия.

– Щом така мислите... Всъщност в какво ще се състои промяната?

– Промяната... О, тя вече е в ход. Барабите покориха Фригия, до няколко дни ще сторят същото с Бебрикия... – Тук Господарят направи една усмихната пауза, наслаждавайки се на стреса, който предизвика у кратския цар и продължи със същия ехиден тон. – Това не е особено далеч от Тантел. Дочух, че на север е избухнала друга война. Човечеството е тръгнало по своя път.

– Какъв ще е този по-добър свят, до който се стига чрез войни, насилие и разрушения?

– О, войната е мощно средство за прочистване на всичко гнило в обществото.

– Глупости! Войната се ражда от идеи, обикновено малоумни, които се създават от хора, обикновено празноглави.

Едно леко трепване на гласа указа, че магът е доловил оскърблението, но продължи без да му обърне внимание.

– Войната ни предлага огромни възможности да реализираме пълния потенциал на нашия свят...

– Достатъчно! Сега се надяваме да ни разясните каква е нашата роля във Вашите ненормални възгледи.

– О, твърде относителна е. Можете да бъдете император в новия ми свят, можете и да не го доживеете. – Мнозук направи отново твърде дълга пауза. – Вие сте единствения, който притежава ключът към този свят, но не можете да го използвате, затова разчитам на Вашето благоразумие да ми го предадете.

– Ние?!

– Да, дори не предполагате. Нарича се Четвъртото заклинание. Съобщил Ви го е вашия баща, преди да умре. Така се е предавало от баща на син почти цяло хилядолетие, докато е забравена същността му, но е настъпило време да бъде използвано.

Величествено изправен, царят стоеше като поразен от мълния с безизразен поглед вперен в магьосника.

– Разбирам, че Ви трябва време, за да си помислите. Ще Ви го дам, но побързайте! Свикнал съм да получавам всичко, което искам. Ако ми откажете, ще успея и сам да го изровя от главата Ви. Предполагам сте наясно: кой съм. Но тогава ще загубите напълно моето благоразположение, което...

Стримон замахна и мощната му ръка бясно префуча пред лицето на Мнозук, който в същия миг се бе дръпнал назад.

– Гнусен, долен червей, как си позволяваш, да ни говориш така?

– О, Ваше Величество, не очаквах подобна проява на неблагоразумие. – Магьосникът отстъпи още крачка назад и плавно вдигна ръце встрани. Тежки вериги живописно окичиха цялото тяло на царя, който, изпълнен с ярост се готвеше да връхлети върху Мнозук, но само загуби за миг равновесие. – Надявам се съвсем скоро да промените отношението си към мен. Алекси! – Гувернантът се материализира от нищото. – Покажи на Негово Величество новата му обител!

– Да, Господарю!

Стримон се опита да не се подчини, но усети, че някаква сила неподвластна на волята му, го тласка в оказаната посока. Погледна надолу и видя собствените си крака да пристъпват доколкото им позволяваха веригите. Стори му се странно – сякаш той и тялото му бяха съвършено различни неща.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един човек пристигнал пред Небесните порти и когато го запитали за името, отговорил:
- Жоро Винкела.
- Не мисля, че имаме някакво известие за вашето пристигане – му било казано. – Каква професията упражнявахте на земята?
- Търговец на метални отпадъци – отговорил посетителят.
- Добре – казал ангелът. – Ще отида да проверя.
Когато се върнал, Жоро Винкела бил изчезнал - заедно с Небесните порти.