ja_mageia

ФЕНТРОБО

15.

Беше вървял повече от три часа без да спира най-дългия преход през досегашния му живот, и умората все по-решително апелираше тежката си дума. Слънцето вече облизваше най-високия връх на Сребърната планина и скоро щеше да се скрие. Мейон бе забелязал скалите в началото на гората и бързаше да ги стигне, преди настъпването на нощта. Там щеше да си запали огън и да пренощува. 

           Една много странна птица се появи сякаш от нищото и се изви високо над главата му. Издаваше необикновен, мощен и равномерен звук. Колкото и да бързаше, нямаше как да не спре, за да я удостои с цялото си внимание.

            Гледа я докато почти се изгуби от погледа му, после я видя да пада безучастно надолу и само миг преди да се разпльосне на земята, се съвзе и сякаш отскочи от предстоящия сблъсък. Превъртя се няколко пъти на метър-два от земята и се насочи точно към него. Всичко се случи за части от секундата. Мейон отскочи ловко и в същия миг нанесе чудесен удар там, където би трябвало да се намира главата ѝ. Сякаш нещо се опита да измъкне тоягата от ръцете му, но той я беше стиснал здраво. Птицата изръмжа грозно, заби се в земята и утихна. Мейон скочи и разпалено започна да я налага с тоягата. Чак после си даде сметка, че бие нещо метално и напълно безжизнено, но продължи.

– Ей, ей! Какво си мислиш, че правиш?!

От близките храсти си спусна тъмна фигура и се нахвърли върху разбеснелия се принц, но не успя да го удържи и двамата се строполиха на земята. Претърколиха се два пъти, докато Мейон се оказа отгоре, но се отказа да му раздуе лицето и се изправи, неотделяйки поглед от металната птица.

– Изобщо не е справедливо. Три часа се мъча, докато материализирам това чудо и минава някакъв и го ликвидира за по малко от минута.

Мейон внимателно огледа изправящия се мъж. Беше към петдесетте – висок и гърчав, с дълга дреха, каквато носеха свещениците, която му стоеше като окачена върху върлина, безжизнено стара, но все още запазила претенциите си да е пурпурна.

– Какво е това?

– Нарекох го самолет. Само лети… – Другият мъж си взе шапката, отупа я и я постави на главата си, с което окончателно потвърди комичната си осанка. В друг случай принцът щеше да се посмее, но все още стреснато гледаше „птицата”.

– Откъде се взе?

– От въображението ми. Представих си го, после го предизвиках.

– И за какво служи?

– За нищо. Просто се забавлявах. Приятно е да гледаш как се издига и спуска, според желанията ти…

– Но то ме нападна.

– Не е. Понеже го направлявам с мислите си, когато те видях и ги насочих към теб и то полетя натам. Нямах лоши намерения.

Мейон се взря в малките му налудничави очички. Лицето му, или по-точно онази част от него, спасила се от стройната, рядка брада изглеждаше като печено на бавен огън.

– Вярвам ти. Сега ще продължа по пътя си.

– На къде си се запътил?

– Към Сребърната планина.

– Ха, и как мислиш да стигнеш до там?

– Да кажем, просто като вървя.

– Не бих казал, че е толкова просто. Отиваш точно към Пияната гора, после дори да я преминеш ще срещнеш сребряните…

– Брей! Да не би да искаш да ми кажеш да се връщам?!

– Не, само че тава най-вероятно не е твоя път. Никой не минава през Пияната гора. Ще трябва да я заобиколиш. Оттук, през земите на таните, те не са особено дружелюбни, което не е от голямо значение, в предвид на това, че после ще срещнеш сребряните, които…

– Колко време ще ми отнеме, за да заобиколя гората.

– Десетина дни, ако таните решат да не си правят бижута от костите ти.

– Не разполагам с толкова време. – Принцът тръгна.

 

– Я почакай! Сега се сетих. Ти си Мей от Сребърната планина. Чудех се откъде те познавам. Преди около година, ми спаси живота в „Ранобудния бухал”. Астеропей се готвеше да ме хвърли на горилите си, когато му предложи да ми платиш сметката.

 

 

 

– И аз си спомних. Ти си Ейоней, непризнатия маг. Монетите, с които плати тогава се изпариха…

– От светлината. Не бях преценил някои обстоятелства. Няма значение. Тогава дори не успях да ти благодаря, сигурно затова се срещаме отново. Можеш да дойдеш в хижата ми, съвсем наблизо е и да си починеш добре преди всичко откачено, което ти предстои. Не бих посъветвал никого да спи на открито по тези места.

Мейон не успя да прикрие задоволството от поканата. Погледна към падналата птица. Беше се превърнала в безформена синкава мъглявина и постепенно изчезна. Тръгнаха.

– Не ми приличаш на сребрянин.

– Защото не съм.

– А защо си Мей от Сребърната планина.

– Все трябваше да ме наричат някак, не можех да седя и бойко да се наливам в „Ранобудния бухал”, представяйки се: Аз съм Мейон – най-малкия син на цар Стримон. В по-добрия случай щяха да ме вземат за поредната откачалка.

Ейоней спря и продължително го разгледа.

– А ти си!?

– Да.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Влиза един пич в една кръчма и сяда пред бара.
- Барман, една водка за мен, една за теб и една за оркестъра!
Барманът му налял. Пичът бил екзистенциалист – седял си тихо и си поркал. След малко заръчал отново:
- Една водка за мен, една за теб и една за оркестъра! - Оркестърът го поздравил със следващата песен, барманът се опитал да го заговори, но не се получило. Пичът бил екзистенциалист и потретил поръчката. После още три пъти:
- Една водка за мен, една за теб и една за оркестъра!
Само че малко се изморил или му омръзнала обстановката, та се обърнал към бармана:
- Знаеш ли, приятелю, има една малка подробност – нямам никакви пари.
Барманът бил каратист, натупал го хубаво и го изхвърлил.
На другия ден, приблизително по същото, в същата кръчма влиза същия пич и сяда пред бара.
- Барман, една водка за мен и една за оркестъра!
- Ха, ами за мен няма ли?
- За тебе няма – пичът поклатил назидателно глава. – Да си мислил вчера, преди да скочиш да се биеш.