ja_mageia

ФЕНТРОБО

16.

Ейоней не беше спирал да говори през целия път, разказваше приключенията си от различни места на Земята. Принцът набързо осъзна, че е попаднал на кратка географска енциклопедия на познатия свят. От време на време спираше и го разглеждаше внимателно, опитвайки се да отгатне народността му. 

           – И аз съм крат. Роден съм в Тантел. Родителите ми починаха, когато бях десетгодишен и тръгнах по света да търся щастието си. Къде ли не съм бил...

Мейон не успя да разбере как се е озовал пред къщата. По-точно не осъзнаваше къде е била къщата, когато той вече е бил тук. Само за миг се бе обърнал назад, а в следващия – вече стоеше пред отворената входна врата. Отстъпи метър-два назад и я огледа. Внушителна постройка, насред полето. Би трябвало да я е забелязал доста отдавна. Магът го подкани с приветлива усмивка да влезе.

– Моeто местоживеене. Заповядайте!

– Кои да заповядаме? Сам съм.

– Аз така… от учтивост.

– Зарежи! Бих искал да ми говориш така, както говориш на приятелите си.

– Бива. И аз така бих искал.

– И откъде се появи тази къща?

– Тук си беше, но е направена така, че да не се вижда. Разбираш…

– Почти.

Къщата се състоеше от едно огромно помещение, в средата на което имаше огнище. Встрани от него куп възглавници и парцали, наподобяващи завивки обозначаваха мястото, което служеше за легло. Списъкът на мебелите се изчерпваше с ниска маса, затрупана с посуда и грубоскована пейка. Това, което веднага впечатли Мей, бяха картините. Те висяха на всички стени, а стотина бяха струпани на пода, за да подсилят впечатлението за пълен безпорядък.

Ейоней запали подготвените съчки в огнището и добави няколко цепеници, които лумнаха лудо, а когато се превърнаха в жарава, хвърли отгоре им два огромни къса месо.

Принцът се зачуди на запаления огън, тъй като жегата отвън отдавна му бе придошла, но продължи да разглежда картините и сякаш напълно потопен в тях чак след време успя да отрони:

– Прекрасни са!

– Щастлив съм, че ти харесват.

– Ти ли си ги рисувал?

– Да. Някога бях придворен художник на един цар… В най-чудесния период от живота ми. Имах луксозна къща близо до двореца и всичко, което пожелаех. Единственото, което трябваше да правя бе това, което обичах най-много – да рисувам. Станах любимец на царя и го придружавах по време на лов, бях и сред постоянно присъстващите на всички празненства в двореца. Животът ми бе безкраен празник. Всички ме уважаваха и всички мои желания се изпълняваха…

Докато разказваше Ейоней разчисти масата и я придърпа близо до огнището. Отвори някакъв шкаф, скрит зад натрупаните картини, извади красива амфора и разля от съдържанието ѝ в две чаши.

Мей не дочака покана, бързо се придвижи до масата и яростно изпразни своята. Учудването му дойде в повече и се задави. – Какво е това?

– Сребряните го наричат „сервека”, за мен е просто пиво.

– Не съм опитвал преди.

– Не е стигнало още до Тантел – Ейоней напълни отново чашите. – Един северен народ го произвежда. Таните правят някакво жалко подобие, но е по-добре да не го пробваш.

– Това е добро – принцът изпразни отново чашата си и си даде сметка, че днес за втори път му харесва нещо горчиво. Седна на пейката и си отряза от огромната пържола, която магът сложи пред него. Задъвка с удоволствие. Не можеше да познае какво е месото, но веднага установи, че само снощи бе опитал подобна вкусотия. А няколкото глътки пиво трансформираха усещанията му във вълшебно преживяване.

Ейоней седна на пода срещу него. Тъмнината постепенно изпълни стаята. Светеше им само слабия огън в огнището.

– И какво стана с твоя безкраен празник?

– Свърши внезапно… Царят имаше магьосник – млад, амбициозен и зъл. Завидя ми и ме намрази. Започна да ми прави всевъзможни гнусни номера, докато един ден царят ме изгони. Обладан от жажда за отмъщение, започнах да уча тайнството на магията. Попаднах на прекрасни учители в магьосническата школа в Чом, но много скоро осъзнах, че отмъщението е спряло да ме вълнува, може би се уверих, че не бих могъл да стана толкова добър, за да го осъществя. Знам ли? Мнозук ставаше все по-могъщ. Той…

– Мнозук ли!? Това не е ли Господаря на реда?

– Така го нарекоха по-късно.

– Точно него съм тръгнал да търся.

– Ха! И по какъв повод издирваш тази харизматична личност?

– Малко е поотвлякъл баща ми и в Тантел е модерно да се мисли, че аз съм му съдействал. Всъщност, никой в Тантел не знае, че баща ми е похитен от Господарят на реда, само моето участие е безспорно.

– Нещо се обърках, но ме заинтригува. Ще ми кажеш ли повече?

– Разбира се.

Принцът пресуши чашата си и разказа подробно всичко, което знаеше по случая. Само за срещата с богинята спести, защото не бе съвсем наясно, дали не е било сън, а не искаше да се сдобие с присмеха на новия си приятел.

– Значи, тръгнал си просто ей така да намериш и да влезеш в света на Мнозук, да се изправиш срещу него и да го победиш… Прощавай, но не ми звучи никак сериозно.

– Така е, но няма какво друго да направя.

Ейоней напълни чашите отново.

– Да пием и да лягаме. Поне да си починеш добре, преди шантавото приключение, което ти предстои. Съжалявам, че не мога да ти предложа нещо като легло!

– Нищо, толкова съм изморен и леко замаян от пивото, че мога да заспя прав.

Принцът погълна съдържанието на чашата си, свлече се от пейката и почти веднага заспа. Още дълго след това, Ейоней продължи да пие бавно, попаднал в ненадеен, безкомпромисен плен на мислите си.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Не сипвайте на гроба

                         ми вода
На оня свят не искам

                       да се мия,
ако възкръсна нявга

                      от пръстта,
ще бъде само,

                  за да се напия.
Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Цирк. Дресьорът извежда на арената огромен крокодил, замахва и го удря с палката по главата. Крокодилът послушно отваря паст, украсена с кошмарни зъби. Без да бърза дресьорът разтваря цепката на панталона си, изважда детероден орган с внушителни размери и го слага в крокодилската паст, при гробовното мълчание на залата. Барабаните бият, удар с палката и крокодилът хлопва челюсти. Залата потресена ахва... Дресьорът отново удря крокодила по главата, вади неповредения орган и гордо го демонстрира на публиката.
Конферансието обявява: „Администрацията на цирка ще изплати $ 1000 на този, който може да повтори този трик! Има ли доброволци в залата?"
На втория ред става блондинка и, силно смутено, казва: „Може ли аз да пробвам? Само че не е нужно да ме биете по главата."