ja_mageia

ФЕНТРОБО

17.

– Ти би трябвало да си Мей?

Принцът спря, но не бързаше да се обърне. Гласът прозвуча от съвсем близо. Не му се струваше нормално, някой до толкова да го е приближил, без да го усети, но пък не бе сигурен, че е напълно буден. Този отрязък от деня, около зазоряване, винаги му се е струвал изпълнен с чудеса. Не отговори. 

            – Аз съм Амик. Купала ме изпрати тук – да те следвам и да ти служа.

– Не съм сигурен, че имам нужда от служител.

– И на мен не ми се иска, но нямам избор, всъщност имам, но е неподходящ.

– Какво си сгафил?

– Леко недоразумение. Богинята ме залови да крада в храма ѝ.

– Оооо! – чак сега Мейон се обърна, разгледа внимателно крадеца и продължи към гората. Амик го последва. – Дори те познавам. Преди няколко дни те понатрошиха малко на пазара и бях неволен свидетел.

– Да. И май, точно ти си ме изпратил при оня злодей.

– И как беше? – принцът не успя да прикрие усмивката си. – Бързо си се възстановил, виждам.

– Как не?! Този Гази-бара е напълно откачен.

– Той е магьосник.

– Сложи ме в един сандък – тесен и дълъг колкото тялото ми стъпи отгоре и ме нагази, докато уплътних дъното на сандъка. Болката бе нечовешка, а вече нямах сили да крещя. После ме бараше тук-там и мрънкаше нещо. Вече си знаех, че съм умрял. Затрупа ме с някаква отвратително смърдяща трева, затвори капака на сандъка и го закова. Нямаше как да не си помисля: колко удобно ще е да погребваме мъртвите в такива сандъци, после умрях, ама съвсем истински…

– Не ми приличаш на истински мъртъв.

– Онази откачалка ме съживи след няколко дни. Само отвори капака и каза магичните думи: „Време е да те сгазя отново!” и аз скочих на пода. Не зная, как го направих. После ти изпрати поздрави и ме изгони.

– А ти не си извади никаква поука и още същата вечер си отишъл да крадеш в храма на богинята на всички хубави неща.

– Всички хубави неща – дръжки. Нищо хубаво нямаше в този храм. Бяха ми говорили за златни накити, но не открих такова нещо. Накрая взех една бронзова амфора, колкото да не си тръгвам празен и точно тогава се появи богинята. Беше прекалено гневна и не взе под внимание, че на практика нищо ценно не съм откраднал…

– Защо не зарежеш кражбите? Както виждаш, нещо не ти се отдават. Последните два пъти се проваляш.

– Да, но може да се каже и, че от последните 100 пъти само два пъти съм се провалил.

Вече вървяха през гората. Нямаше пътека, но дърветата и храстите не бяха нагъсто и се вървеше лесно. Навсякъде растяха цветя и ухаеше приказно. Мейон не спираше да се възхищава на всичко наоколо. Амик се озърташе на всички страни.

– Нещо не е както трябва. Не може да е толкова тихо и спокойно. Предчувствам нещо ужасно.

– Я се отпусни. Виж само колко е красиво. Ако има нещо да се случва, ще се случи и без да го мислим.

– Погледни онова дърво там.

– Птиците?

– Малко необичайни са тези птици. Главите им са като на риби и висят като прилепи. А и са много. Погледни и там!

– Да. Някакви странни същества.

– Тирани, така ги наричат сребяните – Ейоней възникна между двамата. Амик отстъпи назад и за малко не падна от изненадата.  

            – Ти, пък откъде се появи? – запита Мей.

– Е, нали все пак съм магьосник, а и трябваше да ти върна това – магът извади златна верижка.

– О, нарочно я оставих, като благодарност за гостоприемството.

– Не бе нужно, но ще я задържа. Ще е добре да имам нещо твое… Реших да те придружа, без мен трудно би се справил. Всъщност реших го още снощи, но ти не ме покани.

– Нещо започнаха да ми идват в повече магьосниците – измънка Амик. – Само до преди седмица си живеех чудесно.

Няколко от птиците се спуснаха от насрещното дърво, подредиха се в каре и стремително прелетяха над главите им. Принцът извади меча си и го развъртя безрезултатно.

– Добре дошъл! Мислиш ли, че тези странни птици са опасни?

– Извънредно. – Магът си наведе. – А мечът няма да ти помогне. – Няколко други птици профучаха през мястото, където миг преди това беше главата му. – Всеки момент ще ни нападнат. Чакат да се съберат повече, макар че и тези, които са наоколо са достатъчни да ни превърнат в скелети за няколко минути. Започнаха усърдно да ни разузнават.

– Имаш ли някаква идея?

Ейоней протегна лявата си ръка в страни, а с дясната описа кръг пред себе си. Лицето му се разкриви в нещо като идиотска усмивка. Потрепна и в ръката му се появи странен предмет. Магът го доближи до устните си и се чу трогателен звук.

– Какво е това? – Мей изглеждаше доста разочарован.

– Свирка, но я нарекох вувозела.

– Нещо по-оригинално не успя ли да измъкнеш от въображението си?

– Можех, но щеше да отнеме време, с което не разполагаме.

Ейоней пое дълбоко въздух и наду вувозелата. Принцът като че ли усети как се изпълва целия със звук, докато му дойде в повече и се разкрещя. Амик бе запушил предварително ушите си, но това му се стори недостатъчно и започна да дърпа главата си, сякаш искаше да я изтръгне. От всякъде се посипаха птици като пороен дъжд. Земята наоколо почерня. И в миг стана потресаващо тихо.

– А сега, за тези, които още не са чули! – Магът си пое отново въздух. – Специален поздрав.

– Чакай! Мисля, че бе напълно достатъчно.

С известна неохота Ейоней прибра свирката в пазвата си.

– Не са мъртви, само леко замаяни. След десетина минути ще полетят отново.

Амик беше вдигнал една птица и внимателно я разглеждаше, но когато чу тези думи, с отвращение я засили към най-близкото дърво. После усърдно се зае да мачка другите.

– И това не е необходимо. Няма да ни последват там, накъдето отиваме. Срещат се само в покрайнините на гората. Най-вероятно повече няма да ги видим. А ние трябва да побързаме.

– Да вървим!

– Само че не от тук! – Ейоней постави ръка на рамото му. – Лесните пътища не водят до нищо добро. Натам, моля!

В посоката оказана от мага, гората не бе красива и приветлива и ставаше все по-мрачна и по-гъста. Вървяха дълго, провирайки се през гъстите храсти. Първо се качваха нагоре, после се спускаха надолу.

– Сигурен ли си, че вървим в правилната посока?

– Човек никога не може да е сигурен за вярната посока, не само в тази гора, но си мисля, че точно това е единствения път, по който е възможно да преминем. – В гласът му липсваше всякаква увереност и принцът го погледна озадачено. – Можеш да ми се довериш. Сигурно не съм от многото преминавали тази гора два пъти, е имам и шест несполучливи опита, при пет от които, едва се спасих. Бях се зарекъл: никога вече, но…

Амик се бе засилил по стръмнината, но се блъсна в протегнатата ръка на магьосника и спря. На метри от тях в същата посока се виеше тясна и стръмна пътека. Мейон кимна с глава към нея.

– Ще я следваме, но отстрани – възпря и него Ейоней. – От досегашния ми опит, съм наясно, че пътеките и поляните са най-опасните места тук. И трябва да ускорим темпото, макар че нямам представа как ще стане. Предстои ни най-трудния преход през самото сърце на гората. Не бива да се застояваме на едно място.

Преди да тръгне след мага, Мей установи, че растенията около тях са израсли забележимо за последните няколко минути, някаква странна трева дори се бе увила около краката му. Направи няколко крачки и се сдоби с усещането, че се движи по пясък, макар че почвата изглеждаше надеждно здрава. Дори се наведе и я опипа, а когато се изправи всичко се разлюля пред очите му и едва запази равновесие. Помогна му и Амик, който се блъсна в него. Съвсем осезаемо земята под тях се движеше. Дърветата сякаш танцуваха. Магът се бе уловил за най-близкото и се полюшваше смешно. С другата ръка извади меча си и с неподозирано ловко движение съсече растението, което стремително се увиваше около краката му, а после с цялата си мощ заби меча в земята. Стана съвсем тихо и люлеенето спря.

– Понякога трябва да направиш нещо напълно безсмислено – Ейоней извади с усилие меча си – за да покажеш, че владееш ситуацията.

Мейон се освободи от оплелите ги храсти и последваха мага, който с меча си проправяше път през растителната стена. Не му беше лесно, а и се изкачваха нагоре. Някъде далеч пред тях се дочу мощен тътен, който приближаваше и ставаше все по силен. Магьосникът внезапно се обърна и скочи върху тях, поваляйки ги встрани. Миг след това нещо огромно премина толкова бясно покрай тях, че не успяха да го индифицират. Но бе помляло всичко по пътя си и пред тях се беше отворил дълъг зелен тунел.

– Бързо! Да се възползваме!

Отправиха се стремително нагоре, но бе лесно само в началото. Премазаните растения се възстановяваха твърде бързо, все пак стигнаха билото на склона преди да се почувстват като зазидани от всякъде със зеленина. Сега и тримата извадиха мечовете си и ги развъртяха бясно. Посечените клони станаха в такова количество, че пречеха на другите да растат. Странните растения обявиха „отбой” и се отдръпнаха от пътя им. Скоро стигнаха отново пътеката, която бяха забелязали по долу. Мей се готвеше да стъпи на нея, когато почувства, че тя се движи. Изглеждаше съвсем бавно, едва доловимо, но когато хвърли една пръчка върху нея, пръчката изчезна забележително бързо надолу.

– Можем да я прескочим.

– Не. От другата страна е по-страшно, макар да изглежда като градски парк. Подведох се веднъж... От тук! Трябва да стигнем до онези скали преди залез слънце. Там можем да починем.

Според оказаната посока, им предстоеше равнинен терен сред огромни дървета, толкова гъсто развили се едно до друго, че на места едва се провираха. Макар и ранен следобед, сякаш навлизаха все по-дълбоко в нощта. Слънцето не успяваше да се промъкне през величествените корони. Показаните скали се намираха вляво, но скоро изчезнаха от погледите им. След час изнурително ходене загубиха всякаква представа за ориентация. Поне Мей и Амик, но и магьосникът не изглеждаше съвсем уверен. Всичко около тях изглеждаше объркващо еднакво. Ейоней им направи знак да спрат и се огледа задълбочено във всички посоки.

– Дали не объркахме пътя?!

– Възможно е. Няма предписание, как да преминем. Просто оцеляваме или умираме.

– Бих могъл до си покача на някое дърво – предложи Амик – и оттам да потърся скалите, които ни показа.

– Това би било мъдро решение, но погледни тези дървета! Повече от час, ще ти е необходим, ако изобщо можеш да се качиш толкова високо и още толкова – за да слезеш. Тогава, дори да разберем вярната посока, ще трябва да останем тук, защото не можем да се придвижваме в непрогледна тъма.

– Мисля, че трябва да свием малко в ляво.

– По-скоро точно обратното. – Магът протегна ръце напред и се съсредоточи. – Натам!

Точно в тази посока, гората бе най-гъста и най-тъмна, но не след дълго започна да просветлява. Дърветата оредяха и вече не бяха толкова огромни. Постепенно започнаха да се спускат надолу, но за кратко, защото стигнаха до ръба на огромен пролом. Под краката им зейна пропаст, дъното на която не се виждаше. Отсрещния бряг бе само на десетина метра – малко по-нисък и също така гъсто залесен. Натам бяха и скалите, видени преди от друга гледна точка. Изкачиха се малко нагоре, до една скала, която се извисяваше над пролома.

– Това е единственият път. Скачаме и се хващаме за клоните на онова дърво. Изглежда по-страшно, отколкото е в действителност… Показвам! – Магьосникът се засили няколко крачки и отскочи, но поради прекомерна артистичност, едва не разби главата си в ствола на дървото. Все пак, успя да се задържи. Принцът го последва далеч по-сполучливо. Амик прецени, че ако скочи на по-долното дърво ще спести незначителна част от пътя и го направи с удивителен скок. Спусна се от дървото и изчака другите двама да го настигнат. Продължиха надолу и ставаше все по-стръмно, докато се озоваха върху отвесна скална тераса. Отдолу видяха реката, но се намираха поне десетина метра над нея. Отсреща, почти на същата височина се извисяваше изящна скална композиция – тяхната цел. Мейон я разпозна, въпреки че бе загубил всякакво чувство за ориентация. Скалата под краката им се наклони и се разлюля мощно и за малко да слязат по най-лесния и неудачен начин, но успяха да се задържат. Последваха няколко по-слаби труса.

Ейоней извади въже, завърза единият му край за най-близкото дърво и го подаде на принца, който, без да губи време, го прехвърли през ръба и се спусна по него. Амик го последва, а след него се спусна и магът.

– Е, като че ли, най-страшното мина – Мей тръгна към реката.

– Не си го и помисляй! – спря го магът. – Макар да изглежда като поточе, което и малко дете може да прецапа, забавлявайки се, но това е най-коварната река, която можеш да си представиш. Ще трябва да заобиколим.

Тръгнаха срещу течението на реката. Брегът постепенно се стесняваше, докато изчезна. Реката буйно се блъскаше в скалата, която се извисяваше над нея. Магът посочи един прорез в пролома, обрасъл с дребни храсти. Изкатериха се по него, после се спуснаха на скалата над реката. Точно отсреща имаше друга скала, за която Мейон с почуда установи, че се движи във всички посоки. Приближаваше и за около миг бе на три-четири метра от тях, после се отдалечаваше, разкривайки кипящата река отдолу.

– Ще трябва да скочим върху онази скала.

– Ще можем ли? – Амик гледаше твърде недоверчиво чудото, опитвайки се да улови някакъв ритъм в движението на скалата.

– Много често разликата между мога и не мога е в количеството кураж, необходимо ни да опитаме.

Ейоней изчака докато се приближи и без видима подготовка, с изящна лекота, скочи върху нея. Скалата се разбесня като бик на родео и магът едва запази равновесие. Пробяга площта й с мощен скок се улови за клоните на най-близкото дърво. Окуражен принцът го последва по абсурдния маршрут, а след него и Амик се отзова на дървото. Магът вече ги чакаше долу.

– Сега много бързо трябва да се придвижим до онези дървета.

Не им се отдаде да бързат. Някакво мощно въздушно течение се опитваше да ги върне обратно и ставаше все по-силно. Със сетни усилия достигнаха дърветата и се уловиха за оголените им корени. Земята под тях пропадна и увиснаха във въздуха. Течението спря, също толкова внезапно, както бе и възникнало. Покатериха се по корените и продължиха нагоре. Силите им бяха на привършване, но магът не им позволяваше и да помислят за почивка. Спъваха се, падаха, ставаха и продължаваха в безумно състезание с тъмнината, която ставаше все по-гъста. Изкачиха склона. Дърветата оредяха и видяха скалите, този път съвсем близо. Спряха, колкото да си поемат дъх.

– Там ще сме в безопасност. Хайде, момчета! Последен напън!

Ентусиазмът, породен от близката цел, сякаш ги окрили и някак неусетно се намериха върху скалите. Амик дори помисли, че магьосникът е приложил някаква магия, доколкото можеше да мисли изобщо. Последните стотина метра измина в нещо като просъница. Веднага щом усети хоризонтална каменна площ под краката си се свлече безразборно и потъна в дълбок сън. Ейоней го подмина с усмивка.

От близо скалите изглеждаха като издялани от човешка ръка, с някакво специално предназначение. Разбира се, Мейон не се и опита да си представи човешка намеса, но се удиви на правилните форми на скалата. Обиколи скалната тераса и седна в единия й край, провесвайки се краката. Пред него, докъдето стигаше погледа му се простираше гората. Той съзнаваше, че е голяма, но не си представяше да е чак толкова. Днес да са вървели, колко да са вървели! Спомни си мястото, където го остави богинята, оттам се виждаше Сребърната планина, а гората изглеждаше като незначително тъмнозелено петно пред нея. Тогава дори не си помисли, че ще му е някакъв проблем да мине през нея. Опита се да си представи посоката, от която дойдоха. Имаше река и пролом. Поне проломът трябва да се вижда. От ръба му видяха скалите, значи от тук…

– Къде изчезна реката? – обърна се към приближилия магьосник.

– Тук нищо не е каквото е било. Всичко се променя за секунди. Погледни!

На запад склона сякаш пропадна и разкри зашеметяваща гледка към залязващото зад Сребърната планина слънце. Дърветата се движеха, при все, че не се усещаше и най-слаб ветрец. Гората приличаше на море, което ставаше все по-бурно. Пронизителен вой обезсмисли почти нежното шумолене.

– Какво беше това?

– Нямам представа, но едва ли е някакво животно. Тук няма зверове, нито вещици, нито таласъми… Виреят само растителни видове и погубват всичко, което дръзне да се засели в гората. Една нощ сред дърветата би обогатила качествено представата ти за кошмар, но се измъкнахме… Поне за сега.

Магьосникът свали расото си и принцът с почуда установи, че това, което, от както го познаваше, смяташе за особено неестетична гърбица, се оказа красив мех от козя кожа. Ейоней го свали, отви капачката на дудука и му го подаде. Макар и схватлив по природа Мей не разбра веднага, какво трябва да направи и с леко недоверие захапа дудука, но усещайки превъзходния вкус, бързо откри най-подходящия начин за контактуване с мехчето. Едва успя да отдели дудука от устните си и го върна на магьосника. Чувстваше се като прероден, изпълнен с енергия и сякаш видя гората по различен начин.

– Как изобщо е възможно да съществува такова място на Земята?

Не без затруднения, Ейоней свали мехчето, начерта върху камъка стрелка към планината и поде с тих, равен глас:

– Според преданията, преди хиляди години двама млади богове се съревновавали: кой ще извърши по-голяма глупост. Единият направил Сребърната планина, другият – Пияната гора…

– И призът, най-неочаквано, грабнал трети бог, който сътворил човека.

– Твърде вероятно, макар че в легендата не се споменава.

С огромно съжаление принцът изцеди последните капки.

– А как свършва тази легенда?

Магът продължаваше да гледа планината, която озарена от последните слънчеви отблясъци, изглеждаше като златна.

– Богът сътворил Пияната гора, толкова добре се представил, че другият се отчаял и оставил творението си недовършено.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели