ja_mageia

ФЕНТРОБО

18.

Със сигурност това бе най-дългия безсънен период от живота му, макар и да нямаше представа преди колко време слугата бе заключил вратата зад него. Предполагаше, че са минали няколко дни, но можеше да е и седмица, дори месец... 

            Отначало стоя прав в продължение на часове, в едно безпаметно и отнесено състояние, сякаш неспособен да извърши каквото и да е движение, а когато краката му отмаляха се свлече насред килията и остана още дълго в същото състояние. От време на време капакът на дъното на вратата се отваряше и някой оставяше нещо, после го прибираше. Чак на седмия или осмия път, царят осъзна, че му носят храна и вода. Намери сили да се претърколи и пълзешком стигна до вратата. Напипа глинената паница и я доближи до лицето си. Не усещаше апетит, а и смърдящата на мухъл каша нямаше как да му го възбуди, но все пак върна част от усещанията му. Изпи водата и опипвайки стените, вече изправен, обиколи своя затвор (едва сега стигна до откритието, че е затворник). В единия ъгъл се спъна в нещо като нар и се отпусна върху него. Мислите като приливна вълна се завърнаха в главата му, създавайки пълна бъркотия, която постепенно се уталожи и в миг образът на Мнозук натрапчиво изпълни цялото му съзнание. Магьосникът стоеше на терасата усмихнат и самоуверен, а Стримон чуваше отново всяка негова дума. Царят не притежаваше неговите магьоснически умения да прониква в главите на другите, но имаше дарбата да преценява безпогрешно хората, с които общува и нищо от това, което бе намерил у Господарят на реда не го очарова. Точно този човек искаше да направи света по-добър. Нещо не се връзваше... никакък! А и другото – магичното заклинание… Какво, по дяволите, трябваше да означава тази проклетия?!

От някъде в главата му възникна стар, поизбледнял спомен. Много отдавна, когато вероятно е бил съвсем малък, някой му е разказвал за магии и заклинания. Той си спомни един много възрастен човек, който нежно гали главата му, усмихва се и му говори. Стримон се напъна да си спомни кой е бил този човек, но напълно безрезултатно. Не беше дядо му, той е бил починал, преди да се роди. Тогава – някой друг роднина, навярно. Спомни си обаче, че старецът му е споменавал за Четвъртото заклинание и тогава се бе впечатлил особено от него, но по-късно го бе приел като приказка и го беше забравил. Сега си даваше сметка, че то наистина съществува, а той дори не знаеше, че е негов преносител през времето. Не му се вярваше и баща му да е знаел, нито дядо му. Изобщо в цялата история на славното му потекло никъде, нищо не се споменаваше за магии. Разбира се, бе чувал, че родоначалници на всички царствени родове били велики магьосници, но имаше едно особено отношение към легендите, смятайки ги за делнични чудеса, разкрасени с трудна за преглъщане доза художествена измислица. Чак сега му хрумна, че „магичи”, както от незапомнени времена бе известен родът му, би могло да произлиза от магии или най-вероятно от магьосници, а не както досега бе смятал от магични, харизматични, пленителни. Владетелите на другите царства, около неговото, имаха преки родствени връзки с магичите, макар че предпочитаха да се наричат по друг начин. Знаеше и че царете на севера са потомци на един друг величествен род – „магьонсони”, а един цар, отвъд голямото езеро се нарича Магит ХХ. Май имаше някаква истина в легендата за маговете-владетели.

И знаеше заклинанието, без да предполага, че е заклинание.

Спомни си оня миг, сякаш се бе случил вчера. Баща му на предсмъртното ложе – съсипан и изнемощял, изгони всички от стаята, когато Стримон влезе и го накара да се закълне, че това, което чуе, никога, пред никой няма да го повтори, освен на първородния си син, преди да си тръгне от този свят. Закле се. Беше толкова изтерзан от мъките на стария, че бе готов да направи всичко, което поиска. Умиращият цар с треперещи ръце му сложи на малкия пръст тънка халка, изработена от нискокачествено злато, със заръката да я носи винаги и да я пази повече от всичко. После бавно и съвсем отчетливо, нехарактерно за отмалелия му, хрипкав глас, произнесе тридесет и шест напълно безсмислени думи, които без каквото и да е усилие и в противовес с всякаква логика, сякаш залепнаха в съзнанието му. Още не можеше да прецени дали е награден или наказан с перфектна памет, знаеше само, че я има, но дори за човек като него не бе нормално да запомни нещо такова на прима виста. По-късно установи, че много по-съществени неща бяха напуснали паметта му, но думичките си стояха там. Забравяше ги за дълго, понякога с години не се сещаше за тях, но бе достатъчно една само да се мерне в съзнанието му, веднага повикваше другите, подреждаха се в ред и започваха да се представят, и сякаш всяка си имаше своя форма, цвят, мирис, очарование… Сега звучаха отново, по-ясно от всякога. Това би трябвало да е заклинанието.

Понякога бе размишлявал върху думите, опитвайки се безрезултатно да ги асоциира с нещо познато. Съзнаваше, че са свързани с магията и предполагаше, че са някакво тайнство, но нито знаеше какво е, нито как и за какво се използва. Спомни си, че баща му често носеше една много стара книга, която със сигурност не беше прочел. Старият цар (както и той) не си губеше времето по толкова скучен начин, още повече, че книгата бе написана на непознат древен език. Веднъж я беше разлистил, дори картинките, от които ставаше ясно, че книгата е магьосническа, не го впечатлиха. Стримон предполагаше, че точно в тази книга се криеха отговорите, но бе достатъчно незаинтригуван от магията, за да прояви нещо повече от нехайно любопитство.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели