ja_mageia

ФЕНТРОБО

19.

Същата тази книга Мнозук вече държеше в ръцете си.

След усърдно ровене в главата на Стримон, това бе единствената полезна информация, до която се докопа, но той дори не бе очаквал толкова много. Намери и заклинанието, но само като неясно петно и колкото и да се опитваше да го проясни, не успя и думичка да разбере, но за сетен път се възхити на могъществото на създателя му. Не беше и очаквал да го разчете отвън, поне се увери, че изчисленията му са точни и върви по верния път. 

          Този път никакви трудности не го сполетяха при посещението му в Тантел, само че промени изцяло тактиката си. Прелетя като бяло обаче крепостните стени и се приземи сред колонадата пред двореца. Почти невидим, влезе необезпокояван от никой, позабавлява се със стражите, усърдно докара до истерия царицата, която на три пъти прибягна до паник-бутона. След това, доста развеселен, намери книгата, точно там където я бе видял в съзнанието на Стримон, подхвърлена върху малка етажерка в спалнята му, сред няколко други напълно безполезни книги, и напусна още по-щастлив двореца, а малко по-късно и престолния град на кратите. 

Несъмнено книгата бе сред най-древните писмени паметници на човечеството. Учудващо беше как времето не бе успяло да ѝ нанесе значителни поражения, но разбира се, тук-там папирусът не можеше да се разчете. Бяха пострадали най-вече илюстрациите, дотолкова избелели, че на места само се виждаше, че е имало някаква картинка. Това не представляваше особен проблем, Мнозук се интересуваше предимно от текста. Макар и вещ в древните езици, много от думите разгадаваше само по смисъл, а в цели пасажи не успяваше да долови и смисъла. Имаше страници, които като че ли умишлено бяха шифровани и магьосникът прекара повече от времето си в безрезултатни напъни да открие кода им, осъзнавайки, че в тях е написано най-същественото. И въпреки всичко, Мнозук беше изключително доволен от находката си. Това, което знаеше със сигурност беше, че държи в ръцете си нещо като дневник на Великия Отрехмон. Книгата съдържаше предимно въпроси и това я правеше неимоверно ценна. От целия си досегашен опит в самоусъвършенстването, Господарят на реда добре знаеше, че смисъла на всяко търсене е намирането на правилните въпроси, откривайки ги, човек неминуемо стига до верните отговори. Щеше да е тъпо и безсмислено, ако Отрехмон бе написал своите отговори, те не биха имали никаква стойност. Това, което е било правилно решение за него, няма да е достатъчно такова за никой друг. Всеки сам трябва сам да намери своя отговор (като преди това си е задал точния въпрос). А, както бе установил Мнозук, трагедията на повечето хора е, че разчитат на готови отговори и въпреки цялото си старание и упоритост не постигат почти нищо.

Магьосникът остави книгата, стана и разкърши рамене. Усети гърбът си схванат от продължителното седене и си даде сметка, че е прекарал последните две денонощия заровен в дневника на Ортрехмон. А какво ли правеше далечния му потомък?

Приближи до огромната витрина, наричана Прозореца и плъзна ръка по златната ѝ рамка. Екранът просветля и се появиха смътни сенки. Мнозук пипна зад рамката, после отстъпи метър-два назад. Картината се избистри. Стримон лежеше върху нара неподвижен, но с безизразни, смешно изцъклени очи. Господарят малко се учуди, но си даде сметка, че при него е абсолютна тъмнина. Два гигантски плъха се разхождаха из килията. Стигаха до нара, подушиха с муцуни нагоре и се врънаха, за да съберат още смелост. Царят навярно не предполагаше за съществуването им, но скоро щеше да ги усети. Щеше да има и други изненади, но всичко с времето си. На Стримон му предстоеше да се разпадне физически и психически, това бе неминуемо. Тогава нямаше да е проблем за Господарят да измъкне заклинанието. Първоначалният му замисъл, барабите да окупират Тантел и Мнозук да размени неразрушението на града срещу магичните слова бе започнал да се стопява. И не само, защото барабите се оказаха особено тъпа нация, а защото идеята започна да му се струва твърде глупавата. Но войната щеше да продължи. Нямаше особено значение, как се развива, важно бе да се създава отрицателна енергия, необходима за бъдещите му планове. Самата война, която той бе организирал, но в която вече не вземаше дейно участие, беше като фон, прикритие на истинския му замисъл. Той щеше да е новия властелин на света. Това беше единственото важно.

Мнозук се съсредоточи върху затворника. Настрои Прозореца с плъзгане на пръсти нагоре по рамката, за да уголеми образа, така че лицето на Стримон изпълни целия екран. Имаше нещо изключително в този цар. Напълно нормално бе всеки цар да е изключителен, но в този имаше нещо изключително изключително, което не подлежеше на формулировка. Макар и да го съзнаваше, магьосникът продължи да се напъва. Нахлу през очите му и се зарови в мислите му. Стримон го усети и в същия миг сякаш издигна заграждения около по-съществените неща. Господарят се впечатли от така бързо организираната защита. Очакваше тъмницата да е размекнала волята на царя, но вместо това, го намери още по-твърд и волеви. Нищо. Имаше време да изчака. А и бе вероятно психиката на човек да е най-твърда, малко преди да рухне окончателно.

Загаси Прозореца и се отправи към спалнята си. Сънува конниците на Апокалипсиса – гротескни и малко абсурдни – така, както ги бе видял в книгата на магьосника Пратчет.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели