ja_mageia

ФЕНТРОБО

21.

Мейон дочу слаб шум и отвори очи. Скалната стена, до която бяха легнали я нямаше. Усети и леко движение под себе си. Пред погледа му дървета сякаш пропадаха, но мъглата не му позволяваше да добие ясна представа. Във всички случаи, се случваше нещо необичайно и по всяка вероятност неприятно. 

          Претърколи се и разтърси Амик. До тях зейна цепнатина, която ставаше все по-голяма. Без да се замислят скочиха от другата страна. Мястото, на което стояха допреди минута, с грохот потъна в новообразувалата се бездна. Сега се намираха на нещо като остров, който плавно се носеше в мъглата под тях. Амик си удари впечатляващ шамар, за да се събуди, но не се случи. Погледна надолу и му се стори, че през мъглата вижда короните на дърветата. Не успя да се увери, защото му се наложи ловко да отскочи назад, миг преди мястото, на което стоеше да пропадне. Огледа се. Площта на „острова” всеотдайно се топеше. Наоколо се движеха и други късове земя, а недалеч пред тях, огромен облак ги поглъщаше с тъжен грохот. Приближи до Мей, който безучастно и леко смахнато гледаше облака. Наложи му се да крещи. 

– Ще трябва да скочим. Под нас има дървета. Ще се хванем за клоните. После ще го мислим.

Мейон сякаш не чу нищо. Амик улови ръката му и го разтърси, после го издърпа към края на „острова”, предната част на който вече навлизаше в облака с мощен трясък. Скочиха или по-скоро паднаха. Наистина имаше дървета и то съвсем близо, и толкова нагъсто, че бе по-трудно да пропаднат, отколкото да се задържат.

Като в някакъв сън Мей тупна върху огромно листо, което дотолкова омекоти удара, че му се стори, че е паднал върху пухения дюшек на спалнята си в двореца. Прииска му се да поспи, но подсъзнателно реши, че това ще e убийствено възможно. Отгоре му се сипеше прах, който смесен с мъглата се превръщаше в лепкава кал. Претърколи се към края на листото, проправи си път с ръце и се провря надолу. От ляво дочу гласа на Амик и се насочи към него, проправяйки си път с меча. Не бе и предполагал, че съществуват такива дървета, но и за колко други неща не бе предполагал.

Събраха се около ствола на едно дърво и започнаха мъчително провиране надолу. Най-после усетиха твърда земя под краката си и се проснаха като прани черги на слънце.

– В тази гора не бива да се застояваме на едно място по-дълго, както казваше магьосникът.

– Той къде е? – Мей сякаш, едва сега, установи отсъствието му.

– Не знам. Изчезна… Да вървим!

– Добре, но на къде?

– Нямам точна представа, но ще е по-добре да се движим, отколкото да стоим тук, а и тук не е особено приятно. Мисля, че трябва да вървим нагоре.

„Нагоре” не бе най-точното определяне на посоката и Амик посочи с ръка. Тръгнаха, сякаш едва отлепяйки се от противната миризма на подгизнало и гнило. Теренът беше почти равнинен. Дърветата бяха огромни и на гъсто, но нямаше друга растителност, която да затруднява придвижването им, вероятно заради плътните корони, през които слънчевите лъчи нямаха шанс да преминат. Мъглата почти се отдръпна, но и без нея обстановката бе достатъчно неясна. Влачеха се едва-едва, опипвайки стъблата на дърветата. Отзад се чуваше далечен грохот и на моменти земята под краката им потръпваше като разголена жена. Недалеч пред тях сякаш просветляваше и това им вдъхна нови сили, дори забързаха. Дърветата постепенно оредяха и се смесиха с по-нормални. Въздухът стана лек и приятен за вдишване. Спряха за миг да отдъхнат и да се насладят на проникващите слънчеви лъчи. Съвсем близо, напред, забелязаха празно пространство – дърветата свършваха и ободрени, забързаха натам. Скоро се намериха сред голяма поляна. Свежият въздух ги замая. Полегнаха на тревата и се отнесоха в просъница, която не продължи дълго.

Амик долови някакво движение над главата си и се събуди. Обърна плавно глава и ги видя на десетина метра от тях. Поляната бе почерняла от птиците-тирани. Сякаш не се движеха, но кръгът около тях се смаляваше. Разбута внимателно Мей. Разбраха се само с погледи. Изправиха се светкавично с извадени мечове, точно в мига на атаката. И двамата се справяха добре с мечовете и това им позволи да останат повече от минута прави, сечейки поголовно. Като огромен вързоп птиците паднаха върху тях и ги затрупаха…

В този миг прозвуча пронизителния вой на вувозела. На поляната стихна всякакво движение. Ейоней излезе от гората и се отправи към внушителната купчина птици, от която подаде глава Амик. След усърдно ровене, най-после откриха принца и му помогнаха да се изправи. Беше нахапан тук-там, но „нищо сериозно”, както установи магьосникът, преди да се заеме с лечението му. Амик се зае злобно да разритва нападалите птици. Гневът му ескалира и започна да ги сече.

– Пести силите си! – провикна се Ейоней. – Не ги влагай в това, което вече е минало. Още много ни очаква. Да тръгваме!

Мей, сякаш едва сега, дойде на себе си и забърза, за да догони мага.

– Какво се случи? Къде изчезна?

– Бих могъл да кажа, че вие изчезнахте. В действителност гората ни раздели.

– Как ни откри?

– Лесно… Щом имам нещо твое. – Ейоней размаха златната верижка. – Всъщност, за това я задържах, иначе си е твоя.

Предстоеше им да навлязат отново в гората. Магът внезапно спря и огледа небето, търсейки вярната посока. Свали расото си и захапа дудука на мехчето, после го подаде на Мей. Слънцето отказа да му окаже съдействие, лениво отпуснало се точно над главите им. Ейоней отпи отново, като че ли намери това, което търсеше и отправи поглед към гората пред себе си. Протегна ръка, сякаш да спре нещо, което ще го блъсне. Постоя така няколко минути и тръгна вляво, покрай дърветата. Амик и принцът го последваха.

Изкачиха едно кратко възвишение. Това, което бяха взели за поляна се оказа дълга обезлесена ивица, разделяща два горски участъка. Приближиха се плътно до дърветата и спряха отново. Мехчето беше останало у Амик. Той пи и го подаде на магьсника, после още три пъти стигна до него. Пред тях започваше или свършваше пътека през гората. Няколко птици се стрелнаха над главите им и те инстинктивно заеха отбранителна позиция. Бяха съвсем обикновени скорци.

Ейоней подхвана почти шепнешком, обличайки расото си:

– Добрата новина е, че напуснахме Пияната гора, но ще е тъпо да се радваме. Дори ми се струва, че ще е по-добре да се върнем в нея. Намираме се далеч на север от целта и ако съм преценил правилно – във владенията на дарките. Те не са никак мили създания, умишлено не казвам хора. Чувал съм, че имат към 300 рецепти за приготвяне на човешко месо…

Амик им направи знак и посочи към гората. Уловиха мечовете си и се свлякоха на земята. Сага и Мей долови шума. Като че ли нещо приближаваше към тях. Последва кошмарен рев и огромно диво прасе префуча по пътеката. Със същата скорост го последваха и две мрачни фигури, които застигнаха прасето на няколко метра от края на гората и започнаха да го налагат с бухалки. Прасето скоропостижно се предаде в ръцете на своя Бог. Двамата го метнаха на рамо и се върнаха по пътеката.

– …е, не бих се наел да твърдя, че са особено интелигентни. – Ейоней предпазливо се изправи, когато шумът затихна.

– То е ясно, свирепостта и интелигентността никога не съжителстват в една и съща глава.

Дарките бяха минали съвсем близо и Мей почти успя да ги разгледа. Не беше виждал подобни чудовища, дори в рисунките на дворцовия художник-фантаст. Ако не друго, поне приличаха на хора. В смисъл: имаха огромни ръце, въздълги крака и ходеха изправени. И дотук с чисто човешкото. Главите им бяха напълно безформени или поне така изглеждаха от идиотските шлемове, в които бяха опаковани, а лицата им наподобяваха на маските, които в Тантел слагаха на пролетния празник на изобилието, за да прогонват злите духове. Всъщност, принцът успя да види само лицата им, след това замръзна в тих ужас. Наложи се Ейоней да го издърпа, за да се изправи.

– Трябва да тръгваме. Ще се изкачим на оня връх и оттам ще разгледаме околността.

– А тази пътека? Тя със сигурност води до някъде.

– Да… до кухнята.

Първо се спуснаха надолу, покрай гората, после навлязоха в нея и се промъкваха внимателно между дърветата и храсталаците, докато най-после свърши. Още по-внимателно пресякоха един равнинен участък и започнаха изкачването.

Върхът, който отдалеч изглеждаше като една лека подутина върху лицето на гората се оказа твърде значим и стръмен. Изкачиха го на предела на силите си.

От другата страна беше още по-стръмен. От подножието му започваше величествена равнина, гъсто заселена от даркските племена. Нямаха нещо като град, улици, заграждения, крепостни стени. Явно същества, които могат да настигнат и убият глиган с тояги, а после да го метнат на рамо като килим и да го пренесат до вкъщи, нямаха съществени притеснения за своята сигурност. Селището приличаше на заспало – никакво движение, тук-там се мяркаше някоя и друга фигура, сред еднотипните колиби, безразборно разпръснати чак до реката, която изглеждаше твърде внушителна и идваше от Сребърната планина.

– Същата, каквато я видяхме снощи! – възкликна Мей, забелязвайки планината.

– Така е сътворена, откъдето и да я погледнеш е еднаква. За съжаление, намираме се приблизително на същото разстояние от нея като снощи… Ще тръгнем през нощта и ще минем покрай онези колиби, после през полето и ако до изгрев успеем да стигнем до горичката там, имаме значителни шансове да се измъкнем. Сега ще е добре да поспим. В онези храсталаци, мисля че ще сме в безопасност, ако вече не са ни забелязали.

 

(продължението предстои)

 

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови

Изкуството да ни се случват хубави неща

Книгата е подарък за всички потребители на сайта.

       

Противно на студентската мъдрост, че е най-трудно да се намери четвърти за бридж и втори за секс, ще се окаже, че най-трудно е да намериш себе си.

Йордан Бозушки



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един адвокат се разболял тежко и го приели в болница по спешност. Негов приятел разбрал за случилото се и притеснен решил да го посети. Отишъл приятелят в болницата и като влязъл в стаята на адвоката, вместо да го завари на легло да пъшка, той сварил юриста седнал на ръба на леглото да прелиства трескаво Библията.

- Какво правиш, бе? Ти луд ли си? Защо не лежиш? - попитал посетителят.
Адвокатът без да му обръща внимание:
- Търся вратички. Търся вратички.