ja_mageia

ФЕНТРОБО

1.  2.  3.  4.  5.  6.  7.  8.  9.  10.  11.  12.  13.  14.  15.  16.  17.  18.  19.  20.  21.

22.

Не бяха ги забелязали. Това, което магьосникът не знаеше за дарките бе, че те бяха типични „нощни птици”. Живееха предимно през нощта. Нощем воюваха, празнуваха, ловуваха, работеха… 

           И през деня виждаха добре, но нощното им зрение бе впечатляващо. Денем спяха в бърлогите си, които само външно изглеждаха като колиби, в действителност представляваха дълбоки землянки, повечето с 5-6 помещения. Когато им се налагаше да са навън през деня, покриваха всяка част от тялото си с кожи, колкото и да е топло. Дарките не понасяха слънчевата светлина и затова рядко се излагаха на нея. Тези, които бяха срещнали през деня бяха съгледвачи, решили да разнообразят скучния ден с улов на диво прасе. Тази случка бе инцидент, който изключително рядко можеше да се види. 

          Слънцето още не бе достатъчно залязло и в обширното селище започна да кипи живот. Като от нищото, възникнаха хора, коне, каруци… Тук-там пред жилищата запалиха огньове. Някъде по средата, където имаше достатъчно пространство между колибите се заформи тържище. Отряд конници се завърна от някъде и се вля в новообразувалата се тълпа на пазара. Други конници тръгнаха в другата посока, а внушителни групи рибари – към реката. Оживлението ставаше все по-значимо. Светлината се превърна в шум и гръмко изчезна зад хоризонта. 

Пръв се събуди Ейоней, но остана неподвижен през следващите 200-300 секунди, опитвайки се да се отърси от тъпото усещане, че се е осаферил под някоя от масите в „Ранобудният бухал” в разгара на масов юмручен конфликт. Какафонията бе повече от ужасна и сякаш се случваше на метри от главата му. Измъкна се тихо от храстите и пълзешком се добра до върха, откъдето огледа обстановката. Преди няколко часа това, което видя, би му се сторило съвършено ужасно, сега обаче представляваше напълно читав проблем. Единственият повод за радост, който откри бе, че все още никой не подозираше за близкото им пребиваване. Върна се и внимателно разбуди спътниците си. Накратко обсъдиха ситуацията. Сигурно щеше да е по-разумно да дочакат в храстите новия ден, но решиха да тръгнат.

Спуснаха се надолу по предварително набелязания маршрут, докато стигнаха до самотно дърво и легнаха върху земята. Около колибите, покрай които трябваше да минат, имаше истинска тълпа от дарки. Можеше да се предположи, че е организирано градинско парти, ако имаше градина. Нямаше как да се промъкнат незабелязано. Дори, почти пълната луна би се разсмяла на подобен експеримент. А друг път нямаше.

Магът се напъна и възстанови в главата си топографската карта на местността. Ако се спуснеха вдясно, щяха да се отзоват насред селището, вляво, стигаха до стръмно дере. Оставаше им да се върнат на върха, а от там – в гората, през която минаха днес. После… Пияната гора. Беше безсмислено и почти безопасно.

– Може да ме изчакате тук, но имайте готовност да се изнесете! – предложи Амик. – Много ми се иска да се поразтъпча. – И потегли, преди Ейоней да успее да възрази.

Тръгна напред (точно към дарките около колибите) като сянка и моментално изчезна от погледите им. Мей и магьосникът останаха приковани у земята.

От една от колибите започнаха да излизат дарки, не че отвън не бяха достатъчно, но броят им впечатли магьосника. Чак сега си даде сметка, че колибата покрива само входа, а истинското жилище е под земята. Започна и да се досеща какво точно се случваше. Като потвърждение, двама изнесоха труп, завит в бяло платно и го поставиха върху струпаните дърва на десетина метра вляво от тях. Всички наобиколиха кладата, крещейки безизразно и безобразно.

Три коня бавно се придвижиха зад тълпата. Едва, когато стигнаха до дървото, Амик се показа измежду тях и се качи на единия. Мей и магът не дочакаха покана и яхнаха другите. Извадиха мечовете си. Кладата лумна и те полетяха. Дарките ги забелязаха и се изпречиха на пътя им, разперили ръце, но не успяха да ги спрат. Някои паднаха на земята, повече от изненада, но се опомниха светкавично и хукнаха след конния отряд, който Ейоней поведе по пътя вдясно към селището.

Конете препуснаха лудо между колибите, носейки смут и паника. Преследвачите им се спъваха, блъскаха, падаха, ставаха и отново се впускаха, за да ги догонят. На моменти успяваха и дори докосваха краката на ездачите, но само толкова. Някои се изпречваха на пътя им, но разделяйки се с главите си отпадаха и на тяхно място изникваха други, които се впускаха в преследването. Най-предвидливите яхнаха коне и сигурно щяха да ги стигнат, ако бягащата тълпа не им пречеше.

Най-после напуснаха селището. Имаха известна преднина и никакво основание да се отпускат. Зад тях ситуацията леко се бе променила: конниците постепенно бяха изпреварили кашиците, които продължаваха да тичат след тях на прилична дистанция.

Препускаха повече от час, преди да стигнат горичката, която влизаше в първоначалните им планове, но сега магът реши да я заобиколят. Очите им бяха свикнали с тъмнината. Някъде далеч пред тях различаваха силуета на Сребърната планина. Преследвачите не се отказваха, само бягащите бяха намалели.

След още два часа преднината им беше вече значителна, което бе свръхнормално, в предвид на това, че бяха доста по-леки от дарките и конете им се движеха по-бързо. Позволиха си дори да спрат за няколко минути и да отдъхнат, любувайки се на първите слънчеви лъчи. Намираха се сред обширно поле.

– Вижте! – посочи магът. – Кучетата-бейлиз. За тях се твърди, че са почти разумни същества, но всъщност са убийци, от най-свирепите.

На километър от тях, откъм реката приближаваше една безкрайна редица от съвършено еднакви кучета. Стигайки до определено място се разделяха на две колони, толкова прецизно, сякаш имаше невидими заграждения. Всяко второ се отправяше към преследваните, останалите продължаваха към преследвачите. И го правеха с такава грациозност и прецизност, че бе несравнимо удоволствие да се наблюдават. За съжаление, бегълците не разполагаха с необходимото време.

Ейоней подвикна на конете и полетяха в галоп.

Същото направиха и дарките, но в противоположната посока.

Кучетата се подредиха във „ветрило”, което въпреки скоростта и някои дребни неравности нито за миг не промени формата си.

Дистанцията, отначало твърде прилична, започна да се скъсява. Сребърната планина беше вече съвсем близо, може би там щяха да открият някакво спасение. Случи се по-скоро и съвсем внезапно. Конете на Мей и Амик потънаха в земята и издъхнаха мигновено, нанизвайки се на заострените колове, които, като по чудо, не поразиха и ездачите. 

Магьосникът се усети в последния миг. Издърпа рязко поводите на коня, който се изправи на задните си крака, направи две крачки встрани и заобиколи ямата. Препусна отново. Част от кучетата продължиха след него. Усещаше, че вече го настигат. Видя ги с периферното си зрение, всеки момент щяха да го нападнат. Видя и Комитетът по посрещането на сребряните, който в същия този момент дружно разпъваше лъкове и реши да изчезне.

 

край на първа част

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Отива при доктора двойка:
- Докторе, я ни вижте по време на секс, Мислим, че нещо не е както трябва.
Започват... Всичко е съвсем нормално - стонове, пъшкания, оргазъм.
Докторът (малко напрегнат):
- Всичко е наред. Не виждам никакви отклонения. Моля, 2,40 лева такса.
Платили и си тръгнали. На другия ден пак.
- Докторе, погледнете пак!
И пак... Пак всичко нормално. Платили 2,40 лева потребителска такса и заминали.
Когато дошли за трети път, докторът не издържал и казал:
- Защо ме мъчите, бе хора?
- Разберете, докторе, аз съм женен, тя е омъжена и не може да се видим нито у нас, нито у тях. Стая в хубав хотел е 100 лева, в евтин хотел е 50 лева, а тук плащам 2,40 лева и другите такси се покриват от Здравната каса.