ja_mageia

СГОВОР НА МУЗОВИРИ

sgovor_na_muzoviriГлава първа (със съкращения)

Музовирството е изконна северозападна традиция. Най-общо казано: музовирството е страстта да забъркаш на някой мръсотия и докато той се блъска в стените на своето отчаяние, стене и проклина, ти си стоиш отстрани и се кефиш. Но не просто на някой, за да е истински музовирлъка, този някой е добре да е непознат или поне да не ти е сторил нищо лошо, а най-върховно е изживяването, когато този същия някой ти е направил добро.

Музовирството не е отмъщение, то е чисто, непредизвикано зло, извиращо от душата. Когато музовир отмъщава е също гадно, но не е музовирлък.

(музовирлък се нарича мръсното, подло деяние, което върши музовира)

Достатъчно добър и любим повод на музовирът, за да ти направи мръсно е безпогрешната преценка, че се правиш на отворен. Например сядаш в някое кафе, в музовирско градче, поръчаш си кола, изваждаш си електронната цигара и някак си усещаш злобата да се стеле като нежна мъглица около теб. Поне двама от тримата посетители в заведението, в този момент си мислят: „Абе тоа са прави на мноо отворен, ма ще яде музовирката!”

(музовирка – коварен удар с метална тръба в гръб, от засада)

           

Един приятел често разказва как, още по времето, когато нямало Интернет и мобилни телефони, скочил с мотора си в една придошла рекичка. Моторът затиснал единия му крак, а опитвайки се да се измъкне затънал до коляно с другия в тинята. В миг осъзнал, че колко повече се бори, толкова повече затъва и окачествил положението си като безнадеждно. И тогава видял на брега (на десет-петнадесет метра от себе си) и на моста, който преди това не уцелил, почти всички жители на близкото село. Хората изобщо не се поколебали – навлезли в студените води с въжета и колове, направили жива верига и го издърпали, а после и мотора му. Занесли го в една къща, запалили огън, дали му сухи дрехи, нахранили го… Единият му крак бил навехнат и охлузен, та три дни останал в това село, без пари и документи. Водата ги била отнесла, заедно с малкото багаж, с който пътувал. Когато си тръгнал, му дали пари, за да се прибере, без каквато и гаранция, че някога ще го видят отново. Това се случило някъде в другата част на България, ако се бе случило в музовирско – „жална му майка”, както самия той се изразява. Селото пак щяло да дойде до брега, но за да гледа сеир. Местните зевзеци щели да ръсят остроумия и всички щели да се забавляват, а мистичното музовирско „МУАХАХАХА” да заглушава и най-плахите тонове на надеждата. И така, ако бедстващият извади късмет, водата да придойде и да го изхвърли на някой бряг – извади, ако не се случи, си се „озабва” насред реката.

(МУАХАХАХА – особено зъл и коравосърдечен смях – демонстрация на триумфиращо злорадство)

В някой случаи музовирството е незлобливо зло – някой си прави кудош с теб, за да ти се присмее. Да кажем, отиваш по работа в музавирско село и питаш къде живее Бачи Малкия ботур. Още първия срещнат с готовност те упътва: „Карай направо, след онази кола завиваш наляво, първата пресечка пак наляво, после втората пресечка вдясно, третата къща със зелената порта.” Добираш се най-сетне през прашните репаци до къщата със зелената порта, отвътре излиза някакъв и се превива от смях. Бачи живее в другия край на селото!!!

Имах подобен случай, много отдавна, търсех един майстор на аргонови заварки, вече не помня името му. Спирам пред кметството, пред група от четири човека и питам за въпросния майстор. И четиримата като един, без капка колебание посочиха посоката от която бях дошъл. После един от тях поясни:

– Ще  се върнеш до началото на селото и ще караш по първата улица вляво, докато стигнеш един трансформатор, след него ще завиеш надясно, после…

Другите кимаха утвърдително.

Върнах се. Обикалях като алтав шибаното село и след около час отново бях пред кметството. Оказа се, че човека, който търсех живееше на петдесетина метра от мястото, където попитах първия път. Тогава имах толкова много работа и толкова бързах, че не успях и да се ядосам, но после дълго време си спомнях онези четиримата, които напълно естествено и синхронно ми показаха грешната посока. Започнах да се замислям дали и музовирите не са социални животни и събрани в група, подобно на някои насекоми да действат като суперорганизъм и да комуникират чрез феромони и вибрации. Звучи твърде правдоподобно, тъй като е ясно, че музовирите имат съвсем нищожно количество мозък, почти колкото на насекомо, но ако се съберат 100 и повече индивиди, вече се получава един що-годе нормален човешки мозък, който може да измисли и да ти погоди почти съвършения музовирлък.

Вероятно точно заради феромоните, музовирите се надушват отдалече и създават мощни колонии, в които цари истинска преданост и приятелство. Всички музовири са „наши хора” – подържат се и се уважават (и музовирлъци си вършат, но то е нормално). Всички останали са плякор и трябва да се мачкат.

(плякор – паплач, сган, нещастници)

Особено страшно е, когато някой музовир се докопа до някоя службица. Неясностите са храна за бюрократите, също както злобата е храна за музовира. Сега си представете бюрократ-музовир… Почакайте! Къде тръгнахте? Не бягайте! Не се самоубивайте! Това е просто кошмар.

Отива музовирът от селското кметство при музовирите в общината и злорадо се хвали:

– Дошъл е днеска един ошмулен зъкъсалняк и ми се чеплези. Иска ми Удостоверение…Нема до го забавя. То има и една неяснота по този случай, та ще види Удостоверение в някой друг живот. Ще го разкатая…

(зъкъсалняк – тотално закъсал човек (част от скромния ми принос към музовирската лексика)

(чеплези – държи се неприлично)

     – Маалиии! – възкликват възторжено в хор общинските музовири и леко се навлажняват. – Давай да помагаме!

(музовир се употребява само в мъжки род, дори когато става дума за жена (Леле, таа къв музовир е!), за да не се бърка с поясненото вече музовирка)

– А то не му ли се полага по закон? – пита млада колежка, още непосветена в музовирството.

– Бе то му се полага, но трябва някой да му го даде, а па язе не ща.

– Маалиии! – възкликва отново шефката. – Само така колежке, ще го ошашавим този борсук, кръвчицата му ще изпием.

Нека ненужно уточня, че този епизод е напълно тенденциозно и злодейски измислен. Дори да се е случило нещо такова, надали е било точно така, а и няма как да съм присъствал. В следващата история обаче художествената измислица е сведена до минимум.

– Това пълномощно не е изготвено според наредбата. Трябва да са изброени имотите.

– Изброени са в молбата.

– Добре, но трябва да са изброени и в пълномощното.

– Ама как!? Миналата седмица си извадих скиците от вашата агенция със същото пълномощно.

– Колегата не е знаел и сте минали. Днес няма как да стане. Не мога да Ви приема документите!

– Може ли да видя прословутата наредба.

– Закачена е на таблото в коридора.

Мрънкам още малко, но служителката е непреклонна. В коридора разглеждам таблото, наистина има някаква наредба, но изписана с толкова дребен шрифт, че и човек с перфектно зрение би се затруднил, а и светлината е почти интимна. Все едно – няма образец за пълномощно…

Тръгвам си. Утрепвам 80 километра в двете посоки (за малко неутрепвайки и себе си) и на следващия ден, рано-рано, пак при същата служителка. Изчаквам около час, защото тя има и друга работа, колкото и да не ѝ личи.

– Пълномощното Ви пак не е както трябва. Всеки имот трябва да е на нов ред.

– Сериозно?!? А какво като всички имоти са изброени на един ред?

– Не е правилно! Аз вчера не Ви ли казах? Ама не слушате… Трябва да ми донесете редовно пълномощно!

– Вие явно искате да ме побъркате. – (Беснея наум, но ми личи, защото се улавям да треперя.)

– Не, такива са изискванията. Моля, напуснете канцеларията!

Правя го, за да не направя нещо наистина ужасно. В коридора продължавам да беснея, плювам, псувам и проклинам. Търся шефката на агенцията, но тя отсъства. Идва един охранител и любезно ме придружава до изхода.

И тръгвам пак по същия нерадостен маршрут, а на другия ден – отново пред същата канцелария. Чукам плахо. Отварям.

– А, Вие ли сте? Заповядайте! Седнете! Дайте да погледна! Така…

Тя седи и видимо се разтапя от удоволствие. Опитва се да си придаде сериозен вид, но изглежда още по-смешна. Този музовир не е съвсем млад, но е запазил малко човечност, не се заяжда повече и ми приема документите с нехайно благоволение. Чувства се като бог и с пълно основание – отнела е два дни от живота ми, без да броим разходите и нервите.

Тогава щях да пощурея от яд, няколко нощи почти не спах, без изобщо да подозирам, че истинското музовирско предизвикателство тепърва ми предстои.

 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Един българин-бизнесмен завел жена си в Париж. Разбира се, тя веднага го помъкнала от магазин на магазин. Към обяд на следващия ден, той я помолил да го остави на мира, подкрепил молбата си финансово и жена му се съгласила. Тя отново тръгнала по магазините, а той – право в бара, където се запознал с една много приятна парижанка. Разбрали се прекрасно, докато станало дума за парите. Тя му поискала 300 евро, а нашенецът предлагал тридесет. Не могли да се споразумеят за цената и нещата не потръгнали.
Същата вечер бизнесменът завел жена си в един от най-хубавите ресторанти, където, на една маса до вратата, седяло момичето, което срещнал следобед в бара.
- Виждаш ли, мосю? – казало момичето, докато минавали покрай него. – Виж, какво си хванал за твоите въшливи тридесет евро!