ja_mageia

ПОСЛЕДНАТА БИТКА

poslednata-bitkaЕдинадесет минути по-късно изпих и другата бутилка и тръгнах.
Нощта ме посрещна с хладно безразличие. Видя ми се загрижена и уплашена, от изстрелите и димящите пожари, които разкъсваха плътта й.
Едва успях да приклекна, защото нещо летеше към мен. Стори ми се като снежна топка, но не бе, тъй-като остави в желязната врата, зад мен, дупка колкото снежна топка. Всъщност сняг почти нямаше. Само тук-там се забелязваха мръснобели петна.

Още няколко куршума изсвистяха над главата ми и тръгнах с прибежки препълзявания през площада, осеян с трупове. Паважът беше студен и влажен. Едно куче се опита да отхапе от крака ми, сигурно, за да разнообрази със свежо месо, но го забелязах на време и почти отнесох главата му с другия си крак. Воят му разцепи мозъкът ми. Залаяха и други кучета. Вместо въздух вдишвах неповторима смрад на разлагаща се плът, пушек и урина. Исках да заобиколя кървавата локва, в която лежеше конник със странни дрехи, когато в нея цопна главата на коня му и изплиска лицето ми. Стомахът ми се обърна няколко пъти и се изплаших за водката. Претърколих се и изтрих очи, а когато ги отворих, видях съвсем от близо лицето на мъртва жена. Очите й, сякаш ме желаеха и тя протегна ръка, за да ме прегърне. Скочих на крака и продължих, бягайки на зиг-заг, по-точно само заобикалях труповете, които ставаха все повече.
На барикадата бе странно пусто. Преди час беше много по-различно. Всички бяха мъртви. Врагът се спотайваше на стотина метра отпред, не желаейки да поема излишни рискове. Придвижих се приведен в ляво и скоро стигнах мястото, където се намираше картечницата. Отместих труповете и застанах зад нея. Цевта й беше хладна, сякаш никога не бе използвана. Никой не ме забеляза,иначе щяха да ме аплодират.
Отпред получовеците се раздвижиха. Първата редица се изправи и плахо тръгна напред. Още малко. Огледах се. Наистина бях сам. Последният защитник на „Символа”.
Изправиха се и другите и също тръгнаха. Първите ускориха крачките, защото не знаеха за къде бързат. Още минута запазих самообладание. Внезапно се надигнах, натискайки докрай спусъка. Нямаше защо да се целя – целите бяха безброй. Картечницата малко отскочи, докато ориентирам траекторията й. Всички от първата редица, сякаш получиха епилептични гърчове и политнаха назад. Другите започнаха да танцуват. На слабата светлина кръвта им изглеждаше черна, а виковете им напомняха кудкудякане. Не съм си и представял, че е толкова забавно да трепеш получовеци.
Наблизо избухна граната и един шрапнел отнесе част от главата ми. За щастие точно тази част, която не ми трябваше. Презаредих и зачатках отново. Един куршум спря в рамото ми и ме огъна назад, за не повече от секунда. Видях снайпериста и насочих картечницата натам, но закъснях. Втория куршум ме прониза в гърдите и паднах на земята. Запълзях по обратния път. Не чувах нищо. Минавах направо през труповете, все едно, скоро щях да съм един от тях. Кръвта ми изтичаше и губех съзнание…

Почукването на токчета идваше отгоре и приближаваше. За миг разбрах къде съм и целия абсурд на ситуацията. Срамувах се. Трябваше незабавно да изчезна. Опитах да стана, но краката ми, навярно не съществуваха. Имаше само две стъпала. Третото и четвърто се бяха впили в гърба ми и някак си ги усещах като част от себе си. (Сигурно, ако в този момент, някой ме поставеше на обратно, можеше да се изкачи по мен.)
Токчетата приближаваха и сякаш стъпваха по био-активните точки на главата ми. Долових и други стъпки.
- Ъ… ъ… ъ… – затананика си мъжът.
Направих последен безуспешен опит да стана. Успях само малко да се отместя, за да могат да минат и отметнах главата си в страни. После се потопих в долетелия облак благоухания.
- Трябва да направим тази врата, да се заключва, за да не влизат разни алкохолици, да повръщат и спят на стълбите!
- Ъ-ъ! – отговори мъжът.
- И виж само какви дивотии правят! – тя посочи дупката във вратата.
- Ъ! – учуди се мъжът.

2009 г.


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели