ja_mageia

Вечерта, в която идиотите празнуваха

vechertaБеше все същата бутилка, която преди минути се разби в стената, осейвайки стаята с безброй стъклени парченца. Едно, дори попадна в ухото ми. Ясно си припомних усещането. Неволно опипах ухото си. Там нямаше нищо необичайно, а и нямаше как да има, защото бутилката бе абсолютно цяла, даже почти пълна. Искаше ми се още веднъж да я засиля към стената, но ми се стори прекалено.

Отпих голяма глътка, за да подредя мислите си. Струваше ми се странно да не съм пиян и да ми се случват такива неща. Отворих вратата на кухнята. Там трябваше да лежи Мая – ядосана и мъртва. Много мъртва. Но я нямаше. Нямаше и следа от убийството. На масата гореше свещ, разпръсквайки някаква сладникава миризма и се зачудих, дали гореше и преди. На пода имаше някакво петно. Когато приближих, разбрах, че е само сянка от нещо, защото се раздвижи, но не разбрах на какво. Чух някакви далечни звуци, сякаш някъде, някой се учеше да свири на пияно. Сенките по стената се обагриха в червено и ми напомниха нещо зловещо. Краката ми започнаха да треперят и ме обзе неистова паника. Искаше ми се да се махна бързо, но се усетих като залепнал за пода.

Не зная как е станало, но се опомних на улицата. Трябваше да отида в „Трите ключа”. Нямам представа защо, само знаех, че трябва да отида. А преди това да се обадя на някой. Опипах джоба си, където обикновено си държех телефона. Не беше там. Прерових всичките си джобове. И отново, и отново… Изрових една монета от пет – най-вероятно последните ми пари и реших да си позвъня от уличен телефон. Даваше свободно, но не отговарях. Ние пияниците сме сурови мъже, по няколко пъти проверяваме, докато се убедим, че очевидното, просто се е случило. И сега, какво! Трябваше да се върна. Тази мисъл направо ме разби. Постоях повече от минута, колкото да установя, че е доста студено и се отправих решително към „Трите ключа”.
Седнах тежко пред бара. Барманката, както обикновено ми се зарадва.
- Една тревичка, миличък? Нещо напрегнат ми се виждаш.
- Не, благодаря! Не ми действа, само рискувам да си повърна белия дроб.
- Нещо по-силно тогава?
- Не, само една голяма водка.
- Все забравям, че си ретропич – тя се усмихна умопомрачаващо.
Водката не срещна никакво съпротивление, преминавайки през гърлото ми и ако барманката не бе отворила пред мен бутилката, щях да заподозра, че ми е напълнила чашата направо от чешмата.
- Още една, само че двойно по-голяма. И Лили…, малко съм го позакъсал, ще ти платя утре.
- Нямаш проблеми.
Тук никога не съм имал проблеми.
- Виждала ли си Мойсей? Трябваше да се срещнем тази вечер.
- Тук беше. Не съм забелязала да си тръгва. Провери дали не е припаднал в тоалетната.
Проверих, но го нямаше. Едва се въздържах да не припадна. Наоколо бе пълно с идиоти и всички бяха в приповдигнато настроение, сигурно имаха някакъв празник. Върнах се на бара и си допих водката. Искаше ми се да си заръчам още една, но неудобството надделя и си тръгнах. Споменът за достатъчно пълната бутилка на нощното шкафче в спалнята, сякаш ми даде крила и се прибрах неусетно. Само че бутилката бе из цялата стая. Едно петно на стената указваше точното място, където се бе разбила. Мая лежеше в локва кръв пред масата в кухнята и всичко си беше както трябва. Грабнах си GSM-а и почти изхвърчах навън. Ръцете ми трепереха и едва изрових търсения номер.
- Ало!... Ало, искам да съобщя за убийството на жена ми… Улица „Стандартна” 17, първи етаж… Да ще бъда тук и ще ви чакам.
Стоях пред витрината на някакъв офис. Неоновата светлина я превръщаше в огромно огледало, а може би стъклото бе огледално. Често минавах оттук, но никога не бях се оглеждал. Сега се виждах в цял ръст. Да, ето ме и мен – ретропич, както се бе изразила барманката, безработен, безпаричен и току-що заклал жена си.
Пристигна една полицейска кола и спря пред входа на къщата ми. Инстинктивно се прикрих зад една колона. Треперех, но не знаех дали е от студа. Реших да изчакам полицаите да слязат и да поогледат. После щях да се появя. Но те не слизаха. Дойде и друга кола и спря до първата, така, че улицата стана непроходима. Събраха се пред входа – четирима униформени и двама цивилни и започнаха да обсъждат нещо. Сигурно ме очакваха, а и вече не издържах и тръгнах натам.
- Аз се обадих за да съобщя за убийството.
- Майор Вичев, от 78 РПУ. А вие сте…? – обърна се към мен единия от цивилните.
- Чинашки. Данаил Чинашки.
- Имате ли представа кой може да го е извършил?
- Да. Аз.
Полицаите леко се раздвижиха. В този момент пристигна една линейка.
- Да влезем и да погледнем!
- Моля ви, нека остана отвън!
- Хайде, хайде, вече сте бил вътре. Няма какво да ви притеснява толкова.
Един от униформените ме побутна леко и тръгнах като в някакъв сън.
Спрях в коридора. Вратата на кухнята бе полуотворена и оттук се виждаха прекрасните й крака. Нещо заседна на гърлото ми и леко вдигнах глава, за да го преглътна. На тавана имаше голямо петно, което виждах за първи път. Останах неподвижен. Другите защъкаха насам-натам и минаваха покрай мен сякаш не съществувах.
- Господин Чинашки! Чинашки ли бяхте? – Кимнах. – Елате, ако обичате!
Плахо влязох след него в кухнята.
- Седнете! Значи твърдите, че вие сте извършили това – погледът му се премести рязко от мен към трупът и сякаш одраска рамото ми.
- Да.
- А, можете ли да го докажете?
- Налага ли се. – Не бях подготвен за подобна развръзка.
- Разбира се. Разкажете, как се случи!
В този момент в кухнята влязоха двама санитари с носилка. Натовариха тялото на жена ми и го изнесоха. Опитах се да се съсредоточа и започнах да разказвам, но скоро се улових, че говоря пълни глупости и спрях. Майор Вичев изчака няколко минути с надеждата, че ще продължа.
- Очевидно е използван нож. Имате ли представа къде е?
Погледнах ръката си и си спомних как държах ножа, и кръвта стичаща от него и лепнеща по пръстите ми. Почувствах я. После си бях измил ръката. Значи съм пуснал ножа в мивката. Станах и надникнах.
- Тук трябваше да е.
- Но го няма. Изобщо никъде не открихме оръжието на престъплението.
- Чакайте! Ето този е – посочих най-големия нож на вуду-стойката за ножове. – Измих го и си го върнах на мястото. Сигурен съм.
- Не, не е. Нито един от тези ножове не е използван през последните пет-шест часа, дори за рязане на хляб.
- Тогава… Не си спомням.
Дали, пък, не бях го скрил някъде. Не. Изобщо не бе и минала през главата ми мисълта да прикривам престъплението. Исках да го извърша и да си понеса последствията. Но къде се дяна дяволския нож!
- Ще ви задържим за известно време, макар че…
Въздъхнах с облекчение. Оставаше и да ме оставят сам в тази къща.
- Само заради това – майорът направи една гримаса, която можеше да мине и за усмивка. Разпери ръце и ми посочи с поглед вратата.
Бях се примирил с всичко, дори с факта, че точно сега не мога да влея в себе си една водка. Тръгнах бавно. На входа, другият цивилен разпитваше съседите от втория етаж. Те пък, какво ли имаха да кажат.
Направих няколко крачки и спрях. Струваше ми се прекалено светло. Униформените се бяха подредили през два-три метра от входа до първата кола като пунктове, през които трябваше да премина. Телефонът ми зазвъня. Точно сега не ми се говореше с никой, но мелодията заплашваше да ме побърка. Посегнах към джоба си и най-близкия полицай енергично улови ръката ми, но майор Вичев го спря с жест.
- Ало! – Беше Мойсей, сред ужасна смесица от шумове и толкова пиян, че нищо не разбирах. – Ало!
Шумовете стихнаха. Гласът стана по-ясен.
- Аз съм, човече! Аз убих жена ти. Щеше да отиде в полицията и да разкаже всичко за Братството. Нямаше как по друг начин да спра кучката.

2009 г.

 

Коментари  

 
# upstream 2011-09-03 09:42
Впечатляващ разказ.
Отговор
 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели

Стари, хитри, брадати и леко мустакати

Срещат се две планети. Едната зелена, цветуща, а другата - сива, сдухана..
- Абе какво става с теб? Защо си такава унила?!
- Ох, остави се.. хванах хора!
- Спокойно, те минават от само себе си!