ja_mageia

ЗАВИНАГИ

zavinagiМълчахме. Не само, защото нямаше какво да си кажем. Заведението беше наистина чудесно, едно от най-реномираните в тази част на родното Черноморие. От горната тераса, на която се намираше масата ни, се откриваше изумителна панорама – кея, западната част на плажа и морето, озарено от последните слънчеви лъчи. Най-вероятно от страни изглеждахме като прехласнати по дивната гледка.

- Знаеш ли, какъв ден е днес?

- Трябва ли?

- Не е задължително, но все пак…

- Сигурно, пак някоя от твоите банални изненади!
- Трети август, скъпа.

- Съжалявам, че тази сутрин не погледнах вестника.

- Навършват се седем години от нашата сватба.

- Нима?! Звучи твърде абсурдно.

Преглътнах и си спомних за запотената чаша пред мен. Ани запали цигара и издуха дима в лицето ми, знаейки колко презирам цигарения дим. Навярно очакваше, че така отново ще върне нещата по местата им, но аз останах невъзмутим. Само отпих от чашата си. Бях убеден, че нищо тази вечер не може да развали настроението ми и се стараех да е така. А и тя, неволно, беше спомогнала да се чувствам добре – изглеждаше, някак, неестествено красива.

Заведението започна да се изпълва. Предстоеше поредното мега-шоу на някаква фолк-звезда. Съпровождащите я музиканти започнаха да вдигат шум. Преодолях нововъзникналата ситуация с една особено голяма глътка. Дойде сервитьорката и усмихнато ни предложи да си платим кувертите. Колкото и приятно да бе заведението, все пак се намираше в България. Използвах случая и си поръчах още един джин – двоен.

Бяха две момичета и още трима – твърде весела и шумна компания. Забелязах ги едва, когато, вече бяха седнали на нашата маса. Погледнах въпросително към Ани, но тя бе прекалено заета да ги разглежда. Всъщност, нямах нищо против. Момичетата нямаха повече от осемнадесет години. Едното от тях, явно беше приятелка на младежа, който седна до мен. Отсреща седнаха две типични мутри, от тези, за които се твърди, че вече не съществуват. Бяха като изсечени с тъпа тесла от човек без милиметър въображение. Погледът ми неволно се засече с погледа на едната от тях и усетих краката си двойно изтръпнали. Джинът ми започна особено да закъснява. Прииска ми се да си тръгнем незабавно. Отново погледнах към Ани. Този път тя откликна и дори се усмихна – за първи път тази вечер, а може би и за последните пет-шест дни, месеци, години.

Най-после дългоочакваното питие пристигна и замаян от радост не успях да споделя с келнерката всичко, което си мислех до този момент, за нея и близките й, а и не бих могъл, защото в същия миг на сцената се появи, почти облечена, звездната певица и заведението, сякаш, избухна. Особен принос даде и нашата маса. От начало, помислих, че ми се е сторило, но после със сигурност установих, че жена ми също подскача със стола и крещи. Това особено ме ободри.

“Аз съм неразклатена черешка…” – запя звездата. Беше твърде абсурдно, може би – просто бе недоклатена.

Дори и най-отвратителните неща все някога свършват. Това се случи и с шоуто, последните петнадесет минути, от което прекарах в очакване на сервитьорката. Нямаше как да не забележа – бе станала твърде чаровна. Обърнах се към Ани – смутено и виновно, беше започнало да ми харесва тук, а винаги, когато това се случваше, тя пожелаваше да си тръгнем. Тя бе напълно забравила за мен. Обсъждаше с момичето до нея току-що видяното. Едната мутра, навярно по-интелигентната също се включваше в разговора. Другата юдеешеше тъпо някаде около физическото измерение на моята личност.

Заведението започна да оредява. Повечето от гостите му, предпочитаха да се наливат в денонощните, крайплажни капанчета на десеторно по-ниски цени. На горната тераса остана запълнена само нашата маса. Младежът до мен разказваше древни вицове и всички се смееха до припадък, но не толкова на смешките, или на актьорските му заложби, които не бяха по-лоши от тези на препариран мравояд, а защото приятелката му изцвилваше по твърде странен начин след всеки казани от него пет-шест думи. Имаше великолепен и особено заразителен смях. Съпругата ми се бе съвсем захласнала. Неусетно се смеех и аз, без да знам, точно защо. Пристигна новото ми питие…

Ушите ми бучаха, сякаш бяха захлупени с раковини. Бях сам на масата. Другите танцуваха на близо. “Цвете от луната” – жена ми обожаваше тази песен, макар и доста остаряла, сигурно, защото й напомняше за тинейджърските години. Жена ми!? Едва сега забелязах пълното й отсъствие на инпровизирания дансинг. Отпих и се огледах. Може би се бе прибрала сама, макар че не звучеше достатъчно логично. Песента свърши и другите седнаха. Липсваше и едната мутра. Някой ми поръча джин. Бях вече станал. Едното момиче приближи и уви ръце около главата ми. Прошепна ми някакви успокоителни думи, преди да увисна на мен. Усетих огромен приток на кръв някъде по средата на тялото си, а главата ми олекна, сякаш беше от стиропор. Свлякох се на стола заедно с момичето. Тя пожела да ме задуши с гърдите си и можеше да успее, ако имаше такива.

- О, о! Виждам, че и ти добре се забавляваш. А, аз си мислех, че просто си се напил… както обикновено.

- Ани, мила! – отблъснах момичето.

- Не се притеснявай!

- Искаш ли да си тръгваме?

- О, не! Тъкмо ми стана весело. Но ако настояваш – върви си! Ще се прибера по-късно.

Приближи мутрата и сложи тридесеткилограмовата си лапа върху рамената й. Не съм и предполагал, че може да понесе подобна тежест. Жените са създадени за да ни изненадват непрекъснато. Тоникът бе станал по-горчив от змийска отрова. Отмих го с голяма глътка джин. Ани седна срещу мен, между двете мутри. Стори ми се, че всички ми се смеят. Нямаше какво друго да направя, допих си джина и посегнах към новодонесения. Почувствах някаква странна умора. Обикновено алкохола ме ободряваше. Точно днес – не. Отпуснах се назад на стола и затворих очи. Човек остарява внезапно, понякога, дори, парадоксално – между две питиета. Преди минути си бил на четиредесет, но си се чувствал на 25, сега отново си на четиредесет, но вече се чувстваш на осемдесет. Знаех, че съм в някакъв лош сън и трябваше, просто, да изчакам да свърши…

- Чичо Мухо, събуди се! Ще пропуснеш изгрева. – Момичето до мен бе забило ръката си в плаващите ми ребра и извиваше с всичка сила. Прииска ми се да изпищя от болка, но само стиснах зъби.

- Още един двоен джин! – Едната мутра посочи към мен.

- А, не! Няма да пия повече. Ани, да си тръгваме!

Съпругата ми изобщо не реагира.

- Никъде няма да ходите. Купонът още не е свършил. – Младежът издърпа ръката ми и аз отново се намерих на стола. – Виж, каква чудна нощ е! Забавлявай се!

- Не ти ли допада нашата компания? Жалко.

- Не става въпрос, дали ми допадате…

- Ама си голям сладур – момичето погали косата ми. – И как сладко хъркаше само.

- Поркай!

- Оставете ме! Тръгвам си.

- Ма, ти, май, изобщо не ме слушаш. Ще се наказваме. – Ръката му падна върху гърба ми и стремително политнах напред. В последния миг улових чашата и спасих съдържанието й. Младежът нямаше физиката на другите двама, изглеждаше, дори кльощав, но бе много силен. Усетих го, още когато издърпа ръката ми. – Поркай!

Този път го послушах. Един голям черен бръмбар, увлечен в преследването на дрозофили, тежко тупна в една празна чаша и глупаво се завъртя в кръг, загубил всякаква ориентация. Младежът се пресегна и обърна чашата. Изчака няколко секунди, преди да я наклони. Бръмбарът се опита да се промъкне през пролуката, но само се раздели с главата си. После ми бе сервиран.

- Пристигна и мезето. ЯЖ! – буквичките сякаш дойдоха от никъде и експлоатираха в съзнанието ми. Удивителната остана да стърчи.

Опитах се да протестирам, но срещнах очите му – диви и яростни. Положението бе наистина сериозно. Жена ми, дори, не забелязваше какво се случва на масата, изцяло заета да показва на другите двама изгарянията, които бе получила в горната част на бедрата си. Лявата мутра извади GSM – малък, нежен и изящен. Ани го взе и започна най-искрено да му се любува. Дясната мутра се почувства пренебрегнат и извади своя – не по-голям от запалка и последен вик на техниката. Ани възкликна от удивление. Отдавна и безвъзвратно беше отминало времето, когато мъжете си ги мереха – на кой му е по-голям.

Улових вилицата си и внимателно побутнах гадинката. Още мърдаше. Миризмата на колендро предизвика гърч в стомаха ми.

- А сега, висша форма на канибализъм – обяви младежът. Приятелката му изцвили и сякаш някой с флекс се опита да раздели двете полукълба на мозъка ми. Дясната мутра с големи усилия отдели поглед от краката на жена ми. Младежът се бе захласнал и отпуснал като истински властелин на ситуацията. Ръката ми описа мълниеносна траектория и заби вилицата в лявото му око. Изправи се рязко и улови глава, по-сащисан и от мен. Вилицата ми заприлича на ултрамодерен телескоп. За миг всичко утихна, сякаш да подчертае цялата сила на нечовешкия рев, който последва. Двете мутри скочиха. Отстъпих плахо назад. Ани остана напълно спокойна. Точно сега бе най-подходящия момент да запали нова цигара.

Приближаваха ме бавно, от двете страни на масата, постепенно ликвидирайки и най-малката възможност да се измъкна. Покачих се върху бетонния парапет и за последно хвърлих поглед към нея. Беше все така красива и ледено невъзмутима, обгърната в почти мистичен, облак дим. Отскочих назад, превъртях се изящно във въздуха и полетях с главата надолу. За миг видях луната и нейната пътека. Миналата сутрин бях гледал терасата от плажа и знаех, че до окончателното ми размазване в крайбрежните скали, оставаха цели няколко секунди – време достатъчно да извикам “Анна, обичам те!” и много ми се искаше да го направя, но ми се стори, че ще прозвучи банално, затова замъл…

                                                                                                2004 г.


 

 

Добави коментар


Защитен код
Обнови



със съдействието на

bezpanika.com.


Още приятели